Тайните на семейство Куин

21

Нямаше още осем часът, когато на следващата сутрин Алисън се срещна с Бил Тейлър в празната приемна на строителната фирма.

— Съжалявам, че се наложи да ви безпокоя толкова рано.

— Няма проблем — усмихна й се сърдечно той. — Почти всеки ден се опитвам да бъда тук по това време. Така имам един спокоен час за работа, преди да започнат да звънят телефоните. — Когато двамата се изкачиха с асансьора до дванайсетия етаж, той я заведе при прозореца и й показа прекрасната гледка навън — острите покриви на къщите в централната част на Бристол, пристанището и началото на долината Ейвън. Специално й посочи дългата сива подводница, пуснала котва до кея.

— Прекарах в нея три или четири дни като реклама на флота — съвсем скоро ще се напълни с деца от едно училище, които ще направят пътешествие с нея.

— Страхотно — как умеете да уреждате всичко! Строителната фирма винаги ли се е помещавала в тази сграда?

— Господи, не. Лично убедих управителния съвет да построим тази кула, беше някъде преди осем години; дотогава имахме някакви ужасни офиси точно зад Куин Скуеър.

В момента офисите им в никакъв случай не бяха ужасни, помисли си Алисън, след като той й предложи да се настани на скъпото кожено канапе в кабинета на изпълнителния директор. Модерен климатик едва доловимо бръмчеше близо до бюрото му; цялото обзавеждане бе изработено от светъл дъб и с изключително елегантен дизайн, вероятно беше внос от някоя от скандинавските страни.

— Посещавали ли сте Джеф напоследък?

— Да, отбих се при него снощи. — Тейлър си бе свалил сакото и тя не можеше да не забележи силните мускули по гърдите и раменете му под снежнобялата му риза. Явно, когато бе със сакото, човек се заблуждаваше за телосложението му. — Доста се е отчаял, нали?

Алисън кимна утвърдително.

— Да, но се надявам заедно да успеем да изградим една убедителна защита. — Тя извади бележника си и набързо прегледа записките си от предишните им разговори: обърна внимание на срещите между Тейлър и Куин през последните три години, датите, местата, часовете. След като преповториха някои от нещата, накрая включи в разговора и името на Алън Мар. Не можеше да си обясни защо точно, но вечерята в ресторанта, както и неочакваното му предложение да помогне, доста я бяха пообъркали, като в същото време продължаваше да изпитва и сериозно съмнение в искреността му.

— Той е един от членовете на ръководството на строителната фирма, нали? — попита, като се постара въпросът й да прозвучи като нещо най-обикновено. После допи кафето си и започна да прибира бележника в чантата си.

— Да, така е.

— Бизнесът му стабилен ли е? Има ли някакви проблеми?

За миг Тейлър като че доста се посмути и обърка.

— Той има също така и сметка при нас. Така че не бих могъл… — Погледна я и се усмихна. — Но при всички случаи може да се каже, че бизнесът му е стабилен.

— Работата е там, Бил, че имам намерение да го призова за свидетел, когато се стигне до съдебен процес. Бих искала да съм наистина сигурна, че няма за какво да бъде атакуван. Да проверяваш хората, които са на твоя страна, е доста неприятна работа, но просто съм длъжна да го направя… — Тя съзнателно се спря, като че ли бе разколебана, но Тейлър не каза нищо. — Не съм чувала нищо лошо за Алън, освен някакви малко странни слухове за смъртта на съпругата му.

Тейлър веднага се опита да го защити:

— Да, говореха се какви ли не неща. Но все пак става дума за инцидент, докато е карала ски, така че разбирате… Чух, че си е счупила гръбнака при падането, докато двамата са били на почивка в Австрия. Били съвсем сами на пистата и както разказва Алън, и двамата паднали в някаква пропаст, след това му били нужни часове, за да се добере обратно до хотела за помощ. Тя била вече мъртва, когато хеликоптерът пристигнал, за да я откара в болница.

— И така?

— Според мен са само разни злобни клюки, но все пак се говори, че тя щяла да оживее, ако той е успял да доведе по-бързо помощ, някои дори твърдят, че нарочно я е бутнал. Изобщо не вярвам на това, макар че ми е ясно защо те… — Отвърна очи от Алисън, като насочи поглед към огромния прозорец. — По онова време бизнесът му наистина беше в тежко състояние, а след смъртта й наследи доста крупна сума. Но след като е имала всичките тези пари, защо не се е опитала да му помогне преди това? Какви ли всъщност са били отношенията им? — Той замълча и сви рамене. — Никога няма да разберем това, нали?

— Всичко е станало преди около година, така ли?

— Да, горе-долу.

— А съществувала ли е някаква връзка между Мар и семейство Куин?

— Живееха съвсем наблизо, но Куин никога не е споменавал нещо за Алън Мар. Нямам представа дали изобщо са се познавали.

— Значи не вярвате на слуховете?

— Бих искал да помогна на Джеф, Алисън. Но Алън Мар ми е приятел и член на управителния ми съвет. Просто не бих могъл да го обсъждам повече. Сигурен съм, че можете да ме разберете.

След като си стиснаха ръцете и всеки се върна към своите задължения, тя се замисли върху това колко многозначително прозвучаха в края на краищата думите му. Дали не се бе опитал да й отправи някакво скрито послание?

Върна се в кантората си и още се чувстваше доста объркана, когато й позвъни Джордж. Щом чу гласа му, изведнъж настръхна и зае отбранителна позиция. Той явно разбираше защо реакцията й е такава, но независимо от това се почувства огорчен. Опитвайки се да скрие гнева си, Джордж й заговори доста студено и официално:

— Виж, Алисън, нямам представа какви игрички ми разиграваш в момента, а може би се досещам и това никак не ми харесва. Но все пак още работим заедно, нали? Затова ми кажи, моля те, кога точно ще приключиш в съда.

— Някъде около дванайсет.

— Добре. Ще бъда там по това време. В кантората ти, искам да кажа. Не говори нищо сега. Съгласна ли си?

На Джордж му се стори, че Алисън наглежда малко отнесена. Беше седнала до прозореца в кантората си и гледаше замечтано навън, към огряното от слънцето гробище. Беше облечена в бледосиня рокля, която я правеше дори по-бледа, отколкото беше обикновено. Лицето й беше напрегнато, кожата някак по-опъната, особено на скулите, а под очите й имаше тъмни кръгове. Искаше му се да я целуне и да я притисне към гърдите си, но с нежелание седна настрана от нея.

— Какво прави онова ченге пред вратата ти, дето се разхожда уж най-случайно по Флийт Стрийт с разсеян поглед, но отдалеч си личи какъв е? — попита, като се изтегна на креслото.

— Охраняват ме след онзи инцидент с взривяването на колата ми — обясни тя с тон, сякаш говореше за нещо, което малко я интересуваше. — Не стои през цялото време пред кантората, а през нощта патрулиращата кола просто минава няколко пъти покрай апартамента ми за всеки случай, но освен това са ми дали и пейджър, за да им сигнализирам, ако се наложи. Голям жест от тяхна страна, като се има предвид колко бандити съм отървавала от затвор, след като преди това те са се мъчили с месеци да ги заловят.

— Някой се опита да те очисти, хлапе — и тяхно задължение е да ти осигурят охрана по двайсет и четири часа в денонощието.

Алисън сви рамене.

— Ами обясниха ми, че са ужасно претоварени, така че не могат да направят нищо повече. Лично аз не се оплаквам.

Бе пристигнал в приповдигнато настроение след успеха си от предишния ден, но нейното униние като че бе заразително. Затова и когато й показа печелившата си карта, триумфът, който го изпълваше доскоро, като че се бе изпарил.

— Виж, Али, струва ми се, че разкрих всичко.

— Така ли, Джордж. А на мен нещата ми изглеждат толкова безнадеждни.

— Вчера имах сериозен разговор с Ребека Сейърс. Накрая направи писмени самопризнания. Всичко е потвърдено и подписано напълно според изискванията. — Той й подаде две написани на машина с граници. — Прочети ги, според мен това променя всичко.

Двамата седяха мълчаливо, докато Алисън прегледа набързо документа.

— Дали казва истината?

Независимо от любовта и загрижеността, които го изпълваха, Джордж бе готов да я удари в този момент.

— Боже господи, разбира се, че казва истината! Нямаш представа какво преживя, докато накрая се реши да ми разкаже всичко. В момента жената е направо разбита. — Бръкна ядосано в джоба си и измъкна поръждясалата си табакера, извади цигара и я запали. Тя набръчка нос, а очите й заблестяха и за миг всичко беше както преди.

Но изражението на Алисън съвсем скоро стана отново скептично.

— Добре, де, една жена, която най-спокойно по-късно би могла да каже, че си упражнил натиск върху нея, е подписала писмени признания, които потвърждават онова, което и без това вече знаем, че е съществувал нелегален пазар на наркотици, както и тъй наречен клуб, организиращ сексуални оргии, че Ники е била замесена във всичко това. Да, наистина е чудесно, би могло много да ни помогне, но Ребека е просто един свидетел. Какво ще стане, ако отрече всичко в съда? Или ако успеят да се доберат до нея? Ако се откаже изобщо от свидетелстването? Смяташ ли, че ще се съгласи да се появи в съда?

— Не гори от желание да го направи, но можеш да й изпратиш призовка.

— Да, естествено. Но само един Господ знае как ще се държи по време на кръстосания разпит…

Джордж скочи ядосано.

— Какво повече искаш, по дяволите? Това е едно съвсем приемливо обяснение за убийството на Ники. Следата, която ни трябваше. Да не би да твърдиш, че не е така?

Тя го погледна в очите и едва-едва се усмихна.

— Чудесно е, Джордж. Наистина. Сега вече сме абсолютно сигурни, че Ники действително е била свързана с тези комедианти. Не сме наясно как точно е станало, но без съмнение доста хора са имали основателни причини да искат тя да замълчи, особено когато е започнала да създава проблеми. Ланг е можел да загуби твърде много. Също и Джеванджи, макар и в друго отношение.

— Единственото нещо, което не мога да разбера, е защо са се опитвали да я изнудват с онова, което са имали срещу Куин.

— А на мен ми се струва, че това ми е ясно. Но виж, Джордж, все още сме по средата на пътя. Добре, вече няма съмнение за връзката на Ребека Сейърс и Ники с онези диви купони, но ни трябват доказателства, че именно Джеванджи и/или Ланг са убили Ники. Не става дума просто за подозрение, а за нещо, което по категоричен начин ги свързва с убийството и с унищожаването на трупа.

Джордж кимна тъжно.

— Да, права си. Колко време ни остава?

— Съдебният процес е насрочен след две седмици, в понеделник, получих съобщението тази сутрин.

Сега на Джордж му стана ясно защо бе толкова потисната.

— Няма ли да можеш да го отложиш?

— На какво основание? Ако става дума само за чисти спекулации и непотвърдени факти, едва ли ще се съгласят.

Докато вървеше към пикапа си, Джордж изведнъж се сети какво трябва да се направи. За да се намерят достатъчно доказателства, им трябваха някои по-категорични факти за онова, което Джина бе нарекла Хел Файър Клъб. Ребека Сейърс му бе дала още няколко имена, както и места, които според нея вече не се използват. Сега оставаше да се направи следващата стъпка: непременно трябваше да се проникне в клуба. Само по този начин биха могли да открият нещо или някого, който да им послужи като достатъчно стабилно доказателство.

Джина си беше в редакцията на вестника в Бедминстър и той я покани в една кръчмичка, където тя си поръча само кафе, което го накара да се чувства малко виновен, че може да си позволи традиционната си обедна бира. Джина му обясни, че все още не знае къде точно се организират сбирките, била само чувала, че те са обикновено в големи къщи извън града, често далеч навътре в Съмърсет.

— Мислех си дали няма да успея да проникна сред тях — засмя се тя и тръсна буйната си коса. С дългата си шия с чудесно златно колие на нея и изправената си стойка тя му приличаше на африканска принцеса, макар че прекрасно знаеше, че е родена в Сейнт Пол. — Но просто не знам как да го направя. За да попаднеш сред тях, трябва да бъдеш поканен от някого, който вече е един от групата. И честно казано, при всички случаи трябва да си бял.

— Да, де, трябва да си от висшата класа и бял, за да те поканят като гост на сбирката, но нали там все пак има и сервитьори, и кухненски персонал?

— Предполагам, че има, просто никога не се бях замисляла за това.

Джордж изпи бирата си и направи знак на бармана.

— Да си взема ли още една или бързаш?

— Е, ще мога да остана още малко. Виж, да се проникне вътре като член на персонала е едно решение, но все пак не бих искала да ме разкрият. — По красивото й лице премина тъмна сянка. — Те май вече са убили една жена — освен това се опитаха да взривят Алисън в колата й.

— Няма да е никак лесно. Обслужващият персонал със сигурност се осигурява от някаква фирма, която е поела ангажимент да пази всичко в дълбока тайна. Може би това се върши от някого, срещу когото имат нещо и по този начин са си гарантирали мълчанието му. Предполагам, че самите сервитьори изобщо нямат представа къде се намират — това е просто ангажимент извън града, за който получават доста добро заплащане, а освен това си тръгват, преди истинската веселба да е започнала.

— Добре, де, как смяташ, че можем да открием този тайнствен снабдител в Бристол, Джордж?

— Никога не съм ползвал подобна услуга, просто съм представител на друга социална класа. Господи, явно стотици хора наоколо си изкарват хляба по този начин в един сравнително голям град като Бристол.

Джина се изправи.

— Чакай да ти донеса още една бира, докато ти мислиш. — Той се опита да протестира, но тя му махна с ръка да замълчи. — Това се нарича пълна свобода, човече. Няма начин да не си чувал за това, след като приятелката ти е адвокатка.

„Господи, как ли се е досетила!“, почуди се той, докато я наблюдаваше как се приближава грациозно към бара. Стройното й дълго тяло ясно се очертаваше под роклята в електриков цвят. Само след минута се върна с още една бира и с кафе за себе си.

Той взе халбата.

— Наздраве.

— Наздраве, Джордж. И така, кой още има нужда от дискретни снабдители?

— Може би ти по-добре от мен знаеш това — поклати глава той.

— Ами Свободните масони например. Обикновено те провеждат сбирките си в Темпъл на Парк Стрийт, продължават до късно и накрая винаги им се сервира вечеря. Всичко при тях също се пази в дълбока тайна, макар и някои да твърдят, че дейността им е доста по-открита напоследък. Познаваш ли някой масон, Джордж? Все пак съществува вероятност обслужващият персонал да се осигурява от една и съща фирма.

— Знаеш ли, най-случайно познавам един — отвърна веднага той, ухили се и сърдечно я разцелува. — Това е то, скъпа Джина, браво на теб, дето се сети!