Тайните на семейство Куин

23

Малко преди полунощ Джордж кимна към Дугъл.

— Време е да тръгваме — каза му тихо той.

Другият мъж бе застанал в ъгъла и правеше разни движения с ръце и крака, за да се разсъни.

— Добре. Значи искаш да разбереш дали Джеванджи е тук, нали? Да открием нещо за него и за Ланг? Ще ти трябват и доказателства за снабдяване с наркотици, прав ли съм?

— В общи линии. Ние вече видяхме семейство Ланг, така че можем да потвърдим, че са присъствали, но ако разполагаме с тяхна снимка или със снимка на Джеванджи, това доста би ни помогнало. Предполагам, че ще успееш да ги направиш, скрит в храстите пред къщата, верандата е осветена.

— Може би ще е най-добре ти да направиш една обиколка преди това, да видим какво ще чуеш от стаите. — Той се засмя в тъмнината. — Не се разсейвай много-много. Ще те чакам тук, докато се върнеш. — Джордж кимна отново и тръгна към изхода. Спря се за миг на вратата и Дугъл му пошепна: — Късмет, приятел.

Вратата се отвори съвсем безшумно, тъй като преди това бяха смазали пантите, и Джордж пристъпи внимателно навън.

Веднага усети, че нещо не е наред. Като се взираше напред, забеляза очертанията на някакви фигури, които бавно се придвижваха към него изпод арката, проблесна и металната повърхност на пистолет. Изруга тихичко, защото в миг осъзна, че вратата на изоставената постройка бе все още отворена и Дугъл бе зад него. Ярка светлина от прожектор ги заслепи. Сякаш се включи охранителната система и търсещият лъч бавно обхождаше цялото пространство наоколо. Джордж отстъпи назад, като покри с ръка очите си.

— Останете на мястото си! — изгърмя мъжки глас. — Вдигнете ръце над главата си! Заобиколени сте от всички страни, мръсни копелета. Правете, каквото ви се казва, или с вас е свършено. — Сякаш на да ги убеди, че не се шегува, човекът отсреща изстреля един куршум. Двамата замръзнаха на местата си. Взирайки се напред, Джордж си даде сметка, че светлината всъщност идваше от силните фарове на голяма кола.

Трима души се приближиха към тях, всичките бяха яки мъже, в тъмни костюми, с маски на главите. Джордж усети как мускулите му се напрегнаха. Изобщо не се безпокояха, че шумът от изстрелите може да разбуди някого наоколо, значи се намираха на доста изолирано място.

— Не смъквайте ръце от главите си, така, сега тръгнете бавно към светлината. — Гласът беше доста обигран, явно този тип не беше дилетант. — Бавно, съвсем бавно. Ако се опитате да се правите на умни, веднага ще ви простреляме в краката. — Чу се нисък, заплашителен смях. — А след това и в корема…

Джордж се подчини, тръгна внимателно напред, като опипваше с крак камъчетата по алеята, за да не би случайно да се спъне и да политне, което те да сметнат за опит да избяга. Взираше се пред себе си и се опитваше да види колко още хора се криеха зад колата. Ярката светлина от фаровете все още го заслепяваше, но независимо от това му се стори, че различава още две фигури. Значи бяха общо петима. Сложна работа, а и Дугъл, който се придвижваше бавно от дясната му страна, дишаше тежко, явно все още беше паникьосан. Ама че отвратителна работа.

В двора беше студено като в гроб. При движението си те хвърляха променящи се сенки върху стените на къщата. Луната едва-едва се показваше през облаците, но все пак светлината от нея бе достатъчна, за да може Джордж да забележи, че входната врата, извита като арка, е отворена и всичко е готово, за да поемат бързо навън. Вече достигна колата; беше мерцедес.

— Спри тук — разпореди гласът. — Застани с лице към колата, с прибрани крака и постави ръцете си на гърба.

Значи се готвеха да му завържат ръцете. Преди да успее да реагира, Джордж чу вик и рязко се обърна, за да види, че Дугъл се опитва да избяга. Беше се измъкнал извън обсега на светлината на фаровете и бързо се отдалечаваше към вратата. Явно доста ги бе изненадал с действията си. Петимата мъже стояха като заковани на местата си, напълно объркани. Всичко беше като в сцена от ням черно-бял филм. После те се опомниха и един от тях се хвърли към Дугъл, който веднага му нанесе силен удар с юмрук, а после се извъртя бързо и го ритна в слабините. Чу се вик и мъжът се изтърколи на земята, като притискаше с ръце слабините си. Един от останалите се хвърли да му помага, но се спъна и също падна на земята.

Дугъл се втурна бързо напред, към арката, която щеше да го отведе далеч, на безопасно място. Шумът от бързите му стъпки отекваше между стените на къщата. Когато Джордж се опомни, навсякъде наоколо се чуваха викове, след което видя как четиримата мъже се затичаха след беглеца. Единият от тях се спря, вдигна пистолета си и почти веднага се чу изстрел. Куршумът рикошира от стената, явно не бе попаднал в целта. Джордж си даде сметка, че колата все още стои там, празна, насочена право към входната врата. Неочаквано се освободи напълно от страха си. Никой не забеляза как се свлече на колене, отвори вратата и се мушна бавно на шофьорското място. Ключовете бяха на таблото. Освободи ръчната спирачка, пое си дълбоко въздух и включи на първа скорост, като притискаше с крак съединителя.

Тръгна точно в най-подходящия момент, след като се чуха нови четири изстрела. Включи на автопилот и бързо вдигна крак от съединителя. Моторът изръмжа и колата рязко пое към края на двора. Дугъл бе изчезнал. Четиримата мъже, които го преследваха, бяха точно на входната врата. Джордж насочи мерцедеса право към тях и чу яростните им ругатни, докато те се опитваха да отскочат встрани от пътя му. Нещо като че се закачи на колата, последва нов писък. А след това вече бе навън, гумите лекичко подскачаха по покрития с чакъл път. Намали и се огледа за Дугъл, но от него нямаше и следа. Не се виждаше жива душа наоколо, макар че светлините от къщата достигаха дотук и сравнително добре осветяваха наоколо.

Последва нова стрелба по колата, задното стъкло се счупи с трясък. Един от куршумите се заби в предната броня и Джордж усети, че някакво отхвръкнало парченце от нея разряза лицето му. Нямаше никакъв избор, трябваше да продължи напред, да потърси помощ и едва след това да се върне за Дугъл. Увеличи скоростта, като лъкатушеше наляво и надясно по пътя, така че да се спаси, ако се опитваха да стрелят отново по гумите на колата. Зави по някакво отклонение, което преминаваше покрай желязна ограда, отделяща частен участък от полето наоколо, после продължаваше под свода на високи дървета от двете му страни. Две гранитни колони маркираха включването в главния път. Джордж рязко натисна спирачката, но наоколо не се виждаха никакви други коли. Нямаше представа къде се намира, нито каква посока трябва да поеме, но зави наляво.

На около километър зад него Дугъл повдигна леко глава от канавката, в която бе паднал, докато се опитваше да се отдалечи от къщата. Преследвачите му като че ли се бяха върнали в двора. Изправи се бавно, почувства силна болка в глезена на левия крак, явно го бе наранил при падането в канавката. Започна да се придвижва куцукайки към дърветата.

Неочаквано чу викове, втора кола се измъкна от двора на къщата и фаровете й започнаха да осветяват пространството точно в неговата посока. Когато светлината достигна до него, изпадна в паника и се опита да избяга, независимо от ужасната болка в крака. Клатушкаше се отчаяно насам-натам като пиян. Първият куршум го улучи в рамото, прониза го като остър нож още преди да бе чул изстрела. Следващият попадна в долната част на гърба му. Извика от силната болка, свлече се на земята и загуби съзнание.

Джордж караше бързо по селския път, край него изскачаха и бързо изчезваха осветените от луната дървета, които като че ли го поздравяваха, сякаш бе участник в спортно състезание. Надяваше се, че Дугъл все пак е намерил някое местенце, където да се скрие. След десетина минути осъзна, че всъщност никой не го преследва. Отново се намираше в заспалия Съмърсет, беше сам на пустия път в един през нощта. Лисица изскочи пред светлините на фаровете му и той намали скоростта, за да й даде възможност да се шмугне в храстите встрани.

Малкият град доста го изненада. Достигна го след около половин час. Тъмните полета и горички изведнъж преминаха в редици от къщи, а встрани от пътя се виждаха и други помощни постройки. После попадна на улица със съвсем познати надписи: „Храни“, „Обувки“, „Мидланд Банк“. Площадчето в центъра бе осветено с модерни натриеви лампи. Наоколо се виждаха няколко паркирани коли, но нямаше никакви хора. Полицейският участък също се намираше на площада. Когато намали пред него, забеляза, че е заключен. Една табела на вратата приканваше при необходимост да се използва телефонът зад стъклената преграда на стената. За негова най-голяма изненада, щом вдигна слушалката, веднага чу в отговор женски глас. Патрулната кола пристигна след около петнайсет минути.

Един полицай се измъкна от мястото до шофьора, като набързо намести фуражката на главата си.

— Какъв е проблемът, сър? — попита с тон, с който сякаш искаше да му подскаже, че не би трябвало да има такъв, а ако наистина се е случило нещо, вината за това е на Джордж.

Джордж му описа набързо ситуацията, като накрая каза:

— Трябва веднага да се върнем, за да видим какво е станало с партньора ми. Предполагам, че той е в опасност. Може би дори вече е мъртъв.

— Май доста сме пийнали, а, сър? — Отегчението и неприязънта на полицая бяха направо прозрачни, докато се върна обратно до колата, за да вземе бележника си. — Претърпели сте инцидент, нали? Виждам, че колата ви е повредена.

— Не, изобщо не съм пил, а стъклото беше счупено от куршумите — става дума за нещо изключително сериозно — въпрос на живот и смърт е, така че веднага трябва да се върнем обратно.

— Разбира се, сър. Мога ли да видя шофьорската ви книжка?

— Не я нося със себе си. — Джордж съзнателно бе оставил всички документи с истинското си име вкъщи. — За бога, полицай, чухте ли какво ви казах?

— А документ с номера на осигуровката ви?

— И той не е у мен. Това изобщо не е моята кола.

— И кой тогава е собственикът, сър?

— Нямам представа.

— Значи сте я откраднали?

— Разбира се, че не — ще ви обясня всичко по пътя. Вижте, позвъних за помощ, наистина имам нужда от това, не можем да стоим тук цяла нощ и да си говорим!

Полицаят освети с фенерчето си регистрационния номер на мерцедеса.

— Твърде нов е, застраховката ще бъде голяма. — Започна да пише нещо старателно в бележника си и след това откъсна една бланка. — Представете шофьорската си книжка и документа с номера на осигуровката си в това полицейско управление в рамките на седем дни. — После се обърна и посегна за нещо в полицейската кола. — А сега, след като твърдите, че не сте пили, сигурно няма да имате нищо против да проверим, нали, сър? — Държеше в ръката си плоска черна кутия със светеща зелена лампичка, насочваща към пластмасова тръба. — Духнете тук, моля.

Джордж с недоумение погледна към уреда за тестване за алкохол, като едва се сдържаше да не удари този идиот. Но това би довело само до допълнителна загуба на време, а и сигурно щяха да го арестуват за нападение на полицай. Стисна юмруци в джобовете си, въздъхна и духна в тръбата. Полицаят провери цвета на лампичката. Беше разочарован.

— Май не го направихте както трябва. Не можете ли да духнете по-силно? Опитайте отново.

Джордж духна втори път в тръбата, направи го толкова силно, колкото можеше. Ченгето отново започна да се взира за промяна в цвета на лампичката. Едва след пет минути се предаде, но си личеше, че е доста ядосан.

— Много добре, сър. Няма да се наложи да ви задържам — заяви през стиснати зъби и понечи да се върне в колата си.

— Обадих ви се, за да ви съобщя за опит за убийство — започна уж съвсем спокойно Джордж, но постепенно повиши тон. — Да не би да сте забравили?

Полицаят не се и опита да се извини.

— Нима говорите сериозно? Смятах, че сте го измислили само за да отклоните вниманието от собствените си нарушения.

Джордж направи крачка напред и се надвеси над него, раменете му направо се тресяха от гняв.

— Какво си си помислил? Слушай, глупав дребосък, аз съм пълноправен частен детектив, който работи по случай, разследван лично от шефа на полицията в Бристол Манинг. Ако просто бях нарушил правилата, смяташ ли преди всичко, че щях да тръгна да ти се обаждам по телефона? Надолу по пътя попаднах на някакви платени злодеи. В една от къщите там през цялата нощ се вземат наркотици, прави се секс с деца и Господ знае още какво. Може би един човек вече е бил убит. Говорим за сериозни престъпления. Така че ще престанеш ли да го увърташ и ще се заемеш ли най-накрая с онова, за което ти плащат? Ясно ли се изразих? — извика накрая Джордж и някакъв прозорец на отсрещната сграда се отвори.

— Ние се опитваме да спим тук, за бога — извика ядосан мъжки глас.

— Добре, де, добре — опита се да го успокои полицаят. — И моля да внимавате какви ги говорите — няма смисъл да крещите толкова силно. Знаете, че бих могъл да ви задържа за нарушаване на реда и обида на полицай. „Господи — помисли си Джордж, — няма да мога да се въздържа и ще убия това копеле.“ — Но все пак ще отидем и ще погледнем, след като смятате, че е толкова важно. Надявам се, че няма да се окаже само губене на време. Това също е нарушение, нали знаете?

— Тези мъже са въоръжени. Няма ли да извикате още помощ?

— Първо ще огледаме обстановката, сър. Мога да се обадя по радиостанцията и да поискам помощ.

Този човек явно не му вярваше.

Пое заедно с двамата полицаи, седнал отзад в колата им, като с мъка се опитваше да ги ориентира накъде да вървят, тъй като не познаваше пътищата наоколо. Първоначално пропусна отклонението и скоро стигнаха пред вратата на друга голяма къща. Разбра грешката си, когато продължиха до някакво село, което не бе забелязал, докато бягаше.

— Съжалявам, бихте ли завили обратно?

Полицаят, който вече се бе превърнал в негов враг, само изсъска през зъби:

— След като се налага. Но това е направо смешно.

Шофьорът не бе казал нито дума досега, този път отново замълча и рязко направи обратен завой на някакъв празен паркинг пред ресторант в центъра на селцето, след което потегли с такава скорост, че Джордж усети как раменете му се залепиха за седалката. Този път забеляза къде трябва да завият и само след около пет минути достигнаха малката алейка с гранитните колони от двете страни. Преди да успее да предложи да спрат тук и да продължат пеша, шофьорът зави по алейката и отново пое с висока скорост, моторът бучеше, а фаровете осветяваха силно всичко наоколо. Нима тези двама глупаци никога не се бяха сблъсквали с истинско престъпление? Да не би да искаха да ги застрелят?

Оказа се обаче, че никакви предохранителни мерки не са необходими. След като се измъкнаха от обградената с дървета алея, пред тях се появи съвсем тъмна къща, осветявана единствено от лунната светлина. На фона на бялата фасада ярко се открояваха някакви тъмни петна, което я правеше да прилича на огромен череп. Всъщност Джордж скоро осъзна, че тъмните петна бяха спуснатите върху прозорците кепенци. Входната врата към двора беше затворена. Когато стигнаха с колата до нея, той слезе заедно с ядосаното ченге, двамата се опитаха да я отворят, но тя явно бе заключена. Заобиколиха около терасата в предната част на къщата, като се подхлъзнаха няколко пъти по влажната трева, после минаха откъм задната част. Навсякъде цареше пълна тишина. Фенерчето на полицая освети отзад някаква дървена врата върху тухлената ограда. Когато я отвориха, в миг се озоваха в открита кухня, която като че се простираше на огромно пространство.

Побързаха отново да се върнат отпред.

— Тук няма никого, сър. Никакви признаци за онази оргия, за която преди малко ми разказахте. Не виждам и следа от вашия приятел, ако той наистина е съществувал.

Джордж погледна часовника си. Беше все още само два часът след полунощ.

— Само преди два часа бяха тук.

— Така твърдите вие. Смятам, че ще се наложи да отидем до най-близкия участък, за да подготвим доклад по случая, не възразявате, нали?

На около двайсетина километра на запад двама мъже влачеха някакъв товар към шахтата на изоставен рудник. Колата им беше паркирана малко встрани над тях. Бяха пъхнали тялото на Дугъл в торба и побързаха да го пуснат в една от шахтите между скалите. В момента, в който стигнаха обратно при колата си, се чу приглушен тътен, след като експлозивът, който бяха поставили, избухна и скални късове затрупаха шахтата. Когато човек погледнеше нататък, се виждаше само купчина камъни и пръст. Никой не би могъл да го открие тук.