Тайните на семейство Куин

9

На следващата сутрин Джордж се измъкна от апартамента някъде след седем. Само след двайсетина минути белият му пикап транзит вече се включи в движението по магистралата към Лондон.

Караше с около шейсет, като не обръщаше внимание на клаксоните около себе си, потънал в собствените си мисли и заслушан в програмата на Радио 2. След известно време дори изключи радиото. Говореше се, че Саймън Бонифейс е организирал бягството си още докато се е намирал в затвора „Дърхам“ и в момента се криел някъде в Северен Кипър. Съдията, който го бе осъдил, си живеел на някакво тихо местенце в Лейк Дистрикт след пенсионирането си. Седмица след добре организираното бягство спирачките на колата му отказали точно на най-стръмната част от планински път. Тя излязла от контрол, ударила се в страничния парапет и полетяла в пропастта. Съдията и съпругата му загинали на място. Детективът, който бил арестувал Бонифейс, умрял от сърдечен удар преди години. Значи са останали само Куин и Карсуел. Дали тази теория наистина бе вярна?

Знаеше, че според Алисън това са пълни фантазии, но самият той съвсем не бе толкова сигурен. Замисли се за нея. Още не се беше събудила, когато тръгна, изглеждаше толкова свежа и млада, тъмните й къдрици се бяха разпилели по възглавницата, а на устните й все още имаше усмивка, сякаш продължаваха да се любят. Това бе първата жена, която наистина желаеше в бурния си живот. Тя бе като някакво малко кълбо, изпълнено с жизненост, което непрекъснато караше и него да се чувства жив. След бедното си детство и тежките си тийнейджърски години Джордж бе започнал да живее така, както на него му харесва, знаеше, че може да разчита единствено на себе си, и реши, че никой друг не му е нужен. Но Алисън бе така вълнуваща и непредсказуема, както и най-драматичните моменти от собствения му живот. Не ставаше дума само за това, че дори най-лекото докосване на тялото й до неговото веднага предизвикваше ерекция, достойна да получи „Оскар“; просто се чувстваше така добре в нейната компания. Освен това тя непрекъснато успяваше да го изненада с нещо, винаги имаше за какво да си говорят, какво да споделят един с друг. Проблемът бе, че той постоянно забъркваше разни каши и тя веднага бягаше от него. Понагласи каскета на главата си и въздъхна.

Господин съдията Карсуел бе живял в Западен Лондон, на тиха уличка в Ричмънд, близо до Темза. Джордж паркира на Ричмънд Грийн, пикапът му веднага се открои с грозния си вид сред лъскавите роувъри и беемвета наоколо. Бе заменил анорака си, като бе навлякъл някакво старо синьо яке, а каскета си остави на седалката в пикапа, преди да го заключи.

Беше слънчев ден. Площадът със зелената си площ, заобиколена от дървета, с елегантните си къщи и театъра насреща, би могъл да мине и за център на провинциален град, а не за един от най-скъпите квартали на столицата. Това бе старата британска фантазия: село, намиращо се на двайсетина минути от центъра на големия град. Точно както и Абътс Лейг. Прегледа картата си и пое към реката.

Беше малка къща в джорджиански стил, на три етажа с малка тераса. Прозорците бяха закрити с плътни завеси, няколко стъпала водеха към червената входна врата с блестящо месингово чукче и кутия за получаване на писмата. Всичко си беше точно на мястото, всичко беше като едно истинско бижу. Джордж си пое дълбоко въздух и се изкачи по стъпалата, като се огледа за звънец. Нямаше, така че се наложи да използва кръглото месингово чукче. Последваха два толкова силни удара, сякаш бе направил опит да разбие вратата. Тайничко се надяваше, че в момента вътре няма никого.

Но се оказа, че не е така. Една жена отвори вратата: беше някъде около трийсет и пет годишна, много красива, с кестенява коса. Беше облечена в джинси и спортна риза. Усмихна му се въпросително.

— Лейди Карсуел вкъщи ли е, моля?

— Аз съм лейди Карсуел — отвърна доста уморено и резервирано: със сигурност й бе омръзнало от непрекъснатите набези на разни журналисти. — Какво желаете?

Джордж прикри учудването си и й подаде визитната си картичка.

— Аз съм частен детектив, лейди Карсуел. Нает съм от адвокати, които водят едно дело в Бристол. Смятам, че може би ще сте в състояние да ми помогнете. Не искам да кажа, разбира се, че лично вие сте замесена по някакъв начин — побърза да добави.

Тя изглеждаше доста объркана.

— Да не би да сте от някой вестник? Ако е така, веднага се разкарайте, преди да съм извикала полицията.

— Не, мадам. Аз съм точно това, за което ви се представих. Ако желаете, бихте могли да позвъните в кантората на адвокатите, които са ме наели.

Жената се поколеба за миг.

— Е, добре, влезте тогава. — Обърна се и го поведе към дълга стая с прозорци от двете страни, които гледаха към улицата и към малка задна градина. Обстановката вътре бе приятна и ведра. Имаше канапета с пъстра дамаска и светли завеси на прозорците, две красиви кресла в джорджиански стил, покрити с тъмносиня дамаска и поставени от двете страни на камината. Докато се движеше пред него към стаята, Джордж забеляза, че съпругата на Карсуел има чудесна фигура.

В този момент тя се обърна към него.

— Вижте, господин Кристиянсен, напоследък си имам доста неприятности с подобни посещения, а и вие най-нахално се появихте направо пред вратата ми, без да се обадите предварително, за да си определите среща. Затова дайте ми името на този адвокат, бих искала да проверя дали наистина сте нает от него. Едва след това може би ще разговарям с вас. — Джордж й подаде визитната картичка на Алисън. — Добре. Ще ви помоля да изчакате в градината. — Побърза да отвори стъклената врата. — Не бих искала да оглеждате нещата ми. — Джордж излезе навън и тя заключи вратата от вътрешната страна.

Той седна на близката пейка и започна да изучава отърканата стена, изградена от типичните жълто-сивкави лондонски тухли, която бе цялата в зеленина и цветове от плъзналата по нея глициния. Мирис на цветовете буквално изпълваше тясното павирано пространство. Минаха десетина минути, преди домакинята да отключи отново стъклената врата.

— Добре, можете да се върнете вътре.

Двамата се настаниха един срещу друг и тя го изгледа изпитателно.

— Разговарях с госпожица Хоуп в Бристол, както и с адвокатския съвет в града, откъдето потвърдиха, че тя е практикуващ адвокат. Разговорът ни ще бъде напълно неофициален, вие няма да правите запис, нали?

— Не, разбира се, че не.

— При това положение ще се съглася да разговаряме, като естествено ми е ясно, че нямам право да изисквам от вас да не си водите никакви бележки — но ако разкажете за разговора ни на някой друг, освен на адвокатката, която ви е наела, категорично ще откажа, че изобщо сме се срещали. Разбрахте ли ме?

— Естествено, след като желанието ви е такова. — Джордж си помисли, че поведението му е като на някакъв собственик на погребално бюро, което бе доста неподходящо, след като пред него бе една толкова жизнена жена. — Мога ли вече да мина към въпросите, които ме интересуват?

— Започвайте.

— Преди десет години съпругът ви е бил прокурор в Бристол по едно дело — на гангстер на име Саймън Бонифейс. Към него са били предявени най-различни обвинения, включително и в убийство. Може би си спомняте за това?

— Спомням си много добре — едва-едва се усмихна тя. — Тогава бях млад юридически консултант, работех за полицията. Точно по това време се срещнах със съпруга си.

— Как се казвахте по онова време, лейди Карсуел?

— Рейчъл Оуен. Бях втората му съпруга, разбира се.

— И кога се оженихте?

— Около година след края на процеса, когато Ник успя да се разведе.

— Нали знаете, че Бонифейс се е заклел да си отмъсти на всички, които имат някакъв принос за доживотната му присъда? Включително и на съпруга ви?

— Естествено… самата аз бях в съдебната зала, когато бе произнесена присъдата. Беше толкова безмилостен и жесток. Почувствах, че наистина възнамерява да го направи. Трябва да знаете, че той бе отвратителен престъпник. Джеванджи съвсем не беше единственият му съперник, отстранен по такъв жесток начин.

— Съпругът ви почина при доста странни обстоятелства, лейди Карсуел, затова съжалявам, че ще повдигна този въпрос. — Джордж замълча, но му се стори, че тя изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото объркана и смутена. — Вярвате ли наистина, че е бил под влиянието на наркотици и че е бил зает с разни перверзни сексуални игрички в момента на смъртта си?

— В никакъв случай! — извика без ни най-малко смущение домакинята. Очите й горяха от яд и възмущение. — Всичко това са гадни измислици и ако вие смятате да твърдите, че се е случило по този начин, веднага ще трябва да си тръгнете.

Джордж вдигна ръка.

— Изобщо не смятам подобно нещо. И аз също не вярвам в тази версия, така че съм на ваша страна.

— Май избрахте доста странен начин, за да ми го покажете.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно — повтори напълно съзнателно той. — Какво според вас се е случило?

Домакинята все още бе бясна, явно й бе трудно да се успокои.

— Сигурна съм, че е бил убит. Нямам представа как са успели да го направят, но вероятно са му инжектирали от наркотика, съблекли са го, когато вече е бил в безсъзнание, и са го изхвърлили през прозореца. А жената най-вероятно е била мъртва още преди да са я откарали в апартамента.

— И кой според вас го е убил?

— Бонифейс, разбира се. Отмъщението му. Добре познавах съпруга си, господин Кристиянсен. Нямам намерение да навлизам в подробности, но повярвайте ми, двамата бяхме много близки. Наистина беше по-възрастен от мен, но беше страхотен мъж и дори в леглото бе твърде добър. Не бих могла да му откажа нищо от онова, което искаше от мен. Много бих желала виновниците за смъртта му да бъдат разобличени — всичко това бе твърде болезнено за мен, а също така и за децата ни. — Джордж я погледна в очите, но в тях нямаше сълзи. — Ник е мъртъв, а на всичкото отгоре хората са склонни да ни се подиграват. Наложи се дори да отпиша най-малкия си син от училище, защото децата там непрекъснато му се присмивали.

Джордж я погледна въпросително.

— Все пак наистина ли вярвате, че всичко се е случило точно така? Не ви ли се струва, че е доста сложно и рисковано — да нахълтат в апартамента ви на Темпъл в Бристол, да вкарат онази жена вътре, да я убият…

— Но докато са вършили най-спокойно това, Ник вероятно е отворил входната врата и сам е попаднал в ръцете им, нали не смятате, че това е невъзможно?

Джордж кимна.

— Не, не бих казал. Но след това, след като вече са го убили, не ви ли изглежда доста трудно да се измъкнат незабелязано от апартамента, някъде, да предположим, около два след полунощ?

— Изобщо не е трудно. Просто е трябвало да прескочат оградата към Флийт Стрийт или към площада пред банката. Вероятно са били паркирали колата си някъде наблизо.

— Всъщност защо продължавахте да държите този апартамент на Темпъл?

— Ник го купи, когато двамата живеехме в Бристол. И по-късно оставаше там, когато пътуваше до Бристол по работа. Но ако смятате, че му е служило за тайно любовно гнездо — дълбоко се заблуждавате. През по-голямата част от годината го даваме под наем. Освободихме го едва преди два месеца. Както ви казах, Ник оставаше да преспи там, когато работеше до късно, а аз отсъствах от Лондон. Аз все още работя, трябва да знаете това. Мисля, че май ви казах всичко. Зададохте вече достатъчно въпроси. Сигурна съм, че сте напълно наясно с моето мнение по случая, и съм напълно убедена, че точно това е истината.

— Благодаря ви, че бяхте напълно откровена с мен, лейди Карсуел. Вие знаете, че Бонифейс е избягал от затвора, нали?

— Да, и съм убедена, че той е в основата на онова, което се случи с Ник.

— Не ви ли се струва, че е било по-разумно веднага да напусне страната? Все пак тук би било доста опасно за него, а вече е разполагал с достатъчно пари.

— Според мен точно това е направил. Но преди да наеме самолет, с който да се измъкне, е платил на старите си приятелчета, за да убият съпруга ми.

— Спомняте ли си доктор Куин?

Тя се усмихна.

— Разбира се, той бе невероятно смел. Застана на свидетелската банка и разказа всичко отначало докрай. Не може да не си е давал сметка, че Бонифейс е опасен противник.

Джордж престана да си записва и постави бележника си върху страничната облегалка на креслото.

— Дали наистина е имал някакъв избор? Със сигурност са можели да го принудят да свидетелства.

— На теория, да. Но големият ни проблем с Бонифейс бе, че просто не можехме да намерим човек, който да се съгласи да даде показания в съда против него. Всички бързо забравяха какво точно им се е случило. Давахме си сметка, че е затънал до гуша в престъпления — наркотици, оръжие, крупни грабежи. Той работеше с мащабите на фамилиите Крей и Ричардсън в Лондон, повярвайте ми. Хората изпитваха направо ужас от него — страхуваха се, че ще бъдат изтезавани, а след това убити, това не бе никакъв проблем за него. Беше в състояние да го направи, без да му мигне окото дори и всички го знаеха.

— Значи бе истински късмет, че Куин се съгласи?

— О, да. Бе направо невероятно, че той случайно стана свидетел на убийството на Джеванджи; беше точно човекът, от когото имахме нужда. Един уважаван професионалист, който се съгласи да свидетелства без страх, както и без да се стреми да извлича някаква изгода за себе си. Бонифейс и адвокатите му със сигурност са били шокирани. Освен това трябва да знаете, че дори не ни се наложи да го убеждаваме да го направи.

Джордж долови нещо недоизказано.

— Какво имате предвид?

Тя сви рамене.

— Със сигурност е бил заплашван, ясно му е било дадено да разбере, че ще си отмъстят, ако го направи.

— Но все пак се реши. Да свидетелства, искам да кажа.

— Точно така. Освен това изобщо не ни спомена, че го заплашват или упражняват някакъв натиск върху него, което ми се струваше доста странно. Останалите свидетели се оплакваха и получаваха специална полицейска защита.

— И той беше вашият основен свидетел?

— Точно така. Бонифейс едва ли щеше да бъде осъден без неговите показания. — Тя замълча за миг. — Честно казано, Ник направо не можеше да повярва, че е победил в този процес. Останалите свидетелски показания можеха лесно да бъдат разбити на пух и прах, но казаното от Куин не оставяше никакви съмнения. — Отново замълча.

— Продължавайте, моля ви.

Лейди Карсуел поклати глава.

— Може и да не съм права, но една мисъл ме измъчва през всичките тези години. Куин бе видял Джеванджи мъртъв, разбира се, но не е бил на мястото по време на престъплението, не знае кой го е убил. Възловият момент бе, че бе видял Бонифейс в мерцедеса му, забелязал го бе в гръб, когато се е измъквал от мястото.

— Е, и?

— Същата вечер пътувах обратно от съда в Кардиф. Реших да мина напряко през Севърн Бридж, по страничния път към Ейвънмаунт. Там нямаше нито една запалена лампа — но защитата като че изобщо не бе обърнала внимание на този факт.

— Да не би да искате да кажете, че Куин е излъгал?

— Нямам представа. Може би просто си е въобразил, че го е видял, защото е бил сигурен, че това е била точно неговата кола. Но все пак съм убедена, че няма как да е видял гадното копеле, дори действително да е прехвърчало покрай него.

Тя се изправи и се приближи към прозореца с изглед към градината. Кестенявата й коса заблестя под слънчевата светлина, нахлуваща отвън.

— Но можете да бъдете сигурен, че ние не сме оказвали никакъв натиск върху него, нито сме се опитвали да го подкупваме.

— Може би някой друг го е направил? Полицията?

Двамата се изгледаха мълчаливо. Джордж долавяше шума от движението в центъра на Ричмънд, а в следващия миг къщата съвсем леко се разтресе, явно някакъв самолет се спускаше надолу към летището „Хийтроу“.

— Знаете ли, че доктор Куин е арестуван по обвинение за убийство, лейди Карсуел?

Учудването й бе съвсем искрено.

— Не мога да повярвам! Кого би могъл да убие, дявол да го вземе?

— Собствената си съпруга — както и двете им деца.

— Това е невъзможно. Доста добре го опознах по време на процеса — той е толкова безобиден. Не мога да повярвам, че е истина.

— Смятате ли, че е възможно да са организирали нещата така, че да изглежда виновен — просто за да си отмъстят?

Тя се замисли, а след това потрепери.

— Този човек е истински психопат и ни ненавижда. Има достатъчно основания да мрази доктор Куин също както ненавиждаше съпруга ми.