Тайните на семейство Куин

7

Алисън караше бързо по пустите улици. Бе започнало силно да вали, едрите капки барабаняха по покрива на колата, а по пътя вече се стичаше вода. Джордж се бе изтегнал на седалката до нея, едрото му лице с буйна брада се осветяваше от уличните лампи. Пътуваха мълчаливо и тя в миг се усмихна на една своя мисъл — колко странна бе тяхната връзка. Не го бе срещнала по време на работа, а в резултат от обхваналия я обществен ентусиазъм, накарал я да се присъедини към организацията на самаряните преди три години. Джордж също присъстваше по време на подготвителните сбирки, които се провеждаха в църквата, стърчеше там като къс необработен гранит и ярко се открояваше сред останалите, които бяха преди всичко добронамерени представители на средната класа. Брадата му не беше оформена, носеше каскет и доста изпоцапан анорак. Приличаше на продавач на някой от пазарите. Никой, освен нея не пожела да разговаря с него, когато направиха почивка, по време на която бе сервирано нескафе.

Но когато започна дискусията за това как да се окаже помощ на отчаяните и направилите опит за самоубийство, той се оказа най-интелигентният и загрижен човек от групата. По-късно двамата се отбиха в близката кръчма и Алисън научи, че Джордж е бил моряк на търговски кораб, бе преминал през задочно обучение, за да вземе диплома първо от гимназията, а след това и от колеж, като най-накрая бил вече капитан на търговски кораб, преди да остане без работа поради рецесията. Той не бе успял да се ожени, не бе имал собствен дом, нито бе изградил кариера. Корабът му всъщност бил някакво ръждясало корито, което с мъка се довличало до забравени пристанища в Латинска Америка; бил привикнал към грубия и изпълнен с трудности живот на моряците, пиел като пор и не се страхувал от тъмни места, защото без проблем можел да се погрижи за себе си. И той като Алисън познавал затворническите килии — само че Джордж попадал в тях най-често като затворник, обикновено за кратко, но затова пък бил опитал затворите почти навсякъде по света.

Сега беше нещо като детектив на свободна практика; проучванията й бяха показали, че е най-добрият в този бизнес. Докато времето минаваше и двамата вече се бяха заели с благотворителната си дейност, отговаряха по телефона или разговаряха на място с „клиенти“ в Центъра на самарянската организация, Алисън научи, че е роден в Хотуелс, че е син на норвежки моряк, когото никога не бе виждал. Майка му му обяснила преди смъртта си, че двамата живеели заедно между плаванията му и смятали да се оженят. Тя била убедена, че не я е зарязал, а просто корабът му е бил торпилиран през 1944 година. Бе приела неговата фамилия и я бе дала и на Джордж.

Макар да бе с двайсет години по-възрастен от нея, Алисън изобщо не забелязваше разликата. Чувстваше се добре с него и той беше първият и единственият човек, на когото бе разказала за месеците, изпълнени с унижения и терзания, които в края на краищата я бяха довели в Бристол. Постепенно Джордж се превърна в скъп платоничен приятел, способен да я разбере и готов да я защити. И това продължи до деня, в който и двамата бяха изхвърлени от самарянската организация. Бяха дежурни през нощта, което изискваше да се спи в центъра, за да се отговаря на евентуалните позвънявания. Джордж бе направил чай и за двамата на сутринта. Директорът пристигна и с ужас го забеляза да се навежда с чашата към леглото, в което под тънкото одеяло ясно се открояваше голото тяло на Алисън. Всичко това го накара да си направи погрешно заключение. Те си тръгнаха мълчаливо и още същия ден наистина станаха любовници. Щеше да е глупаво да не го направят.

Алисън се усмихна на тези спомени. Напуснаха града, пътуваха с колата през тъмните пусти полета и накрая спряха пред малка осветена къща. Това я върна към реалността.

Оказа се, че отиването й до затвора бе напразно. Алисън си тръгна, след като поговори ядосано с директора, и постоя десетина минути край леглото на Джефри Куин, като се взираше в почти безжизненото му тяло. Бяха го включили на системи и явно му бяха били успокоителни инжекции. Беше напълно неподвижен, а лицето му — толкова изопнато и бяло, че ако не бе лекото повдигане и смъквано ма гърдите му, би си помислила, че е мъртъв.

Освен превръзката на китката му, главата му също бе бинтована. Когато попита надзирателя в болницата на затвора за това, той само сви рамене.

— Де да знам, скъпа. Не съм бил дежурен, когато са го докарали. По-добре попитай доктора. Може би Куин е паднал от леглото след загубата на много кръв и си е ударил тавата?

„Да, възможно е, колкото прасе да полети във въздуха“, помисли си тя.

Директорът явно беше ядосан от посещението й. Докато гледаше отпуснатите му рамене, намръщената му физиономия и оплешивялото му теме, реши, че наближава времето за неговото пенсиониране. Очите върху пухкавото му лице я гледаха безизразно и без никакъв интерес. Един от надзирателите вече я беше предупредил, че го извикали от къщи, когато открили Куин, при това той тъкмо се готвел да ходи на театър.

— Наистина съжалявам, госпожице Хоуп — започна, седнал на крайчеца на стола пред отрупаното с книжа и документи бюро подобно на хрътка, която в момента внимателно дебне жертвата си, макар и да не бе готова все още да нападне. — Но доколкото разбрах, той ще оживее.

— За опит за самоубийство ли става дума?

— Очевидно.

— Сигурен ли сте, господин началник? Той изглеждаше спокоен, когато разговарях с него тази сутрин. И как е могъл да нарани толкова сериозно и двете си ръце? А и тази рана на главата, как ви се струва? Дали не се е опитвал да допълзи до вратата и да чука, за да му отворят?

Мустачките на началника нервно помръднаха.

— За какво намеквате, госпожице Хоуп?

— Просто задавам въпроси, господин началник. Това е всичко. Може ли тези рани да са му били причинени от някой друг? Някой, който не би искал делото на Куин да стигне до процес?

Той рязко се изправи.

— Това е абсурдно обвинение! Тук е строго охранявана зона, а и Куин като обвиняем за убийство е държан в самостоятелна килия, за да се гарантира сигурността му. Няма друго място, където би бил в по-голяма безопасност. Просто се е опитал да се самоубие — нещо, което едва ли би могло да се приеме за учудващо за човек в неговото положение, макар че тук са му предложени максимална помощ и подкрепа.

На Алисън й се искаше да попита каква точно подкрепа е била оказана на този човек, който просто рухваше пред очите й през последните седмици, но само прехапа устни и реши да замълчи. Все пак можеше да й се наложи да разчита на съдействието на това копеле, а и не беше негова вината, че цялата система бе толкова скапана. Затова само кимна и дори се усмихна.

— Благодаря ви, господин началник. — Нямаше намерение да му позволи да се измъкне толкова леко. Бавно се изправи, готова да тръгва. — Всъщност има още нещо…

— Да?

— Доколкото разбрах, Куин е бил оставен да кърви часове наред? — Началникът я изгледа злобно, но не отвърна. — А информацията ми е, че вътрешните разпоредби изискват всеки, срещу когото има обвинение в убийство — и следователно съществува риск от самоубийство — да бъде проверяван на петнайсет минути?

Той изглеждаше доста объркан.

— Да, в нормалните случаи.

— Какво искате да кажете с това „нормални случаи“?

— Нормално е това да се прави през първите две или три седмици, госпожице Хоуп, а Куин е в затвора вече повече от два месеца и изобщо не е правил опит да се самоубие. — Сви с безразличие рамене. — Решихме, че няма никакъв смисъл да продължаваме с това непрекъснато наблюдение. Не ни достигат хора, нали разбирате?

На следващата сутрин се чувстваше ужасно, дори й се искаше сама да посегне на живота си. Телата, открити в Лейг Уудс, се оказаха там от петдесет години, явно бяха скелетите на двете деца, изчезнали по време на войната и станали най-вероятно жертва на някаква луда жена, обесена за убийства на деца през 1946 година. Това бе единствената добра новина, но иначе случаят си оставаше ужасно объркан, започваше да мисли, че едва ли ще успее да направи нещо за Куин, а и процесът със сигурност щеше да се отрази доста зле на репутацията й. Господи, защо ли се бе захванала с всичко това? Роджър Диксън явно беше съвсем подходящ за този случай. Ама че глупачка се бе оказала!

Пое към Кралския съд на Смол Стрийт, като се движеше почти като сомнамбул, без да осъзнава какво точно върши, но доволна, че все пак има нещо, което да изтика мислите за Куин. Рутинните задачи бързо ангажираха вниманието й. Навлече дългата роба, постави си досадната перука на главата, грабна папката си и почука на заключената врата, която водеше към килиите в подземието.

Датчанинът в голата килия с циментов под беше някъде към четирийсетте, добре облечен със скъпо кожено яке. Беше осъден преди два дни за ръководството на операция, целяща нелегален внос на кокаин на стойност един милион лири. Бе загубила и този процес. Сега не й бе останало нищо друго, освен да пледира за смекчаващи вината обстоятелства, за да бъде намалена присъдата му. Даваше си сметка, че клиентът й вече е милионер, и някакъв вътрешен глас й подсказваше, че наистина заслужава да гние дълго в затвора, но все пак трябваше да направи всичко възможно.

Сбогуваха се в същата килия само половин час по-късно. Бе получил присъда осем години затвор.

— Желая ви късмет, господин Миърбърг — усмихна му се сърдечно Алисън. Господи, той наистина бе гадно копеле! Без съмнение щеше да се измъкне след не повече от четири години. — Радвам се, че нещата се развиха сравнително благоприятно.

— Благодаря ви, госпожице Хоуп. Ще получите чека си до края на седмицата.

Значи около четиринайсет дни щеше да живее с пари от наркотици. Господи, да става каквото ще.

Като се качи отново горе, тя прибра робата и перуката сив една синя чанта и я провеси встрани. Стаята беше обзаведена доста спартански и имаше боядисани в бяло шкафове покрай стените, няколко стола и поизтъркана махагонова маса. Алисън вече се готвеше да си тръгва, когато влязоха двама адвокати, които се смееха. Единият беше доста млад и не го познаваше, а другият бе неин стар приятел, Ърнест, който бе преминал доста късно в професията, след като дълго време е бил инспектор в полицията. При една акция Ърнест бил ранен и се наложило да се пенсионира. Върху набразденото му с бръчки лице грееше широка усмивка.

— Здрасти, скъпа.

— Здравей, Ърни. На какво толкова се радвате, да не би да сте чули смешен виц?

Той изведнъж стана сериозен.

— Не става дума за виц, Алисън. Нима не си чула тъжната вест за старото копеле Карсуел?

Сър Никълъс, тоест господин съдията Карсуел, бе може би най-високопоставеният човек от професията в града. Беше арогантен и високомерен.

Тя се спря на вратата.

— Не. Но вие ще ми я кажете, нали?

Ърни намигна на приятеля си.

— Смяташ ли, че трябва да го направя, Алек? Не е ли твърде неподходящо за женски уши?

— Ама че си се загрижил! — извика му Алисън, като седна до масата, кръстоса крак върху крак и подпря брадичката си. — Говори, старо момче. Не забравяй, че изхрусквам такива като тебе на закуска.

— Добре, де, сър Никълъс е умрял рано тази сутрин.

Тя стана сериозна.

— О, съжалявам. Не ми беше любимец, но със сигурност е тъжно за семейството му.

— Нещо повече, млада ми Алисън — обяви сериозно Ърни и насочи пръст към нея. Ако не беше такъв симпатяга, със сигурност би го ритнала в слабините за тези негови ужасни подигравки. — Господин съдията Карсуел е бил открит в четири тази сутрин от нощен патрул, който обикалял около апартамента му в Темпъл Стрийт. Господин съдията Карсуел бил паднал от прозореца на четвъртия етаж. Бил гол, като се изключат коженият колан на кръста му, тънките чорапи и дамските обувки. На лицето му била застинала широка усмивка, която според мнозина е предизвикана от състояние на транс след взети наркотици.

Алисън едва успя да се въздържи да не се изхили.

— Господи, наистина е ужасно.

— Освен това във въпросния апартамент на четвъртия стаж е намерена една жена, проститутка на средна възраст, също гола. — Ърни повиши глас, сякаш се обръщаше към препълнена съдебна зала. — Гола, както вече споменах. Тялото й било с кървави следи от удари с колан. Напълно безжизнено.

— Господи, типично в английски стил. Подобно нещо никога не би могло да се случи в Абърдийн. И как е починала тази жена?

— Това ще може да се каже със сигурност само след аутопсията, но според слуховете става дума за сърдечен удар. Тя също като че е била под влияние на предизвикващ халюцинации наркотик. Може би и двамата твърде много са се превъзбудили. — Той подигравателно повдигна гъстите си вежди и се засмя.

— Нима това наистина е вярно, Ърни? Господи, та той беше високопоставен съдия, а не някакъв студент по право. Направо е ужасно!

— Нищо друго, освен истината, милорд — изхили се отново адвокатът. — Лично аз смятам, че това е най-смешното нещо след разкритието, че половината от министрите в кабинета са били замесени в продажбата на танкове за Садам Хюсеин. Винаги съм смятал, че Карсуел е пълен боклук.

Алисън го изгледа недоверчиво.

— Явявала съм се само веднъж пред него в съда и наистина беше отвратителен, но след като човек заема подобен пост и би искал малко да се позабавлява, със сигурност не би го направил на Темпъл Стрийт, не мислиш ли? Влизала съм в някои от сградите там и стените им са прекалено тънки.

Ърни беше от поколението, което доста се доверяваше на мнението на околните и не беше склонно да променя местата, където бе свикнало да се отбива вечер.

— Нямам представа, скъпа. Не бих се учудил, ако в тези уж изискани заведения на съдиите могат да се открият специални вериги, да се слушат викове от болка и писъци на екстаз всяка вечер. — После погледна часовника си. — Време е за обяд. Ще дойдеш ли да хапнем по сандвич с бира?

Хората, свързани с правото, имаха нужда от алкохол точно както фермерите се нуждаеха от дъжд, така че Алисън бе доста изкушена от предложението.

— Много бих искала, Ърни, но следващото ми дело е в два, а после имам още едно в три, така че трябва да попрегледам нещата си.

Той й се изхили и тя бе готова да го удари, ако не се бе измъкнал бързо.

Когато се върна в стаята си, се сети за Джордж и побърза да му позвъни. Той вече бе научил за господин съдията Карсуел. С известно задоволство й обясни, че само преди осем години е бил най-обикновен прокурор, просто Никълъс Карсуел от западния съдебен окръг, който е водел обвинението по процеса срещу Саймън Бонифейс.

— Все още не мога да повярвам, Джордж.

— Така ли, скъпа? А според мен почти няма място за съмнение.