Тайните на семейство Куин

16

Алисън се прибра от Корнуол малко преди полунощ толкова уморена, че побърза да си легне, без да има сили да прегледа купчината писма, които бе извадила от кутията на вратата. На сутринта установи, че между тях имаше грижливо напечатан доклад от Джордж, в който се съдържаше основното, което бе успял да научи от Мар и Сейърс, а в послеписа, добавен на ръка отдолу, й се извиняваше и я канеше на вечеря. Докладът му беше полезен, но сърцето й остана студено към извиненията и поканата. Макар че имаше и някои добри черти, той си беше един негодник и вече й бе писнало от него.

Мар й се стори доста интересен и дори й се искаше да се срещнат веднага, но успя да се свърже с него едва следобед, когато се разбраха тя да го посети в дома му към шест. Нямаше желание да се вижда преди това с Джордж, така че пое сама с колата, като караше доста нервно зад някакъв ръждясал пикап. Брунейският подвижен мост винаги й се бе струвал наистина ужасен с този тесен път между двете скали и реката, която се намираше толкова ниско долу. Мостът се люлееше леко под напора на вятъра и докато го пресичаше, човек имаше чувството, че лети.

Преди да тръгне, беше телефонирала на Джон Форбс:

— Здрасти. Какво знаеш за Алън Мар?

— Мар ли? Ако става дума за онзи, който живее отвъд клисурата, той е доста заможен. Има сравнително добра репутация. Преместил се е на юг от Арктик още докато е бил съвсем млад, след което се устроил окончателно тук. Създал е скромно богатство от супермаркети и местни вестници. Беше женен за Луси Кинг.

— Наследницата на Куекър? Цигари? Шоколад?

— Точно така. Ако не се лъжа, той е работил известно време за баща й. Тя почина преди около година, бяха женени отскоро, беше нещастен случай — инцидент по време на ски. Предполагам, че и от нея е наследил немалко, но доколкото знам, в момента живее сам и работи като луд. Никакви вълнуващи пороци. Уважавана личност в общността на деловите хора, понякога участва в благотворителните кампании на града, но, общо взето, с доста затворен, смятат го за саможив.

Мар сам й отвори външната врата. Плувният басейн бе осветен от кръгли лампи на дъното и светлината играеше с променящи се оттенъци нагоре по водата. Мирисът на хлор се усещаше през затворената двойна врата на кабинета на Мар. Стената в края на басейна бе обгърната в лоза и черните чепки грозде ясно се виждаха. Беше наистина красиво.

Двамата седнаха до басейна и Алисън поиска чаша малцово уиски.

— Радвам се да срещна друг шотландец, който цени малцовото уиски — засмя се Мар, като наля и на себе си. — И така, как смятате, че бих могъл да ви помогна, за да помогнете вие на Джеф?

Алисън веднага се изпълни с подозрителност. Имаше чувството, че той се опитва да играе някаква роля — дали защото просто не беше наясно как би трябвало да се държи, или се опитваше да скрие нещо?

— Откъде познавате доктор Куин и съпругата му? — попита го и забеляза, че разглежда краката й.

— Е, не се познавахме много добре — сви рамене домакинът. — Бяхме просто съседи. Организирах разни нетрадиционни празненства и те понякога се отбиваха. А и децата им идваха да ползват басейна заедно със свои приятели.

— А Ники и Джеф придружаваха ли ги?

— Понякога той ги довеждаше, друг път тя — хлапетата бяха наистина страхотни. Джес беше красиво момиче и вече бе доста добра плувкиня, беше добила увереност, а и физиката й беше подходяща за този спорт. Том също беше симпатяга. И двамата бяха добре възпитани, отнасяха се любезно с възрастните, но бяха много жизнени и немирни. — Той се засмя; може би не бе права с тези свои подозрения — в момента домакинът говореше съвсем непринудено и искрено и на Алисън й се стори, че не лъже.

— Казали сте на Джордж, че сте си били вкъщи между пети и девети миналия месец, когато се е случило всичко това?

— Да, тук бях. Не съм наблюдавал с бинокъл какво става у тях, нали разбирате, но все пак имам някаква представа.

Алисън се опитваше да определи по акцента му къде точно е прекарал детството си — струваше й се като някаква смесица между типичния говор в Единбург и в някои райони на Хайланд.

— Разполагам с бележките на Джордж — каза тя. — Последния път, когато сте видели Ники или Джеф Куин, е било в петък.

— Сутринта видях и двамата да излизат. Не съм забелязал някой от тях да се е връщал. Струва ми се, че вечерта, когато се връщах от Бирмингам — може би някъде около осем часа — ми се мерна някаква кола, стори ми се, че беше неговото пежо. Скоро след това се качих в спалнята си, която е с изглед към предната част на къщата, и тогава забелязах една отдалечаваща се кола. Не съм виждал никого от семейството до понеделник, когато се появи полицията.

— Разбрахте ли защо бяха дошли полицаите?

— Май някой от съседите забелязал, че през комина изниза дим, докато в същото време млякото вече от няколко дни не било прибирано от вратата. Помислил си, че това е доста странно, и им се обадил.

— Да, горе-долу такава бе и версията, оповестена от полицията. Джордж си е записал, че ви се е сторило, че виждате някакъв пикап да спира пред къщата през уикенда.

— Доста размишлявах върху това и ми се струва, че не съм съвсем сигурен. Възможно е това да е било някой друг ден. Но все пак ми се струва, че видях един син пикап „Лутоп“ в събота сутринта.

— Не обърнахте ли внимание дали имаше някакви надписи по него — или може би на регистрационния му номер?

— Спомням си само, че бе тъмносин на цвят — засмя се домакинът. — Но мисля, че дори не съм погледнал към регистрационния номер, камо ли да го запомня.

Алисън продължи да го разпитва още десетина минути, а след това премина на въпроси, свързани със семейство Куин.

— Добре ли познавахте моя клиент?

— Вече ви обясних — просто като съсед. Но всъщност живея тук от пет години, така че би могло да се каже, че го познавам сравнително добре.

— Казали сте пред Джордж, че не можете да си го представите като убиец. Защо?

— Казах на Джордж, че той не е убиец, госпожице Хоуп. Сигурен съм в това.

— Само дето всички останали са на противоположното мнение, да не говорим за полицията.

Алън Мар наля още от малцовото уиски.

— Човек просто си създава някакво мнение за околните, не смятате ли? Той беше свестен, интелигентен мъж. Грижеше се за жена си и за семейството си — веднага се виждаше, че не е способен на жестокост и насилие. Беше мек и любезен. Мисля, че точно в това е въпросът. Просто не мога да си представя, че е в състояние да навреди на някого.

— Не смятате ли, че е възможно да е станало случайно — просто я е бутнал, тя е паднала по стълбите и си е счупила врата, а той се е уплашил?

— Но защо да се плаши и да изпада в паника? Той съвсем не беше такъв човек. Не мога да си представя дори, че я е бутнал, а камо ли да я ударил или хвърлил съзнателно надолу. Но ако наистина се е случило и това е довело до фатален край, защо да не извика линейка и да не каже, че е станало случайно?

— Когато започне процесът, ще се съгласите ли да дадете показания за онова, което сте видели, както и за характера на Джеф?

— С удоволствие. Сигурен съм, че е невинен, така че ще направя всичко възможно, за да му помогна. Искаше ми се да бях в състояние да кажа нещо повече.

Отново изпита подозрения, но все пак успя да ги прикрие.

— Знаете ли, че сте единственият жител на Абътс Лейг, който казва подобно нещо, господин Мар? Никой друг не признава, че е видял нещо, нито че познава някой от семейство Куин. Това ми се стори доста странно.

— Да, хората тук, в Абътс Лейг, не общуват кой знае колко помежду си — засмя се той. — Това е снобски квартал, но мен ме устройва — през останалата част от деня се срещам с достатъчно много хора, така че наистина тук мога да си почина. Затова отношението на съседите не ме учудва, но безразличието на полицията наистина ме изуми, трябва да ви призная това. Разказах на едно ченге, което се появи на входа на къщата ми, точно същите неща, които споделих и с вас, но никой от тях не прояви интерес. Дори не поискаха от мен показания. Вече се чудех какво да правя, когато вашият човек Джордж се появи. Дали полицаите са толкова сигурни във вината на Куин, или просто някой им плаща?

— Все още не знам, но имам намерение да го разбера, по дяволите. Кажете ми, вие смятате ли, че той се е грижел за семейството си? Сигурна съм, че е било така, но дали двамата с Ники са се разбирали достатъчно добре?

Мар не отвърна веднага, замълча, загледан в синята вода на басейна. Алисън се почуди дали би било проява на непрофесионализъм, ако следващия път си донесе и бански костюм.

— Как би могъл да разбере човек какво става в дадено семейство, госпожице Хоуп? Изглеждаше ми, че всичко е наред, когато ги наблюдавах заедно, но какво точно се е случвало в края на деня, не бих могъл да кажа.

По-късно същата вечер и Джордж се намираше в Абътс Лейг, беше се притиснал към стената на църковния двор и наблюдаваше през пътя къщата на Ребека Сейърс, която се намираше точно насреща. Наближаваше единайсет и бе станало вече съвсем тъмно. Останалите му сътрудници спяха доста по-удобно настанени в колите си, едната от които бе паркирана малко след къщата, а другата близо до ъгъла, където започваше друг път, осветяван от светлините на града. Когато купуваше радиостанциите, работещи на къси вълни, от един склад за военни излишъци, той се бе сдобил и с три най-съвременни съоръжения, които се използваха от снайперистите за оръжията им през нощта. Бе монтирал едното, беше го насочил към прозорците в къщата на семейство Сейърс и в момента то филтрираше светлинните отражения, като даваше забележително добър образ в зелено и черно. Вече четирийсет и осем часа бе продължило непрекъснатото следене на госпожа Сейърс, през това време тя бе ходила да пазарува, на посещение при разни дами на средна възраст, беше се отбила в библиотеката и отделяше доста време да работи в градината си. В момента се подготвяше да си легне, очевидно двамата със съпруга й спяха в отделни спални, тъй като горе светеха лампи в две стаи. Намираше се в банята, където завесите бяха само наполовина пуснати, така че можеше да я види как навлича златиста нощница върху острите си рамене. Когато светлините изгаснаха, Джордж въздъхна и се почеса по крака. Може би следенето на Робска Сейърс щеше да се окаже загуба на време.

Наблюдението щеше да продължи през цялата нощ и на следващата сутрин, като новите смени щяха да застъпят в шест. Всички добре си знаеха работата, така че можеше да остави изпълнението на операцията в ръцете им; знаеше, че ще му се обадят на мобилния телефон, ако се случи нещо необичайно. Затова реши да използва времето си за нещо друго.

Познаваше Ели Фридмън от доста време и винаги беше добре дошъл в спретнатата му работилница, разположена зад магазина му в центъра на града. Магазинът беше за скъпи златни и сребърни бижута, както и за луксозни съдове от сребро. Съвсем не беше лошо за човек, напуснал Будапеща като студент през 1956 година в опит да избяга от разправата на руснаците с участниците в унгарската революция, и пристигнал в Уайтчапъл като беглец без пукнато пени в джоба си. Но унгарците по принцип успяваха да се справят с всякакви трудности. Особено унгарските евреи. Така че работата му като бижутер и майстор на сребърни съдове му бе донесла доста приходи през последните трийсет години.

Двамата седяха на високата маса и отпиваха малки глътки от силното турско кафе. Фридмън беше нисък и набит мъж с огромен нос и все по-изтъняващи бели кичури от двете страни на главата.

— Как си, Джордж?

— Добре, благодаря. В момента съм доста зает.

— О, разбирам. И аз имам много работа. Затова оставам до късно вечер. Това посещение на любезност ли е, Джордж, или се нуждаеш от нещо? — попита домакинът, като се понамести на стола и Джордж си помисли, че безупречният му тъмен костюм и сивата вратовръзка наистина му придаваха респектиращ вид.

Джордж леко се усмихна.

— Нима е толкова очевидно? Да, имам нужда от помощта ти — ти чуваш доста неща, които не достигат до мен.

— Вярно е, че имам известни връзки — отвърна съвсем скромно Фридмън. Това бе твърде далеч от истината; той не само познаваше всяко кътче от подземния свят на Бристол, но в същото време бе и един от известните „свободни масони“, а беше и близък с някои от висшите офицери в полицията. Може би точно поради това никога не си бе имал неприятности със закона. — Е, за какво са приятелите, ако не за да си помогнат — сви рамене той.

Джордж пое риска да му разкаже абсолютно цялата история — за убийството, за Куин, за разправата с Джеванджи преди осем години, за Карсуел, за Ребека Сейърс. Унгарецът го слушаше мълчаливо, като замисленото му лице се осветяваше от бледата зелена лампа в работилницата, доми о останалата част от помещението бе почти тъмна. Накрая предложи на Джордж една пура и обряза крайчето на друга за самия себе си.

— Не познавам никого от тези хора, Джордж — с изключение на Джеванджи, естествено. Това е човек, който създава сериозни неприятности.

— В какъв смисъл?

— Известен е на подземния свят. Но никой не знае нищо със сигурност, носят се само разни слухове. Твърдят, че се занимава с наркотици, а може би и с нелегална търговия с оръжие.

— Кажи ми какво по-точно знаеш, Ели.

— Не знам никакви подробности, Джордж — отвърна веднага той, като потърка многозначително огромния си нос с показалеца на дясната си ръка. — Просто се носи някаква неприятна миризма, нали разбираш какво искам да кажа? Твърди се, че урежда пратки с оръжие от Чили, Швейцария и Швеция. Контейнерите най-вероятно изобщо не се приближават до територията на Великобритания, а се отправят директно към Близкия изток. Доколкото знам, всичко е с напълно редовни документи, но специалните служби май не смятат така. — Той дръпна силно от пурата си. — Но напълно е възможно и това да са само слухове.

— Знаеш ли, иска ми се да науча нещо повече за този Джеванджи, Ели. Можеш ли да поразпиташ?

— Разбира се, но не бива да смяташ, че полицаите са глупаци, Джордж. Щом те не могат да открият нищо конкретно срещу него, не ми се вярва ти да можеш да го направиш. Как е твоята приятелка, Джордж? Искаш ли да ти предложа нещо за нея? Имам един превъзходен тъмен нефрит, малък камък на златна верижка, изключителна изработка. — Той му намигна съучастнически. — При това на специална цена, като за добър приятел.

Алисън и Форбс посетиха Куин на следващия ден. С умоляващ поглед той ги попита най-напред за децата си, както правеше всеки път. Алисън му обясни, че е наела детективи, които правят проучвания, но все още не са открили нищо, а след това насочи разговора към Алън Мар и Ребека Сейърс. Куин потвърди, че двамата с Ники са се срещали понякога с Мар, но заяви, че лично той е знаел твърде малко за него. Познавали са и Ребека Сейърс, защото е живеела в съседната къща, но тя никога не ги била канила в дома си, нито те нея в своя.

— Възможно е Ники да е поддържала по-близки връзки с нея, тъй като по цял ден си беше вкъщи.

— Джордж смята, че е забелязал снимка на Ники върху бюрото на госпожа Сейърс.

— Така ли? Доста странно, наистина. Може би двете са ходили някъде заедно, докато съм бил на работа, но не си спомням Ники да ми е споменавала за това.

— Според Джордж тя като че крие нещо, имаш ли представа какво може да е?

— Просто не знам.

Още докато напускаше затвора, Алисън отново бе обзета от чувство за безнадеждност. Щом се прибра в апартамента си, си наля джин с тоник и седна до прозореца, загледана към градината, като потупваше по гърба Хамиш, който се бе събудил още при появяването й и веднага бе скочил в скута й. Сега мъркаше от удоволствие и я гледаше предано с жълтите си очи.

— Добър котарак — измърмори тя. — Верен котарак, просто не знам какво бих правила без теб, скъпи.

И това бе вярно. Хамиш бе винаги до нея, спокоен и доволен, без да създава проблеми и да предявява някакви претенции. Той имаше нужда от нея и тя от него. Всичко останало бе толкова безнадеждно. Когато телефонът иззвъня, тя първо реши да не вдига слушалката. Вероятно беше Джордж, а все още не бе готова да се срещне с него, все още не бе взела решение след онази ужасна вечер, която бяха прекарали заедно.

Но ако случайно се обаждаха от затвора, ако Куин отново бе направил опит да се самоубие и този път бе успял? Или пък звъняха от полицията, защото са открили човека, взривил колата й? Ами… Побърза да вдигне слушалката.

— Алисън Хоуп.

Мекият шотландски говор направо я шокира.

— Алън Мар е. Бих искал да поговоря отново с вас. Мислих за някои неща.

Тя бързо дойде на себе си.

— Разбира се, нека се уговорим. Какво ще кажете за утре?

Той замълча, сякаш обмисляше предложението й.

— Всъщност утре ми е доста напрегнат ден, Алисън, но не бихме ли могли да обединим работата и удоволствието? Знам, че може би ще ви се стори малко неочаквано, но защо не вечеряме сега заедно, ако нямате някакви други планове?

Алисън се поколеба. Не би трябвало да я виждат в компанията на Мар. Ако той станеше неин свидетел, можеха да последват обвинения, че го е манипулирала. Но в същото време беше заинтригувана. Дали беше искрен, или се опитваше да я изиграе? Трябваше да внимава с тези студени сини очи, каза си най-сериозно. Все пак имаше само един начин да разбере истината — така поне нямаше да си прави нереалистични планове.

— Не, нямам планове, тъкмо се прибирам. Какво предлагате?

— Мога ли да мина да ви взема след около половин час, да кажем?