Тайните на семейство Куин

24

Рано на следващата сутрин Алисън взе влака от Темпъл Мийдс до Падингтън. Беше опитала да се свърже с Джордж, преди да тръгне, но се включваше телефонният секретар. Сигурно още спеше, след като се бе върнал късно от купона.

Не бързаше кой знае колко, така че взе автобус номер 23 от гарата за Флийт Стрийт. Всичко си беше точно както в добрите стари времена. Преди няколко седмици бе отправила максималния възможен брой запитвания за Джеванджи: към бивши колеги адвокати за евентуални предишни съдебни дела, в които е замесено името му, както и към журналисти и добри души от Емиграционните служби, които бяха готови да помогнат. Получи обаждане от едно място, но източникът на информация настояваше да му се плати, преди да представи доклада си.

Срещна се с него в кръчмата „Джордж“, почти срещу съдебната палата в Странд. Беше прилично облечен мъж, трийсетгодишен, с рано прошарена коса. Изисканото му спортно сако от туид изглеждаше малко необичайно на фона на поизносеното облекло на отбиващите се обикновено тук юридически консултанти и адвокати, свалили перуките си, но все още с белите си яки.

— Госпожице Хоуп? Мога ли да ви предложа едно питие?

Тя погледна към тълпата около бара.

— Благодаря, но може би ще е по-добре да го отложим за малко по-късно, а? Защо не отидем на някое по-тихо място и там да поговорим?

— Разбира се. Не съм очаквал, че тук ще има толкова много хора. Може би днес се гледа някое важно дело.

Двамата пресякоха Странд и поеха по алеята, а след това покрай задната страна на викторианската сграда, където се помещаваше британското правосъдие: една неефективна, старомодна и труднодостъпна постройка, точно като самата система. В Линкълн Ин Фийлдс той й посочи една пейка, беше близо до Тармак Скуеър, там, където служителките от офисите наоколо излизаха, за да подишат чист въздух през обедната си почивка.

— Разполагам с онова, от което се интересувате — обърна се той към нея и се засмя.

— Отлично! — извика Алисън, но макар че не искаше да го обижда, все пак се поинтересува да чуе нещо по-конкретно, преди да му даде плика с исканата от него сума, която беше в банкноти, не в чек, точно според искането му. — Учудвам се, че сте го постигнали.

Той само сви рамене.

— Отдавна се занимавам с тази дейност, не забравяйте това. Разполагам с цяла мрежа от местни адвокати, а и самият аз ходя доста често там. — Той се усмихна отново. — Освен това си имам моите професионални тайни.

Джей Еф Кънингам — дори да имаше някакво цяло първо име, нито Алисън, нито който и да е друг бе чул някога то да се използва — беше правен консултант по въпросите на имиграцията, работеше за голяма юридическа фирма в Ийст Енд. Не беше адвокат, но имаше магистърска степен по хинди, така че му се плащаше, за да осигури необходимите доказателства, които се изискваха от властите, за да се вземат съответни решения по искове за политическо убежище, а също за получаване на разрешително за престой на предполагаеми съпрузи, съпруги, деца от Пакистан, Индия, Бангладеш и Шри Ланка. Това бе работа, за съществуването на която човек дори не подозираше. Тя обаче носеше на Кънингам не по-малко от петдесет хиляди лири годишно. През последните десет години имиграцията от по-бедните части на света се бе превърнала в истинска индустрия.

— Джеванджи труден случай ли беше?

Кънингам се загледа по врабчетата, които бързо долетяха отнякъде и започнаха да подскачат около краката му в очакване да получат някоя и друга трохичка.

— Съжалявам, мъници, но днес съм забравил да ви донеса хляб. Труден ли? Не. Не и след като успях да открия истинския му произход. Защото той съвсем не е от Пакистан и изобщо не е роден в Лахор.

— Така ли? Но той вече години наред твърди пред всекиго в Бристол, че идва точно от там.

— Възможно е, но явно лъже. Роден е в Пенджаб. Той е сикх.

— Но ме носи тюрбан и никога не е споменавал дори за Пенджаб?

— Е, не всички го правят. — Посегна към джоба си и измъкна дебел книжен плик оттам. — Всичко съм описал в доклада си, Джеванджи е наистина интересна фигура. Не е правил никакви нарушения. Освен това е един от главните спонсори на ХФО.

— ХФО ли? Какво е това?

— Хиндуиски фронт за освобождение. Това е движение, което се бори за отделна сикхска държава в Пенджаб — може би сте чували за това?

— Съвсем малко.

Кънингам поклати тъжно глава.

— Не знам защо очаквам, че всеки срещнат би трябвало да се интересува от нещата, с които лично аз се занимавам. В северозападната част на Индия цари непрекъснато напрежение още от момента на разделението на страната. Граничните щати Джаму и Кашмир постоянно са обект на разпри между Индия и Пакистан, заради тях вече са се водили няколко войни. В същото време точно на юг сикхите започнаха кампания за отделянето на Пенджаб. ХФО е сериозна политическа и терористична организация, ползва се с широка подкрепа сред населението и не се спира дори пред насилия. Спомняте ли си за обсадата на Златния храм в Амритсар? Ужасна работа, индийските войски стреляха по свещения сикхски храм и десетки сикхски фанатици бяха затрупани под развалините му. Това доведе до убийството на госпожа Ганди. Напрежението там непрекъснато ескалира и дори си мисля, че може би след време ще успеят да се отделят в своя държава.

— И каква по-точно е ролята на Джеванджи във всичко това?

— Той осигурява парите за оръжия и експлозиви. Помага на изгнаниците тук, прави всичко възможно снимките със зверствата срещу сикхи в Индия да стигнат до Амнести Интернешънъл и до пресата.

— Значи се занимава с всичко това? Сигурен ли сте? В Бристол го смятат единствено за снабдител на наркотици.

— Би трябвало да прочетете внимателно доклада ми, госпожице Хоуп. Искате ли го или не?

Алисън веднага кимна с глава.

— Разбира се. — Подаде му плика с парите и взе от него този с доклада. — И според вас Джеванджи е на страната на ангелите?

— Той е бил в Амритсар. В момента е един от отвъдокеанските герои на движението.

— Просто не разбирам. Та този човек е замесен в търговия с наркотици, вероятно и в незаконен трафик на оръжие, той е истински престъпник.

Кънингам се засмя.

— Но в същото време би могъл и да е герой. Там, откъдето идвам, с много хора е точно така. — За пръв път долови следи от ълстърски акцент в говора му. — Намерил е начин да печели доста пари в Бристол, не се и съмнявам, че се отнася с презрение към клиентите си, докато в същото време трупа печалба от тях, а привързаността му към каузата на сикхите е съвсем искрена — точно за тях отиват и по-голямата част от спечелените пари. Той е престъпник, който в същото време вярва в нещо. Ако търгува с оръжия, не се съмнявам, че го прави също заради приятелите си в Индия.

— И какво е истинското му име — имам предвид сикхското му име?

— Гуржи Сингх.

— Но той практикува под името Джеванджи? Вероятно е използвал същото име и по време на следването си.

— Госпожице Хоуп, този човек е бил свързан с Хиндуисткия фронт за освобождение през целия си съзнателен живот — малко рязко заяви събеседникът й и я изгледа косо, сякаш за да й подскаже, че не обича да обяснява едно и също нещо по два пъти. — В младежките си години се е бил с партизаните, участвал е в нападения и атентати след разделянето на страната — той е един от лидерите на движението. Но бил заловен от властите и осъден на смърт чрез обесване. Бил освободен след дръзко нападение над затвора, избягал от Амритсар и започнал да учи медицина в Пакистан под ново име — точно тогава е измислил това Джеванджи, което изобщо не е сикхско име. Оттогава непрекъснато живее в чужбина, през повечето време в Англия. Но съм сигурен, че рано или късно ще се върне в родината си.

Алисън се загледа в младите жени, които се раздвижваха, като играеха федербал през обедната си почивка. Някои хора си имаха толкова приятен живот.

— Благодаря ви, господин Кънингам. Опасявам се, че тази информация доста разбърка понятията и представите ми. До този момент бях убедена, че си имам работа с най-обикновен убиец, а сега разбирам, че всичко е доста по-сложно, и се чувствам някак си неловко.

Кънингам се изправи.

— Съжалявам, но моята задача бе просто да ви предоставя фактите. — Той се поколеба за миг. — Вижте, сигурен съм, че няма защо да ви предупреждавам, но все пак бъдете много внимателна. Джеванджи може и да е герой в Пенджаб, но със сигурност е доста опасен, особено ако някой се опита да застане на пътя му.

Алисън си спомни как се бе свлякла на стълбите пред дома си в Крифтън, обляна от топлината от избухналата си кола.

— Да, знам.

Позвъни на управата на затвора от външен телефон в Олдуич, за да ги предупреди за посещението си. Вече нямаше кой знае колко време до процеса. Бе оставила колата си паркирана на Темпъл Мийдс, така че веднага щом се върна в Бристол, се качи в нея и пое към затвора. Наложи се да чака в стаята за свиждания около четвърт час, докато доведат Куин.

— Как си, Джеф?

— Как бих могъл да съм, по дяволите? Както и всички останали, аз също започвам да вярвам, че Том и Джес наистина са мъртви. Така че вече едва ли има нещо, което би ме заинтересувало. А иначе храната е отвратителна и не си падам особено по хората, с които се налага да се срещам, дори и рядко.

— Добре, Джеф, добре. Напълно те разбирам. Но процесът е само след няколко дни, а аз все още тичам, за да събирам данни, необходими за сглобяването на цялата история. — Алисън седна срещу него. — Искаш ли да чуеш докъде съм стигнала? — Той сви с безразличие рамене. — Както вече ти споменах и преди, през последните една-две години Ники е ходила на някакви сбирки заедно с вашата съседка, госпожа Сейърс. Това са били купони, посещавани от известни хора с добро материално положение. На тях се е развихрял щур секс, предлагали са се наркотици.

— Да, вече ми разказа за това — кимна Куин.

Тя въздъхна уморено.

— Да, Джеф, казах ти, а ти твърдеше, че не си имал представа за това. Затова пък госпожа Сейърс е била толкова наясно, че след като разговаряхме с нея, най-неочаквано се самоуби. — Алисън млъкна и вдигна глава към него, но не забеляза никаква реакция. — Добре, Джеф, май твърде много от вашите съседи в добрия стар Абътс Лейг са склонни към самоубийства, нали? Права ли съм? Посягат непрекъснато на живота си. — Тя го погледна изпитателно и повиши глас: — Е? Така ли е?

— Не, разбира се — измърмори в отговор той. Явно отново бе започнал да изпада в депресия. — Но истината е, че почти не познавах тази госпожа Сейърс. Нямах представа къде ходи Ники и с какво точно се занимава.

— Не знаеше ли, че има връзка с Чарлс Ланг, член на парламента и бивш министър?

— Предполагах, че може да се е захванала с някого, но не бях и чувал за Чарлс Ланг, преди ти да ми кажеш за него.

— Добре — въздъхна Алисън. — Вярвам ти. Що се отнася до Ланг, Сейърс и Джеванджи, разбирам, че не би могъл да даваш показания за хора, които изобщо не си познавал. Съвсем ясно е каква е истината. Джеванджи се занимава с незаконна търговия с наркотици и секс с малолетни, смятал е, че Ники става опасна за него, и е започнал да ви изнудва и двамата. Бих могла да му изпратя официална призовка и да накарам това копеле да свидетелства в съда под клетва. Бих могла да призова също и Чарлс Ланг, и призрачната му съпруга, която, както ми обясниха, е като истинска гърмяща змия, дори и без някой да я е раздразнил.

— И ще дойдат ли?

— Това не е най-добрият начин за организиране на процеса, но са длъжни да дойдат, ако не искат да попаднат в затвора за възпрепятстване на правосъдието. Друг е въпросът какво точно ще кажат в съда, но това ще е мой проблем. Все пак трябва да знам всички отговори, преди да започна да задавам въпросите.

Когато се приближи към колата си, след като излезе от затвора, чу, че телефонът звънеше. Минаваше вече седем вечерта и ужасно й се искаше да се прибере вкъщи и да вдигне високо краката си. Отвори бързо вратата и вдигна слушалката.

— Алисън Хоуп.

— Джордж е, скъпа. Можеш ли да дойдеш и да платиш гаранцията ми, за да ме освободиш? Цял ден вися в централния затвор — арестуваха ме за пропиляване на времето на полицията.