Тайните на семейство Куин

13

Направи усилия да се овладее. Куин продължаваше да й говори нещо.

— Така приключи всичко — социалните служби платиха за погребението, а доказателствата бяха унищожени.

Алисън с усилие успя да се концентрира върху онова, което й говореше.

— А какво стана с доклада от аутопсията?

— Той беше написан на ръка и оставен в запечатан плик с разяснителна бележка, адресирана до болничната управа. Възползвах се от благоприятната възможност и го отмъкнах от кутията за пощата. През нощта просто напечатах нов доклад, който в общи линии бе същият, само дето не се споменаваше нищо за тампона. Причината за смъртта също не бе променена — постоперативно възпаление. Фалшифицирах подписа. Имаше известен риск, но все пак бях доста спокоен. На следващата сутрин просто прибавих доклада от аутопсията към медицинския картон на пациента и прибрах всичко в папка. Изгорих обяснителното писмо до управата, в което се обръщаше внимание върху грешката. Моята грешка.

— И никой ли не разкри измамата? Ами патологът?

— Той изобщо не се върна повече на работа в тази болница. Нито се поинтересува какво се е случило. Беше пакистанец, пристигнал на специализация в Англия, и се надявах, че няма да остане да работи тук. Оставих папката в архива около месец, в случай че някой започне да задава въпроси, а след това един уикенд след дежурството си измъкнах всичко, занесох го вкъщи и го изгорих. След това се почувствах съвсем сигурен.

— И никой друг не знаеше нищо?

— Никой в болницата не ми бе споменал, че е забелязал забравения тампон. Вероятно е имало и технически сътрудник при аутопсията, но съвсем не е било нужно да му се обяснява каквото и да било. Всички документи бяха унищожени и това бе единственото, което беше от значение. Все пак си помислих, че ако остана на същото място, не е изключено да плъзнат клюки; човекът все пак бе починал и бе напълно възможно най-неочаквано да се появят някакви роднини. Бях загубил вяра в собствените си възможности, така че вече съвсем не се чувствах като в свои води в специализираната клиника. Затова реших да се откажа от хирургията и да се преместя в Ейвънмаунт.

— Значи това е краят на историята?

Куин поклати глава с горчива усмивка.

— Не съвсем, Алисън. Всичко се стовари като ужасен кошмар отново върху мен две години по-късно, след убийството на Джеванджи.

— Какво се случи тогава?

— Е, нали вече знаеш, че ми се обади приятелката на Ахмед Джеванджи?

— Да.

— Убийството на Джеванджи съвсем не се осъществило според предварителните предвиждания. Било е планирано той и приятелката му да бъдат намерени мъртви, при това не веднага. Бях се озовал не където трябва и още на следващата сутрин, докато пътувах с колата си през Ейвънмаунт, бях спрян от двама души. Бяха двама яки мъже, с костюми и копринени вратовръзки, съвсем прилични на външен вид. Отидохме до едно тихо местенце, за да поговорим. Не бих казал, че се държаха заплашително с мен, и когато ме запитаха, ясно им обясних какво съм видял — така или иначе и без това щях да разкажа същото и на полицията и това щеше да се запише като официално свидетелско показание.

— Да не са били пакистанци или кипърци?

— Не ми заприличаха на такива.

— И?

— Казаха ми, че ще получа десет хилядарки, ако свидетелствам, че съм видял Бонифейс да напуска местопрестъплението в белия мерцедес. Отвърнах им да вървят по дяволите — вече знаех разни подробности по случая и наистина предполагах, че Бонифейс е в дъното на всичко, но той не беше в онази кола.

— Откъде си толкова сигурен?

— Уличното осветление действително не работеше, но фаровете ми осветиха мерцедеса достатъчно дълго, за да видя лицата на мъжете вътре. Успях да разгледам добре и тримата.

— Тримата ли? Доколкото разбрах, те са били четирима.

— Да, били са.

— Но Бонифейс може би си с тръгнал сам преди това, така ли?

— Възможно е, просто не беше в онази кола, която тръгваше от местопрестъплението след убийството.

Изведнъж й хрумна друга мисъл.

— Но защо имаха толкова голяма нужда от теб? Момичето не даде ли показания?

Куин поклати глава.

— Може би и те са разчитали на нея, но след убийството тя беше в пълен срив, бе загубила паметта си и изобщо не си спомняше каквото и да било от онази вечер. Още преди да насрочат процес, момичето бе прехвърлено в психиатрична клиника. Не беше свидетел, на когото би могло да се разчита.

— Нима изобщо не те заплашваха?

— Не, тръгнаха си. Но след седмица в хирургията пристигна голям кафяв плик за мен, като отгоре специално бе написано: „Лично и поверително“. За щастие секретарката ми не го бе отворила — вътре имаше фотокопие на оригиналния доклад от аутопсията, онзи, който бе написан на ръка. Патологът очевидно си е запазил копие, за което изобщо не съм знаел. Един Господ знае защо го е направил, а и изобщо не мога да си представя как се озовало в чужди ръце.

Алисън си задаваше същия въпрос.

— А на мен не ми се струва чак толкова странно. Ако той е искал да остане в страната, вероятно си го е запазил като осигуровка — нещо, което би могъл да използва, за да изнудва един хирург, когато започне да търси работа…

— Но не той, а хората от семейство Джеванджи започнаха да ме изнудват.

— Възможно е новината да се е разнесла из пакистанската общност, по-специално между по-интелигентната й част — лекари, адвокати — и съвсем не е чудно, че някой от семейството също я е чул и си е спомнил отново за това по-късно, след убийството. Веднага са се активизирали и са издирили патолога, като са купили доклада от него. Не бих се учудила, ако той им е бил някакъв роднина дори.

Куин кимна.

— Телефонните обаждания започнаха още същата вечер.

— Заплахи ли?

— Съвсем ясни и недвусмислени. Късно всяка вечер чувах все един и същи глас, добре обигран, но явно фалшив.

— Мъж или жена?

— Мъж. Просто повтаряше едно и също съобщение. Десет хиляди за свидетелстване против Бонифейс, разорение, ако не се съглася.

— Защо не съобщи на полицията?

— За бога, Алисън, та моето деяние бе също престъпно. Давах си сметка, че може би първо ще ми благодарят и ще ми осигурят протекция, но след това със сигурност щяха да ме разобличат и да ме осъдят. Истината е, че бях просто един страхливец.

— Така че накрая отстъпи?

— Точно така. Свидетелствах в съда и за една нощ се превърнах в местен герой.

— И не изпитваше угризения, че си изпратил невинен човек зад решетките, така ли?

— Не говори глупости. Наистина имах известни угризения, макар и да бях напълно наясно, че не е невинен. Може и да не бе убил Джеванджи — макар да съм сигурен, че точно той бе поръчал това убийство — но бе замесен в достатъчно други тежки престъпления. Така че наистина трябваше да бъде прибран зад решетките.

— И платиха ли ти?

— Да, десет хиляди в употребявани банкноти. Дадох ги анонимно за благотворителни цели — при различни кампании в помощ на болни деца.

Алисън се засмя и престана да пише.

— Радвам се, че си постъпил по този начин. Значи след това настъпи тишина в продължение на осем години?

— Допреди шест месеца.

Куин се поколеба и тя отново го подкани.

— Какво стана?

— Нов кафяв плик.

— Къде се получи?

— Този път вкъщи.

— И какво съдържаше?

— Друго фотокопие на доклада от аутопсията; а също и банков документ, потвърждаващ изтеглянето на десет хиляди лири на едри купюри.

— И никакво съобщение?

— Не.

— Нито телефонни обаждания?

— Не. Нищо. Беше толкова разстройващо, направо бях шокиран. Предполагам, че някои бе убеден, че става дума за заплаха, която би трябвало да разбера — но аз нямах ни най-малка представа за нея.

— Е, може би все пак си се досещал за какво се отнася?

— Ами реших, че сигурно по някакъв начин би трябвало да е свързано с Ники. Вече бях напълно сигурен, че тя се занимава с нещо, правеше го от месеци — често отсъстваше с часове вечер, а понякога не се прибираше по цяла нощ, и когато най-накрая се върнеше, изглеждаше гузна. Настоявах непрекъснато да си изясним отношенията, но тя само ми се присмиваше. Твърдеше, че съм ужасно отегчителен, че с брака ни е свършено, и ще се разведе и хубавичко ще ме нареди, когато му дойде времето. В същото време продължаваше да си живее по този свой начин. Направо не знаех какво да правя.

— Защо не я проследи? Можеше да използваш частен детектив…

Куин я изгледа недоумяващо.

— Действително се опитах да я проследя веднъж, но я изгубих в натовареното движение някъде около пристанището. Изобщо не ми бе хрумнало, че цивилизованите хора могат да наемат частни детективи, за да следят най-близките им.

— Сигурно би се учудил, ако знаеше колко много хора прибягват до това… но както и да е, продължавай.

— Тя несъмнено криеше нещо — предполагах, че става дума за любовна връзка — но по времето, когато получих фотокопието от доклада по пощата, вече доста се бе променила. Продължаваше да ми се надсмива, не криеше презрението си към мен, но беше също така и ужасно уплашена.

— От кого? И от какво?

— Нямам представа. — Куин млъкна и се наведе над масата, като подпря с ръце главата си. Последва продължителна пауза. Алисън усещаше, че тихичко ридае. — След това отново започнаха късните телефонни позвънявания. Когато аз вдигнех слушалката, настъпваше тишина и онзи, който бе отсреща на линията, бързо прекъсваше. Когато Ники се обадеше, говореше твърде бързо и почти шепнешком, защото явно не искаше да чуя. Някой я заплашваше, сигурен съм в това. Но тя не искаше нищо да сподели с мен.

— А защо ти бяха изпратили онова копие от доклада?

— Предполагам, че са смятали, че Ники ми е разказала всичко, така че знам нещо опасно, и затова бяха решили да заплашат и мен.

— А ти наистина ли не знаеше нищо? — Той отчаяно поклати глава. — Не се ли опита да поговориш с нея, да я попиташ какво става, да й предложиш помощта си? Не се ли опита да изясниш дали това не те засяга и теб по някакъв начин?

— Да, непрекъснато правех всичко това. Не спирах да я питам дали няма някаква любовна връзка и дали не я заплашват. Но тя упорито продължаваше да ми се присмива, без да ми казва нищо. Имах чувството, че тази нейна демонстрация, желанието й да ме смята безполезен, ненужен, несвързан вече с нея, бе единственото удоволствие, което й бе останало, единственото нещо, което я крепеше.

— И ти приемаше това? Не можа ли да изкрещиш, да я притиснеш, за да ти каже истината?

— Опитвах се. Но с това нещата не се променяха.

Алисън го погледна право в очите.

— Това ли е всичко, Джеф? Наистина ли не си пропуснал абсолютно нищо?

— Не, това наистина е всичко, което знам. През последната година Ники се бе добрала до нещо, което здравата изплаши някого, толкова силно го изплаши, че се почувства принуден да я убие. Бях прекалено слаб, за да разбера какво е то, докато беше жива. Постъпих ужасно глупаво, но сега вече е твърде късно да съжалявам.

Бе станало вече тъмно. На няколко километра отпред къщите в Пил бяха облени от светлина. Преди време Пил бе просто малко селце, разположено съвсем близо до тинестите наноси на Ейвън, съвсем близо до морето. Сега високо над него се издигаше гигантският мост М-5, опрян на тънки метални опори, подобно на огромен скакалец, а фаровете на непрекъснато преминаващите коли обливаха пространството наоколо в светлина, която оформяше красива арка на фона на тъмното небе.

Полицейската кола бе спряла зад редицата от сгради, над които се носеше непрекъснатият шум от движението отгоре. Някакви деца бяха забелязали тялото, затрупано с дървени дъски в тинята, която се събираше покрай брега на реката. Една жена полицайка се бе навела над мястото, опитвайки се да хване и да издърпа голото рамо. Цялата потрепери, когато го докосна; побърза да запали фенера си и забеляза, че плътта е станала сиво-синя и мека при докосване, сякаш всеки момент можеше да се разпадне. Коремът беше подут, а наоколо вонеше ужасно, миризмата напомняше на развалена риба. Като се приведе и разгледа внимателно трупа, полицайката установи, че той е на жена. Почуди се колко ли време е престоял тук, а след това изтръпна цялата, когато забеляза, че както главата, така и ръцете на трупа бяха отрязани.