Тайните на семейство Куин

10

Бил Тейлър се усмихна, като посочи на Алисън дълбокото кожено кресло в своя клуб, който се помещаваше в луксозна къща с широка извита тераса.

— Съжалявам, че не можах да дойда в кантората ви. Искате ли едно питие?

— Може би чаша бяло вино, благодаря — отвърна тя, като се огледа наоколо: тъмни стени, дискретно осветление, хвърлящо подходяща светлина върху маслените картини по тях, изобразяващи пейзажи, както и портрети на мастити потомци на колонизатори в чужбина.

— За пръв път идвам тук; много е красиво.

— Запазена е атмосферата на стария Бристол — засмя се той и я погледна въпросително. — Как върви работата по случая? Май няма никакви добри новини?

Алисън поклати глава, докато келнерът, облечен в стегнато виненочервено сако, донесе двете чаши бяло вино, поставени върху сребърен поднос.

— Ходихте ли да видите Джеф?

— Да, веднага след като бе направил опит… — Тейлър кръстоса объркано крак върху крак и се поколеба за миг. — Точно след като направи опит да се самоубие. Беше в ужасно състояние, толкова упоен, че просто не можех да разбера дали осъзнава какво ми говори.

— Все още ли вярвате, че е невинен?

Дребният мъж й изглеждаше малко по-различен, отколкото при предишната им среща. Стърчащата червеникава коса и гладкото, закръглено лице все още му придаваха някакъв невинен момчешки израз, но когато се облегна назад в удобното дълбоко кресло със сериозен поглед и свити устни, Алисън лесно си го представи да ръководи заседание на управителния съвет. Бил Тейлър съвсем не беше някакъв си наивник.

— Невинен? Разбира се — извика веднага, но тя не можеше да не усети, че вече не е убеден в това.

— Макар че има едно нещо, което би трябвало да знаете.

— Какво е то, Бил?

Той я погледна право в очите.

— Може и да няма пряка връзка, но може би полицията… нали разбирате?

— Естествено, би трябвало да получа информация за всичко, което те са успели да разкрият.

— Ами, пътувах до Уест Бей през уикенда, за да проверя какво става с яхтата. Вратата на кабината бе разбита, ключалката беше счупена и бензинът бе много по-малко, отколкото когато за последен път бях на нея. Изглеждаше така, сякаш яхтата е била използвана от някого, като че някой бе пътувал навътре в морето.

— Някакви вандали?

— Нищо не липсваше.

— Някой виждал ли я е да напуска пристанището?

— Поразпитах наоколо и рибарите потвърдиха, че една нощ е излязла в открито море.

— Скоро ли е станало това?

— През уикенда, когато е било извършено убийството.

— Значи вие смятате, че Джеф е отишъл с колата до Уест Бей и…

— Не смятам нищо, Алисън. Според мен Джеф не е убиец, някой друг е извършил това жестоко престъпление срещу жена му и децата му. Това просто е един факт, който ми се струваше, че би трябвало да знаете.

— Записахте ли си имената на онези рибари?

Без да казва нищо, той й подаде бележка. На нея имаше две имена, адресите и телефонните им номера.

— Кажете ми, Бил, сигурни ли са, че е станало точно в нощта на убийството?

— Да, напълно. Единият, който се казва Джон Бартлет, е женил дъщеря си точно през същия уикенд, в съботата. Присъствал на прощалното ергенско парти на бъдещия си зет, което било в петък вечерта в една от кръчмите на кея на Уест Бей. Тръгвали си след приключването на партито. Решил да се поразведри, като се разходи покрай морето, и смята, че е видял точно нашата яхта да потегля навътре в морето без никакви светлини. Твърди, че бил застанал съвсем наблизо до нашето място за яхтата и пикаел направо в морето. Наблюдавал я как се отдалечава навътре, докато напълно се изгубила от погледа му. Според него се върнала едва в неделя вечерта.

Джордж се прибра някъде към осем и двамата седнаха да си сравнят бележките в апартамента на Алисън. След това разговорът им продължи в леглото. Беше размишлявал дълго по време на пътуването и бе стигнал до заключението, че красивата съпруга на Карсуел се заблуждава, което бе напълно обяснимо: теорията за отмъщението на Бонифейс може би наистина бе плод само на въображението им. Но в момента бе силно заинтригуван от връзката между Куин и семейство Джеванджи. Бе позвънил на Джоан в агенцията си и я бе помолил да прегледа старите местни вестници и да му направи копия на публикациите за този странен доктор, чичото на Джеванджи. Алисън взе едно от копията. Хитрият лекар откриваше новата си клиника. Дребен мъж, който направо се бе изгубил пред огромната входна врата на постройката на Клифтън Даун, облечен изискано в тъмен костюм от три части. От малкото му джобче висеше златен ланец за часовник. Челото му бе станало твърде високо след започналото оплешивяване, носеше очила с тънки метални рамки.

— С тази физиономия със сигурност е мошеник.

— Твърди се, че е замесен в сделки с наркотици, а също така и в незаконна продажба на оръжие — това имало някаква връзка с контактите му в политическите среди и с терористични групи още докато е бил в Индия. Не разполагам с кой знае какви факти, но в момента се опитвам да се свържа с някаква журналистка на свободна практика на име Хана не знам коя си, която водела разследване за дейността му от месец-два. Според запознати тя разполагала с доста сериозни доказателства срещу него.

Алисън се прозина и си съблече тениската. Двамата се бяха изтегнали на леглото, облегнати на натрупаните в единия край възглавници. Тя предусещаше щастливото изживяване, което я очаква, и побърза да се притисне към него.

— Ти си истински гений, Джордж, знаеш ли това? — въздъхна замечтано, докато силните ръце я обгърнаха и усмихнатото брадато лице се озова точно пред нейното. — Но хайде да оставим всичко това за утре…

— Извинявай, че те питам, скъпа, но смяташ ли, че вече се държа по-добре? — подхвърли шеговито той, като вече я бе притиснал силно към себе си, а тя побърза да затвори очи, за да изпита пълната наслада от целувката му.

— О, Джордж… ти си прекрасен, винаги си бил прекрасен… е, почти винаги, де. — Алисън се изкиска от удоволствие, когато той я обърна по гръб върху леглото и започна да я милва. Ръцете му се спуснаха плавно по тялото й. Имаше невероятно нежни ръце и бедрата й като че сами се разтвориха, усетили пръстите му, търсещи най-чувствителното й място.

Навън бе започнало да вали и едрите дъждовни капки удряха силно по прозореца, което правеше топлината и близостта им още по-ценни. Алисън заби лекичко нокти в гърба му. И докато го целуваше, продължи да движи ръцете си по тялото му, с което направо го подлудяваше. Изстена тихичко, когато сграбчи китките й и ги закова от двете страни на главата й.

— Господи, как обичам да правиш това! — изви гръб тя, като го гледаше с големите си очи, изпълнени с възхищение от силата му. Той я сграбчи и в миг усети учестеното й дишане, устните й бяха леко разтворени и едва успяваше да долови онова, което му шепнеше: — Скъпи, скъпи, Джордж… толкова те обичам… нали никога няма… нали? — В следващия миг вече като че не се нуждаеше от уверения за чувствата му. Краката й се увиха около тялото му. Усети как мускулите на бедрата й се стегнаха и веднага реагира, като я притисна по-силно. Наблюдаваше я как затвори очи и извика от удоволствие, щом проникна вътре в нея.

После заспаха, плътно прегърнати. Електронният часовник показваше седем и половина сутринта, когато Джордж се събуди. Алисън лежеше с гръб към него, свита на кълбо като домашна котка, като ръката му все още обгръщаше тялото й. Когато се наведе, за да я целуне по врата, изведнъж разбра, че плаче.

Беше през шестата година след получаването на адвокатски права. Работеше доста успешно, успяваше да намери свое място сред колегията, като очароваше чиновника — разтропано момче от Ийст Енд, което вече наближаваше шейсетака — да й дава повече случаи. В началото делата й се брояха на пръсти, но най-накрая упоритите й усилия и добрата й подготовка си казаха думата. След като постепенно стъпи на краката си, след като преодоля първоначалната нервност, започна да се чувства съвсем добре в съдебната зала. Създаде си име, като се занимаваше преди всичко с наказателни дела — един доста необичаен избор за жена.

Истината бе, че едно младо момиче имаше някои предимства в тази професия, упражнявана преди всичко от възрастни мъже с подути зачервени носове и други, в началото на кариерата си, с подути от бира кореми и лоши маниери. Повечето от тях не можеха да се освободят от хищническото си отношение към жените. Ако човек се държеше дружелюбно с тях, както правеше Алисън, веднага започваха да си фантазират, че всичко им е позволено, а и някои дори опитваха — при това доста упорито — да превърнат тези свои фантазии в реалност. Но в същото време им се налагаше и да признаят, че тя е не просто жена, а компетентен адвокат, тъй като останалите страни в съдебния процес — съдии и съдебни заседатели — вземаха решения, които недвусмислено показваха точно това.

Докато си вървеше през онази сутрин по Мидъл Темпъл Лейн, Алисън Хоуп се чувстваше наистина горда със себе си. Оставаше й още доста дълъг път до успеха, но независимо от трудностите, с които се бе сблъскала, в края на краищата бе станала адвокат с име. Беше го постигнала. Отсега нататък само от нея зависеше накъде ще избере да поеме. Може би първо щеше да натрупа богата практика, а след това да се кандидатира за съдия, пък после — сви неопределено рамене, може би времето само ще й подскаже. Но високомерието обикновено се заплаща скъпо, може би точно по тази причина не забеляза изкопаната на тротоара дупка, в която някакви водопроводчици поправяха тръбата. Стъпи точно в нея и падна в дупката. Когато се изправи, целият й костюм бе в жълтеникава кал, а левият глезен я болеше ужасно.

Закуцука към аптеката на Флийт Стрийт, купи си еластичен бинт за превръзка, поизчисти костюма си, докато пътуваше с таксито към съда, и успя да проведе сериозна битка по време на процеса, независимо от неимоверната болка. След това обаче се предаде, прибра се в дома си във Фулхъм, като се примири с мисълта, че все пак ще й се наложи да си вземе ден-два почивка. Малката къща с огромна тераса бе първият и опит в областта на недвижимата собственост. Не бяха минали и шест месеца, откакто бе напуснала апартамента във Воксхол, където бе живяла под наем. Приличаше малко на къщурките, в които е живяла работническата класа в началото на века, сега поукрасена малко и построена в район, обитаван през последните двайсетина години от хора от средната класа: в резултат се бе превърнала в приятна кокетна постройка със слънчева градина.

Изглеждаше й доста необичайно да е вкъщи през деня, при това в делничен ден, но след като си почина добре през първата нощ, глезенът вече не я болеше чак толкова, така че домакинстването започна да й доставя удоволствие. След втората нощ реши да си остане вкъщи още един ден и да се върне на работа в петък. Мислеше да се опита да поправи креслото още от мига, когато го купи от някаква разпродажба преди година. Двата му крака бяха счупени, а дамаската му бе мръсна и износена. Попрехвърли „Жълтите страници“ обади се на няколко места, след което го сложи в багажника на колата си.

Той имаше малка работилничка на около два километра от дома й, близо до гробището на Фулхъм Пелъс Роуд. Беше висок мъж, с широки рамене и засмени очи. Косата му бе гъста и къдрава, носеше малко смешни му стачки, а лицето му бе доста приятно, със силен тен от непрекъснатото стоене на открито. Двамата седнаха на столове с по три крака пред работилницата, наслаждаваха се на слънцето и отпиваха чай от големи чаши. Да, разбира се, ще поправи креслото й — ще бъде готов с него до събота — освен това би могъл да й препоръча майстор, който да го претапицира на добра цена. Някак съвсем естествено се прехвърлиха в близката кръчма, която едва ли се е променила особено от годините около войната — високи огледала, червени пейки покрай стените, метална облегалка за краката пред бара, тъмен плот отгоре, точно каквито бяха и масите.

Казваше се Дейвид. Беше завършил в Кеймбридж, след което започнал дипломатическа кариера, но само след пет години се оттеглил. Не му се искало да е част от властта, обясни й с усмивка, чувства се по-близо до обикновените хора, които изкарват прехраната си с ръце. Припомни си новите мебели, които бе забелязала в работилницата му.

— Ти ли си ги направил? Много са хубави.

В събота й докара креслото с два нови крака, които бяха обработени и боядисани така, че изобщо не се различаваха от останалите. Беше го направил съвсем майсторски, дори бе издълбал две-три лъжливи дупчици, подобни на онези, които оставят дървоядите. Този път не й се стори толкова висок, но бе наистина очарована от веселото му настроение, от смеха му, от плахия начин, по който попита дали е заета вечерта.

Отидоха в друг викториански пъб, а след това се прехвърлиха в едно бистро на Парсънс Грийн. Въпреки упоритото й настояване да плати своята сметка, той изобщо не желаеше да я чуе. Когато я откара до дома й с пикапа си, пълен с дървени плоскости, които миришеха приятно, Алисън побърза да му обясни, че рано на следващата сутрин трябва да поеме на север за едно дело, така че не може да го покани. И без това бе съвсем ясно какво би се случило, ако го поканеше. Той я целуна нежно.

След седмица се появи отново, като й донесе каталог за дамаски и ценоразпис за претапицирането на креслото. Отидоха в същото бистро и изпиха доста голямо количество от най-обикновеното червено вино. Когато се върнаха в къщата й, тя го настани в едно от белите си кресла и се сви на пода в краката му. Беше наистина смешно: адвокат по наказателни дела, шест години успешна кариера, пълна независимост, свободна жена, която винаги е имала много обожатели. И ето че само след миг щеше да попадне в обятията на беден дърводелец с доста широки устни. И което бе още по-лошо — не го правеше просто за да се позабавлява, а наистина си падаше по този дяволски мъж.

На следващата сутрин го остави да спи — приличаше на момче и през нощта бе установила, че изобщо не хърка и се приближи гола към прозореца в спалнята, като тайничко се надяваше, че той ще се събуди и ще я забележи как стои там. Неговото възхищение, искреното му и толкова земно желание и страст бяха започнали да събуждат у нея полузабравените чувства на гордост и увереност, свързани с физическите й качества. Искаше й се да му достави удоволствие, но докато спускаше завесите на прозореца с изглед към тихата улица, я обземаха съмнения. Дали навехнатият глезен я бе отвел при мъж, когото би могла наистина да обича и да уважава? Дали това бе партньорът, който би могъл да направи наистина завършен доста успешния й живот? Всъщност на нея й харесваше единствено тази странна смесица от сила и нежност в него. И тялото му бе действително красиво, по-красиво от това на всеки друг мъж, когото бе познавала. Тези невероятно силни рамене, които се свеждаха над нея, ту застрашителни, ту обещаващи защита, широките му гърди, тесният таз, дългите, силни крака. Господи, колко й бе приятно, когато я докосваше. „За бога, момиче — повтаряше си най-сериозно, — защо веднага не отидеш да вземеш студен душ, а след това да измиеш пода в кухнята? Всички тези неща можеш да ги прочетеш в евтините любовни романчета. Не ти трябва да ги преживяваш.“

И така през следващите два месеца Алисън постепенно започна да свиква с новата ситуация, позволяваше на Дейвид да се грижи за нея, да й доставя удоволствие, като очакваше мечтата постепенно да избледнее и след това да умре. Но бедата бе там, че това не стана. Той се премести при нея и плащаше своя дял от разходите по домакинството, макар и да бе съвършено ясно, че тя печели доста повече от него. Бе живяла сама цели пет години, но сега се чувстваше идеално в компанията на Дейвид. Понякога виждаше лицето му, докато бързаше към съда, а по време на досадна работа на бюрото, често бе принудена да признае, че с нетърпение очаква да настъпи вечерта, зя да бъдат отново заедно. Той се интересуваше от онова, което тя вършеше, искаше да разбере повече за професията й, макар че никога не й досаждаше. Когато й предстоеше първият случай, и когато защитаваше обвинен в убийство, Дейвид се опита да й помогне, като целия уикенд се занимава с фотокопиране на разни документи и подреждането им в папки. Никога преди не бе имала помощник и това й бе изключително приятно.

През уикендите ходеха на кино или в Инглиш Пешънъл Опера, пътуваха из Съсекс, обикаляха малки градчета и красиви места. Понякога в съботите се разхождаха покрай Темза, само на неколкостотин метра от къщата й, стигаха по малката зелена пътека чак до Чисуик и Кю Гардънс. Познаваха се вече толкова добре. Майката на Дейвид живееше сама след смъртта на баща му в Уитстейбъл, а той самият бе учил в Кентърбъри. Имаше и сестра, тя не знаеше къде точно живее, всъщност никога не се срещна с близките му. Един уикенд двамата отидоха до Абърдийн и Алисън го запозна с баща си.