Тайните на семейство Куин

22

Трябваше само да позвъни на Ели Фридмън и това бе всичко.

— Ще видя какво мога да направя, Джордж.

Обади му се отново след около два часа.

— Опасявам се, че списъкът е доста дълъг. Може би ще е по-добре да ти го изпратя по факса.

Въоръжен с фалшива препоръка от Фридмън, напечатана на специална бланка с логото на фирмата му, Джордж започна да звъни поред на шефовете на фирмите за обслужване, като предлагаше услугата си на най-обикновен келнер. Заплащането бе доста ниско — най-често под четири лири на час — освен това се очакваше, че всеки сам ще си осигури съответното облекло, така че не беше кой знае колко трудно да бъде нает. Изминаха десет дни, през които Алисън продължаваше да се мръщи, а Джордж Дайър, както вече се представяше, най-накрая пристигна тържествено, за да сервира на сватбено тържество на някакви доста високопоставени хора. На обяд работата му главно бе на бара в една голяма къща в Крифтън, а вечерта сервира на масонска сбирка в Темпъл. Но и това не доведе до някакво разкритие и вече почти бе готов да се откаже, когато господин Суит му позвъни вкъщи. Суит беше собственикът на фирмата, който го бе наел да сервира на сватбата. Беше плешив, доста пълен мъж, винаги облечен в плътно прилепнал, явно отеснял му, черен костюм. Този път му предложи друга работа.

— Отбий се при мен сутринта, Джордж. Тази поръчка е малко по-специална.

Фирмата му „Таун&Кънтри Кетъринг“, създадена през 1923 година, се помещаваше в един двор зад няколко магазина в Монпелие. Самият офис представляваше нещо като каравана. Дребният господин Суит му обясни, че този път ще осигурят напитки и мезета за една изискана частна сбирка.

— Много важни хора, Джордж. И те имат нужда да се поотпуснат, както и всички ние. — Той му намигна съучастнически, после го погледна право в очите и поразтърка носа си. — Така че трябва да си напълно дискретен, нали разбираш какво искам да кажа?

Джордж също му отвърна с намигане.

— Разбира се, шефе.

— Добро момче. Е, не става дума за някаква оргия или нещо друго непозволено, просто сбирка, на която се сервират напитки, това е всичко. Трябва да я забравиш в мига, в който си тръгнеш оттам, ясно ли е? Ти вече си работил в масонската зала, нали? Видях го в препоръките ти.

— Да, неведнъж.

— Е, тук е същото. Не бива да споделяш с никого кой е присъствал там. Знам, че няма да ме разочароваш, Джордж…

— Разбира се, че няма, шефе.

— Чудесно. Не ми достигат двама души, всъщност те предпочитат сервитьорите да са мъже. Не познаваш ли някого, на когото би могло да се разчита, като освен това да е и дискретен, нали разбираш?

— Имам един приятел на име Дугъл, той е с богат опит в тази работа, дълго е бил сервитьор в едно парашутно поделение. Смяташ ли, че ще ти е от полза?

— Ами кажи му да намине. Тези, които са били дълго време във войската, са доста съобразителни и много чисти. Заплащането този път е двайсет и пет лири за вечерта, добри пари са — просто хората плащат и разчитат на дискретност. — Той го изгледа изпитателно. — Но ако случайно не оправдаеш доверието ми, Джордж — макар да вярвам, че това няма да стане — повече никога няма да можеш да си намериш работа в околността. Разбра ли ме?

— Напълно ви разбрах, сър.

Ако наистина става дума за една от онези сбирки, макар че бе напълно възможно и да не е, Джордж се почуди по какъв ли начин се бе набъркал Суит във всичко това. Може би нещата бяха толкова добре организирани, че той дори не си даваше сметка на кого точно предлага услугите си?

Откараха ги някъде извън града, осем души седяха в две редици един срещу друг в задната част на закрит пикап, а онова, което щяха да сервират, бе подредено в специални кутии, поставени между краката им. Бяха отделени от шофьора с метална стена, така че не можеха да видят къде точно ги караха, нито пък някой си даде труда да им обясни. Знаеха единствено, че са поели на югозапад от Бристол и пътуването е продължило четирийсет и пет минути, но всъщност по-късно никой не би могъл със сигурност да твърди къде точно са били. Наредиха им да се разположат в кухнята и в помещенията на долния етаж. Специално ги предупредиха никой по никакъв повод да не се качва горе, защото там са покоите на домакина на частното парти. Джордж и Дугъл седяха един срещу друг. Знаеха какво точно ще търсят. Вероятно останалите едва ли щяха да забележат нещо, което да им се стори необичайно.

Когато пикапът спря, навън се чуха стъпки и задната врата бе отворена. Намираха се в двор, заобиколен от висока тухлена стена, в задната част на голяма къща. Беше изградена от камък, доста стара, в джорджиански стил, а в далечината се виждаха някакви хълмове. Въздухът беше свеж, със солен дъх, може би бяха доста близо до морето? Джордж започна заедно с останалите да пренася кутиите в някаква огромна кухня: с голям хладилник и два фризера с формата на шкафове, всички разположени около излъскана букова маса. Храната вече бе доставена в пластмасови хладилни кутии. Суит се присъедини към тях, обзет от напрежение пред старта на задачата, голата му глава блестеше от пот.

До осем всичко беше готово, екипът бе облечен в добре изгладени черни панталони, снежнобели ризи и с черни папийонки. Табли с храна бяха подредени върху печката. Бяло и червено шампанско се изстудяваше в сребърни купи, пълни с лед. А върху масата в кухнята вече бяха подредени таблите с различни напитки. Изобщо не бяха видели домакина: дори не знаеха кой или коя е.

Гостите пристигнаха почти всички наведнъж. В първата минута двете издължени помещения, разделени от извита под формата на арка врата, бяха празни, студени и единствената миризма, която се усещаше вътре, бе от цветята, поставени върху мраморния плот до камината. В следващата вече бяха изпълнени с мъже във вечерно облекло, жени в скъпи рокли, миризма на различен алкохол, изобщо от присъствието на висшата английска класа, която се готвеше да се забавлява. Джордж се промъкваше сред тълпата, като внимаваше да не изпусне или наклони на една страна таблата с напитките и се усмихваше на гостите, когато те си взимаха чаша с питие от него.

Вратите на стаите скоро бяха отворени към просторна тераса, покрита с мозайка. Далеч напред някакви хълмове се очертаваха едва-едва под лунната светлина, чуваше се и тътенът на морето. Вече минаваше девет, но не можеше да се долови дори най-малък признак за непристойно поведение от страна на гостите. Джордж бе разпознал няколко лица, които присъстваха в списъка, изготвен с помощта на Джина и Ребека Сейърс. Чарлс и Денис Ланг се появиха около девет и половина, след което Джордж гледаше да си намира работа повече в кухнята, за да не би случайно тя да го забележи и да го разпознае. От Джеванджи нямаше и следа. Със сигурност все още не се бяха появили и деца. Към десет нещата започнаха да се успокояват и част от сервитьорите дори вече бяха заети само с миенето на стъклените чаши.

Може би само си бяха загубили времето с идването си тук. Всъщност скоро щеше да се разбере. Деликатният момент щеше да настъпи в десет и половина, когато пикапът се връщаше в Бристол. Всъщност пикапите бяха два, включително и един по-малък, с който Суит беше докарал храната и напитките. Планът беше всичко да се остави за последния момент, тогава Джордж щеше да обясни на останалите, че двамата с Дугъл ще се върнат със Суит, който беше толкова старателен, че изобщо не се и съмняваха, че ще си тръгне последен.

След като шестимата мъже се качиха отзад в пикапа, шофьорът всъщност изобщо не виждаше какво точно става отзад. Дугъл вече се бе скрил в една от страничните постройки, разположена недалеч в тъмния двор.

— Добре, момчета — извика доста високо Джордж, за да го чуе и шофьорът. — Ние с Дугъл ще помогнем на стария Суит да приключи. Той ще ни върне обратно. Ще се видим следващия път — приятно пътуване!

Той затвори вратата и удари два пъти силно по покрива на пикапа. Шофьорът чу сигнала и веднага пое напред. Джордж се промъкна бързо между някакви прашни кутии встрани, за да не го забележи шофьорът в страничното си огледало, докато пикапът със запалени фарове премина през вратата и пое по алеята пред къщата. След това отиде при Дугъл в изоставената пристройка и двамата си навлякоха по един пуловер върху ризите. Джордж отвори малката си раничка, в която бе приготвил фотоапарат, миниатюрен касетофон, както и един по-голям фотоапарат. Настаниха се и зачакаха; смятаха да напуснат това свое укритие едва след полунощ, за да се върнат в къщата.

По-рано същата вечер някаква съседка позвънила на вратата на къщата в Абътс Лейг и след като никой не й отворил входната врата, минала през двора, за да погледне отзад към кухнята и гаража. Учудила се, защото чула, че двигателят на колата в гаража работел, а вратата му била затворена. После изведнъж се сетила, обзела я паника и побързала да отвори. Някакъв маркуч бил прикрепен плътно отзад към тръбата за изгорелите газове, а другият му край бил промушен през прозореца до шофьорското място, който след това бил вдигнат почти докрай нагоре, за да го притисне достатъчно здраво. Вътре седяла Ребека Сейърс, лицето й се било зачервило от липсата на кислород, но било съвсем неподвижно, мъртвешки спокойно сред стелещата се сивкава мъгла от изпълнената с газове вътрешност на колата.

Малко след единайсет Алисън напускаше един изискан ресторант на Денмарк Стрийт под ръка с някакъв висок мъж, който не спираше да й се усмихва.

— Приятно ми е, когато си в добро настроение, Алисън. Трябва по-често да се смееш.

— Беше страхотно, Джон, най-прекрасната „делова вечеря“, на която съм била някога, стари измамнико.

— Не съм престанал да забелязвам красивите жени само защото съм се развел със своята, трябва да запомниш това. Но така или иначе, наистина свършихме добра работа: стигнахме до единодушното мнение, че не вярваме на Алън Мар, а това може да се окаже доста важно.

— Да, възможно е.

Джон Форбс се оказа истински джентълмен и много по-приятен компаньон, отколкото беше очаквала. Луксозната му кола бе паркирана в тъмната алея до църквата „Лорд Мейърс“, и той побърза да й отвори вратата.

— Ще отидем ли до къщи да пием по едно кафе?

Завоят на това място бе с формата точно като на прозореца на църквата, пред тях по улицата преминаваха сивкави фигури, които се виждаха съвсем ясно само когато стигаха до жълтеникавата лампа наблизо, а насреща около площада се намираха Колидж Грийн, потъналата в ярка светлина катедрала и съвременната сграда на съвета. Но тук, в тъмната сянка, меките седалки на колата й изглеждаха толкова приятни и сигурни. Прие поканата, без дори да се замисли, но почти веднага след това започна да съжалява.

— Да, Джон, би било страхотно. Но не трябва да се бавя много, защото утре ми се налага да пътувам до Лондон.

Усети как той се усмихва в тъмнината.

— Ще видим какво ще се получи.

На първия етаж на къщата в Съмърсет алхимията от наркотици и екстази вече даваше своя ефект. Сградата беше стара и повечето от вътрешните стени бяха доста дебели, което гарантираше пълно изолиране на шума. Двойките и тройките, които се въртяха голи в леглата и направо долу по килимите, имаха малко нервни и неестествени движения, явно в резултат на наркотиците. Всички те бяха потънали в собствените си удоволствия и изобщо не се интересуваха от това, което ставаше в съседните помещения. Седнал в една стая с високи шкафове с книги по стените в края на коридора, дребният индиец с високо, вече оплешивяло чело си наля чаша лимонов сок, повдигна многозначително вежди и се засмя с отвращение.

— Животни.

Включи телевизионния екран срещу себе си, разделен на четири секции, за да се наблюдават едновременно три позиции навън, свързани с различните охранителни камери, а също и коридора между спалните. Черно-бялата картина от двора до къщата показваше, че там вече е съвсем празно, бе останала само една-единствена кола. Неканените гости, за които бе предупреден, все още се намираха в изоставената пристройка.

Вратата се отвори и вътре влезе още един мъж във вечерен костюм, беше около четирийсет и пет годишен, с почти момчешко лице, без никакви бръчки по него. Той бе пристигнал първоначално в къщата като едно от „животните“ и направо не можеше да скрие неприязънта си към индиеца. Изглеждаше доста разтревожен.

— Все още ли са отвън, Анвар?

— Да, и двамата. Единият е онзи, който напоследък непрекъснато си навира носа навсякъде, частният детектив, работещ за адвокатката, поела защитата на Куин. — Лицето на Джеванджи се намираше в сянка, но някаква лампа, поставена на ниска масичка наблизо, хвърляше светлина върху очите му. Те бяха присвити решително. — Този път обаче си е направил грешно сметката.

— Какво ще правим с тях, по дяволите?

— Ами ти какво предлагаш… министре? — Дребният мъж го изгледа подигравателно. — И без това двамата вече знаят достатъчно, но ако успеят да се промъкнат тази нощ вътре в къщата, без никой да им попречи, вече ще разполагат и с доказателства, които ще бъдат приети в съда.

Чарлс Ланг изглеждаше ужасен.

— Нима смяташ…

— Май не са ти особено здрави топките, а, Чарлс, както в метафоричен, така и във физическия смисъл на думата? — поклати глава Джеванджи. — Онзи с брадата е особено опасен, така че сме длъжни да го накараме да замълчи. А също и другият, който е с него. — Ланг го гледаше с още по-голям ужас. — Прибирай се вкъщи, Чарлс. Това не е работа за хора от твоята класа.

По-младият мъж се изчерви от яд.

— Не можеш да го направиш. Трябва да има някакъв друг начин. Всички ние ти плащаме солидни суми, за да ни осигуряваш удоволствия в приятна обстановка, а не да ни замесваш непрекъснато в разни убийства.

Индиецът отпи от чашата със сока си.

— Е, става дума само за една степен по-голямо престъпление. Ти вече и без това си нарушил закона за контрола над наркотиците. Някои от останалите присъстващи тук тази вечер са погазили дори още по-строги закони.

— Е, ние двамата с Денис със сигурност не сме замесени в това. — Очите му бяха изпълнени с ужас, но все пак се опитваше да запази самообладание и да се прави на важен.

— Това едва ли ще ни помогне, Анвар. Щом е възникнал проблем, то ти би трябвало най-внимателно да проучиш къде е и временно да престанеш с тези сбирки. Веднага ще намеря Денис и двамата си тръгваме. Не бих искал повече да имам нищо общо с всичко това. Не съм стъпвал тук тази нощ и повече не разчитай да ни видиш на сбирките си.

— Очарователната лейди Денис май е доста заета с твоя ирански приятел, Чарлс. Не се съмнявам, че утре ще я измъчва ужасен махмурлук, а сигурно цяла седмица ще ходи като патица. — Джеванджи дори на практика му показа какво иска да каже, като се разходи със смешна походка из стаята. После се изсмя победоносно, след като видя с каква мъка по-младият мъж успява да обуздае гнева си. — Можеш веднага да се прибираш вкъщи и да го забравиш. Да забравиш всичко — с изключение на простия факт, че ти си затънал в тази работа толкова дълбоко, колкото и аз самият. Така че ако се случи нещо с мен, ти също здравата ще пострадаш. Ще загубиш мястото си в парламента, ще бъдеш низвергнат и ще стигнеш дори до затвора — аутсайдер до края на живота си. Подготвяха ли ви случайно за подобно нещо в Чартърхаус? Бил ли си някога в затвора, Чарлс? Е, аз поне имам известен опит от прекараните три години в затвора в Амритсар — само че за мен няма да е особено трудно да потъна в индийската общност още преди да са те пипнали, момчето ми.

— Това е твърде рисковано — ти трябва направо да си полудял!

— Те пристигнаха тук като сервитьори и си тръгнаха заедно с останалите, нали така? Суит ще каже онова, което ние поискаме, в противен тучни криминалното му минало ще излезе наяве и тогава с бизнеса му ще бъде свършено. Госпожица Хоуп може би ще се досети какво се е случило — надявам се, че това достатъчно силно ще я ужаси — но никакви трупове няма да бъдат открити, никакви следи, никакво убийство. Няма да е за пръв път.

Ланг отново изглеждаше страшно уплашен.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Ти си мой приятел, Чарлс. Не се опитвай да ме предизвикаш. Забавляваш се чудесно вече повече от четири години, а сега върви на майната си и побързай да си осигуриш някакво алиби, за да си готов, когато скандалът избухне. Съществуването на групата бе разкрито, така че единственото нещо, което мога да ти предложа в момента, е малко време, за да се подготвиш.

Алисън се сви на канапето в удобната всекидневна на апартамента на Джон Форбс в едно от предградията, като отпиваше бавно от коняка си. Той бе хвърлил сакото си на един стол в ъгъла и поразхлаби вратовръзката си.

— Понякога ми се иска и аз да бях кандидатствал за пълни адвокатски права — започна бавно. И двамата бяха позамаяни от алкохола.

Тя се засмя, като посочи към старинното бюро, дебелия паркет и майсенския порцелан в отсрещния шкаф.

— Само един Господ знае защо би го искал, Джон — та ти се справяш чудесно и така.

— Да, но по този начин нямам възможност да се явявам в съда, там, където е най-напрегнато. Ето ти например не си останала просто юридически консултант.

— Да, но бях готова да се предам още преди да съм започнала както трябва. Идеята да следвам право не беше моя, а на татко. Той беше презвитериански свещеник и двамата с него бяхме много близки. Предполагам, защото бях единствената му дъщеря. Дори в началото ми се искаше самата аз да стана свещеник като него, можеш ли да си го представиш?

Форбс се усмихна мило.

— Той жив ли е още?

— О, да, вече е на повече от седемдесет, живее съвсем скромно в един старчески дом, но се държи. Мама почина преди десет години.

— Съжалявам.

— Животът й беше хубав според мен. Но лично аз бях по-близка с татко и сигурно много ми се е искало да му доставя удоволствие. Проблемът е, че щом получих мястото в Оксфорд, нещата доста се измениха. В началото се чувствах като човек не на мястото си, после си дадох сметка, че не съм по-лоша от тях — не изглеждах зле, взимах си всички изпити, можех да разсмея околните — така че скоро станах част от всичко там. Започнах да пиша в студентските списания, дори участвах в разни ревюта. Накрая направо не знаех каква ще стана след завършването, бях напълно объркана — разкъсвана между нещо велико като политиката или журналистиката и желанието да захвърля всичко, да си стегна багажа и да поема към Катманду. Вече изобщо не знаех коя съм всъщност.

— И какво се случи?

— Е, все пак успях да се дипломирам, дори заех почетното второ място по успех във випуска, независимо че бях пропиляла толкова от времето си за какво ли не. След държавните изпити потеглих почти веднага за Италия с един приятел, с когото не съм се виждала от десет години, чудесно момче на име Ричард, който имаше някаква стара спортна кола и палатка… Доколкото си спомням, той се опитваше всяка нощ да ме прелъсти, но аз бях потънала в такива безкрайни съмнения — включително и по отношение на него самия — че сигурно е било ужасно. Трябваха ни цели часове, за да разпънем проклетата палатка и като че ли непрекъснато ни се налагаше да го правим по време на дъжд или в гъста планинска мъгла. — Тя се засмя при спомена за всичко преживяно тогава, а и конякът май бе започнал да я хваща. — Всичко беше направо отвратително, но вината не беше негова. Всъщност него много го биваше. Една нощ бяхме разпънали палатката край някакво езеро, но аз изобщо не можех да заспя. Излязох навън и внезапно осъзнах нещо, което явно е било съвсем очевидно. Разбрах, че просто не съм скроена по начин, който да ми позволи да работя само като юридически консултант, че ако поема по този път, със сигурност ще бъда нещастна и разочарована.

— И така взе решението?

— Ами да. Реших да опитам да получа пълни адвокатски права, ако ме одобрят. Шотландското в мен ми подсказваше, че трябва да се науча сама да си изкарвам прехраната, точно така и стана. Ами ти?

— О, аз просто разнасях разни стоки, след като напуснах училище на шестнадесет. Трябваше да започна някаква работа и това бе единствената ми възможност, помогна ми баща ми, който работеше на гарата. Но тя ми харесваше — е, не можех така да променя света, но кой ли пък успява да го направи? Поне помагаш на хората, когато се нуждаят от това. — Той напълни отново чашите с коняк и я прегърна. Когато я целуна по устата, тя сама се учуди, че отвърна на целувката му, но след това се отдръпна лекичко, като остави ръката му да лежи върху гърдата й, докато той сам я отмести и й се усмихна въпросително. — Ти си толкова красива, Алисън.

Двамата се изправиха и той отново я целуна някак доста плахо, като я прегърна с едната си ръка през рамото. Но Алисън се отдръпна, когато усети как другата му ръка се спуска надолу към хълбоците й и как я притиска към себе си.

Не би могло да се каже, че това бе кой знае какъв опит за близост, но все пак тя се чувстваше ужасно, когато отстъпи назад.

— Благодаря ти, Джон. Беше прекрасна вечер, много мило от твоя страна, че реши да ме поканиш. Но вече трябва да се прибирам, ще се обадя да повикам такси.

— Наистина ли трябва, Алисън? — попита той, като я изгледа объркано. — Бих искал да останеш, много бих искал…

— Не, Джон, трябва да вървя.

В таксито изпита облекчение, че все пак като че ли бяха успели да се разделят като приятели. Джон не беше някакъв хищник. Беше си съвсем приличен, сърдечен човек и със сигурност се чувстваше доста самотен, принуден сам да отглежда двете си дъщери. Освен това му беше благодарна, защото прекараната вечер с друг мъж я бе научила на нещо. Тя й показа колко много се нуждае от Джордж — от грубия и нежен Джордж, този диамант, маскирал се като къс не особено ценна руда. Тя се засмя на себе си: просто не можеше да си представи тромавия Джордж в ролята на сервитьор. Надяваше се, че е добре в онази бандитска компания. Да, със сигурност щеше да е добре, той умееше да се грижи за себе си.