Тайните на семейство Куин

37

За пръв път видя Куин наистина засмян. Намираха се в друга стая за срещи, която не осигуряваше никаква възможност за спокойни разговори: бяха от двете страни на плътната стъклена стена и застаналият наблизо надзирател непрекъснато ги наблюдаваше, макар че не би трябвало всъщност да слуша какво споделят помежду си адвокатите и техните клиенти. Цялата тази обстановка обаче като че нямаше никакво значение за него.

— Искаш да кажеш, че всички те са живи? Джес и Том също? Избягали са с Бил Тейлър? Просто не мога да повярвам.

— Така изглежда, Джеф. Ники и децата със сигурност са живи и аз ще успея да докажа това в съдебната зала утре в десет часа сутринта. Съдията има някакво друго голямо дело в понеделник, така че се съгласи да насрочи едно кратко съдебно заседание за събота сутринта, на което да представя „новите си веществени доказателства“. Едва след това ще реши дали да се дава по-нататъшен ход на процеса, като Фенъл получи възможност за кръстосан разпит и така нататък. При това положение ще продължим в понеделник, а за другото дело ще се търси резервен съдия. Той все още не знае каква е истината, но след като разбере, смятам, че до обяд ще бъдеш вече свободен.

Куин изглеждаше като замаян.

— Това е най-хубавият момент в живота ми. Вече смятах, че всичко е свършено, че напълно съм изгубил… И все още просто не мога да повярвам. Какво ще стане с Ники?

— Надявам се, че ще се върне тук заедно с децата.

— Надяваш се? Нима не могат да я задължат да го направи?

— Нещата не са чак толкова прости. Мексико наистина има споразумение за екстрадиране с Великобритания още от 1886 година, но то невинаги се спазва. Затова не бива да споменаваш пред никого това, което ти казах.

— Че с кого смяташ, че бих могъл да се срещна? Тук не ме пускат вечер да отскачам до близката кръчма, нали си наясно с това?

— Добре, де, не го казвай дори пред някой приятелски настроен надзирател или пред познат, ако евентуално някой дойде да те посети. Не говори пред никого.

— Добре. — Той млъкна и се поколеба за миг. — Алисън?

— Да?

— Наистина ли вярваш, че може да ме освободят? Утре. Нима е възможно?

— Надявам се, Джеф, наистина се надявам.

А и Джордж беше жив. Очакваше го да се върне за уикенда. Докато караше към града, изведнъж се почувства толкова щастлива. Това май бе най-хубавият момент и в нейния живот.

В Пуерто Валарта беше полунощ. Джордж очакваше позвъняване по телефона в стаята си в хотела.

— Джоу Маккензи е — чу той гласа й, след като се обади. — Ако желаете да присъствате на последното действие, слезте долу след петнайсет минути.

— Какво се е случило?

— Доста неща. Ще ви обясня в колата.

Джоу го взе с колата си и потегли бързо по оживените улици. Двигателят бучеше като шевна машина на бързи обороти.

— Вашата приятелка, адвокатката, наистина ги е накарала да се поразтичат там, в Англия. Някакъв висш полицейски началник ще пристигне тук.

— Манинг ли?

— Да, полицейски началник Манинг. Той е настоял пред местната полиция да задържи Тейлър и жената. След това вашите власти ще направят официално искане за екстрадиране.

— А те все още във вилата ли са? Да не са заминали към Гватемала?

Тя се засмя.

— Не, Джордж. Местната полиция е получила заповед да охранява мястото, така че хората са заели позиции около вилата почти веднага, след като двамата с вас сме си тръгнали. Тейлър и приятелката му са все още там. По-добре ще е да прегледате фотоапарата ми, за да видите дали имам някакъв филм в него. Той е отзад, на седалката.

— И за какво ви е този фотоапарат?

— На мен не ми трябва. Но реших, че може би вие ще имате нужда от него. Нали ми казахте, че ще ви трябват някакви снимки от момента на арестуването им — за да ги пратите в Бристол? Те ще могат да послужат като веществено доказателство, не е ли така?

— О, да — въздъхна изтощено Джордж. — Бях забравил за тази задача.

— Господи, та нали вие сте частният детектив? Не сте ли чели поне една от книгите на Реймънд Чандлър?

Вече бяха преминали покрай пристанището, където големият лайнер все още стоеше на котва, облян в светлина, след което потеглиха по извития и неравен път нагоре покрай брега. Тук вече бе съвсем тъмно.

— Полицията знае ли за пристигането ни?

— Господи, не, разбира се. Вие нямате никакъв официален статут. Те не подозират и за моето пристигане, но след като прочетох телеграмите, реших, че наистина си заслужава.

— И смятате, че ще ги арестуват? Просто така?

— Е, не бих казала, че ще го направят „просто така“. Тук не е съвсем като в Дивия запад, макар че понякога на човек може и така да му изглежда. Между Лондон и Мексико Сити бе разменена доста интензивна кореспонденция. Прокуратурата е отправила официална молба към посолството на Мексико в Лондон, което я е прехвърлило към местното Министерство на правосъдието. Оттам са натоварили местната полиция да извърши ареста. Нашият очарователен капитан Менендес е поел ангажимента да арестува Куин и Тейлър и да ги задържи седем дни. Ако дотогава вашите хора не представят в съда нужните официални документи за екстрадиране, двамата ще бъдат освободени. Обикновено тук действат по този начин.

На около половин километър преди вилата пътят се оказа блокиран от една полицейска кола: черно-бял американски седан с две сини лампи на покрива. Полицай, въоръжен с карабина, им направи знак да спрат в края на пътя. Джоу веднага изскочи и започна бързо да му говори на испански, като непрекъснато му пъхаше под носа дипломатическия си паспорт. Той отвори вратата на своята кола, за да се консултира по радиостанцията и мястото наоколо в миг се освети. След няколко минути им махна с ръка.

— Ще трябва да оставим колата тук — обясни му Джоу. — Но все пак е съгласен да наблюдаваме операцията.

Двамата поеха по тревата, като се стараеха да вдигат колкото се може по-малко шум. Небето на запад бе съвсем тъмно, а долу, докъдето стигаше погледът, се простираше сивото море. Когато се приближиха към следващата кола, един полицай с предпазен шлем светна малко фенерче в лицата им, като говореше на Джоу шепнешком.

— Какво каза той, скъпа?

— Обясни ми, че десетина въоръжени полицаи са обкръжили вилата, която е само на около стотина метра пред нас. Можем да отидем до ъгъла и да наблюдаваме оттам, но задължително трябва да легнем и да се прикрием между дърветата. Лично той не очаквал да се стигне до стрелба, но все пак не бил съвсем сигурен.

— Стрелба ли? Но в къщата има две деца, за бога! Той не знае ли това?

— Ами… сега ще го попитам — отвърна Джоу и се обърна веднага към полицая, като му заговори тихо на испански. Офицерът й отговори и тя побърза да му преведе: — Всичко е наред. Капитан Менендес е запознат с обстановката. Според него Ники и Тейлър в момента са в спалнята си. Въоръжени офицери ще влязат вътре и ще ги арестуват, а след това друга група полицаи, сред които и една жена, ще влязат във вилата, за да се убедят, че децата няма да бъдат наранени. Не се безпокойте, Джордж.

— Кога точно ще влязат?

Двамата бяха стигнали до края на малката горичка и вече виждаха вилата. Джоу залегна върху бодливите борови иглички.

— След не повече от пет минути.

Спалнята във вилата бе с изглед към морето. Щорите на стъклените врати, които водеха към балкона, бяха спуснати. Бил Тейлър се събуди внезапно и веднага седна в леглото, защото почувства, че нещо не е наред. Чуваше се шумът от разбиването на вълните в брега, но не му ли се бе сторило, че долови също проскърцваме от отваряне на някаква врата наблизо? Или може би някой бе прескочил оградата и бе усетил стъпките му долу? Той се усмихна на Ники, която лежеше на едната си страна в тъмнината, дълбоко заспала. Прекрасното й тяло бе покрито само с тънък памучен чаршаф. Навличайки къси панталони, Бил се приближи до спуснатите щори.

Тъкмо бе започнал да ги отваря и се готвеше да излезе на балкона, когато чу някакъв остър трясък, от който направо замръзна ужасен на мястото си. Лампите в миг бяха запалени. Вратата, измъкната от пантите, се стовари на земята и четирима мъже в тъмни униформи и с шлемове нахлуха в стаята. Ники седна в леглото и започна да пищи.

— Млъквай! — извика един глас на английски със силен акцент. — Заобиколени сте и ние стреляме, ако вие опита да бяга.

Някъде в задната част на къщата се чу детски вик. Ники скочи гола от леглото и се хвърли към Тейлър, но двама от полицаите я хванаха за ръцете и я избутаха обратно към леглото.

— Пуснете ме, магарета такива. За бога, Бил, помогни ми!

След като я видя само на метър от себе си как се бори и съпротивлява отчаяно като яростна тигрица, Тейлър изведнъж дойде на себе си. Миналата вечер бяха решили да излязат в открито море, за да изчезнат за няколко дни от погледите на всички наоколо. Яхтата, която бяха наели заедно с вилата, беше на брега, снабдена с всички необходими провизии, а и с немалко пари, които бяха заключени в едно от чекмеджетата долу. Явно тук едва ли би могъл да свърши нещо полезно.

— Ще те измъкна, Ники — извика той на жената, с която доскоро бе смятал, че би искал да преживее живота си, прехвърли се през парапета на балкона и в миг изчезна.

Лицето на Ники се изкриви от гняв и тя издаде почти животински рев от яд и ужас:

— Не ме изоставяй, копеле мръсно!

Двамата полицаи се затичаха след него към верандата и забелязаха сянката му, която се придвижваше бързо напред през тъмнината. Бе стигнал почти до средата на дървения пристан, като понакуцваше с единия си крак. Вероятно си бе изкълчил глезена при скачането от верандата. Започнаха да му викат да спре и изстреляха няколко куршума над главата му. Някакъв мъж с доста сребро по униформата взе един високоговорител и започна да повтаря: „Останете на мястото си, мистер, или ще стреляме и ще ви убием!“. Последва втори автоматичен откос. Дървени тресчици, избити от забилите се куршуми, хвърчаха във въздуха, а един патрон рикошира от металната мачта на яхтата и падна във водата. В този момент на плажа слязоха още четирима полицаи, които се опитваха да му попречат да отпътува, така че вече бе невъзможно да се стреля отгоре. Тейлър бе вече в предната част на бялата яхта, леко попревит на една страна, сякаш някой от куршумите го бе улучил, но в същия миг се чу шумът от заработилия мотор. Той побърза да вдигне котва и завъртя кормилото, докато двигателят ръмжеше като мощен мотоциклет.

Четиримата полицаи се бяха разпръснали по плажа, като стреляха с пистолетите си и с две автоматични пушки. Но яхтата вече се бе отдалечила с трясък навътре в морето, като след нея се виждаше само следата от гъста бяла пяна, която бе оставила след себе си. Когато Джоу Маккензи и Джордж пристигнаха запъхтени в къщата, двете деца пищяха от ужас в една от спалните близо до предния вход на вилата. Около тях бяха застанали двама униформени полицаи и една жена, също в униформа. Джоу изтича напред и притисна момиченцето в прегръдката си, докато то гледаше с широко отворени и изпълнени с ужас очи.

— Всичко е наред, Джес. Майка ти също е добре.

— Махай се — извика детето. — Мразя те!

Джордж продължи да тича напред по коридора към предната част на вилата, където Ники Куин бе престанала вече да се съпротивлява на полицаите. Стаята бе изпълнена с униформени мъже с шлемове отпред. Бяха й сложили белезници на ръцете, а краката й бяха вързани в глезените. По ръцете и по раменете й ясно се виждаха червени и синкави петна. Беше все още съвсем гола, свила се в края на леглото, като се оглеждаше недоумяващо наоколо.

— Това копеле! — ридаеше тихо. — Гадно, мръсно копеле! Той ме изостави. Изостави децата. Надявам се, че са успели да го убият. А казваше, че ме обича. Сигурно съм била напълно луда, дето му повярвах.

Джордж излезе навън и едва не се сблъска с Джоу.

— Какво ще стане по-нататък?

— Полицаите ще я откарат в районното полицейско управление, а аз ще трябва да се погрижа за децата.

— А след това?

— Екстрадирането може да се проточи. Ако тя си наеме някой местен адвокат, ще започнат безкрайни обжалвания, отлагания, тук и без това законът действа доста бавно.

— Това е лошо.

Джоу сви рамене.

— Вашите власти биха могли да поискат тя да остане арестувана, докато се вземе решение. Честно казано, най-доброто за нея би било да се съгласи да се върне доброволно. Ще се опитам да я убедя в това. Каквото и нарушение да е извършила според английските закони, наказанието най-вероятно ще бъде по-поносимо, отколкото да прекара месеци, а може би и години в гореща бетонна килия с рояци комари и мръсна воняща дупка в ъгъла вместо тоалетна. А през цялото това време децата й ще трябва да стоят сами в някаква къща под грижите на жени, които не знаят никакъв друг език, освен испански.

В това време изведоха Ники навън, бяха нахлузили джинсите на краката й, а върху раменете й бяха метнали някакво сако, но ръцете й очевидно все още бяха с белезниците на гърба. Под светлината на външната веранда успяха да забележат, че тя продължаваше да се съпротивлява, заобиколена от четирима въоръжени мъже. Жената от полицията също излезе навън, хванала децата. Джесика бе с каменна физиономия, шокирана от всичко, което се бе случило, а Том плачеше. Макар да се чувстваше доста неловко в тази ситуация, Джордж все пак побърза да направи няколко снимки, а Ники възмутено се обърна към него и го заплю.