Тайните на семейство Куин

32

Алисън слезе в килията и се опита да ободри Куин, преди да го върнат в затвора. Той беше сам в малкото помещение, отпуснал се на дървената пейка в единия му край. Обикновено включената четирийсетватова крушка, свряна зад дебело стъкло в стената, явно бе изгоряла и единствената светлина идваше от коридора. Килиите се намираха в подземието на сградата, което доста приличаше на средновековна тъмница. Куин я гледаше изпитателно в полумрака, а лицето му бе изпълнено точно със същия ужас, както първия път, когато се бе срещнала с него. Оптимизмът му отпреди три часа се бе изпарил.

— Загубихме, нали? Благодаря ти, че направи толкова много усилия, но всичко вече е ясно. Колко време ще остана в затвора? Двайсет години? Ще бъда вътре, докато надхвърля шейсетте? А и Том и Джес са мъртви. Може би и за мен ще е по-добре да ги последвам…

Алисън имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче, но той бе забил поглед в стената. Седна до него и постави ръка на рамото му.

— Ще направя заключителната си пледоария утре сутринта, Джеф. Отново ще акцентирам на силните ни аргументи. Обещавам ти. Ще направя за теб най-доброто, на което съм способна.

Но самата тя не се чувстваше толкова сигурна, когато се върна в кантората си. Беше натрупала доста материали, трябваше внимателно да подреди всичко, след това щеше да излезе да хапне в „Уотършед“, а когато се върнеше, щеше да си подготви бележките за пледоарията. Освен това трябваше да поспи поне малко, защото иначе нямаше да може да се справи на другия ден. Толкова много се нуждаеше от Джордж, но той нямаше да е вкъщи с нея, за да сподели така дългата й нощ. Опита се да прогони тъжните си мисли. Целият този отвратителен случай й бе струвал твърде скъпо, наистина прекалено скъпо. Тясното отклонение на Джон Стрийт бе безлюдно и изведнъж й стана студено, стъпките й отекваха някак си твърде силно по каменните плочи, сянката й изглеждаше под идващата отзад светлина твърде прегърбена, стара и победена.

Някъде към полунощ вече бе съвсем наясно какво би трябвало да направи на следващата сутрин. Когато се съберяха веществените доказателства, с които разполагаше, нейната теза не изглеждаше особено убедителна. Твърденията на обвинението бяха много по-ясни и категорични. Куин бе убил съпругата си след скандал, след това се бе уплашил и се бе опитал да покрие следите от престъплението си.

От своя страна Алисън твърдеше, че Ники Куин се е забъркала в една група, която е организирала сбирки с див секс и много наркотици, разкриването на която би довело както до съдебно преследване, така и до дискредитиране на високопоставени хора. Някой от новите приятели на Ники — най-вероятно Ланг и Джеванджи — бяха решили, че тя представлява опасност за тях, започнали са да я изнудват и когато не са успели да я пречупят, са я убили. Но за да има някакъв шанс да убеди съдебните заседатели, тя би трябвало да отправи обвинения срещу тези нови приятели на Ники. Е, защо да не го направи? Джеванджи бе изчезнал и не можеше да се защити, а дори Куин да бъдеше освободен, тя бе напълно наясно, че Ланг вероятно няма да бъде привлечен под отговорност. Но това едва ли имаше някакво значение, след като можеше да й помогне, за да разколебае съдебните заседатели поне до момента, до който трябваше да произнесат присъдата си.

Следващата стъпка в аргументацията й щеше да е наистина трудна, защото Фенъл бе напълно прав, да го вземат дяволите — би било много по-логично да се убият както Ники, така и съпругът й. Това би ликвидирало напълно опасността, нали така? След като е изпаднала в подобна опасна ситуация, Ники би трябвало да сподели всичко и да потърси помощ от съпруга си, всеки от съдебните заседатели е убеден в това. Фактът, че не го е направила, макар и да бе верен, изглеждаше направо невероятен. Би могла да настоява, че решението им е било доста хитро: освободили са се от Ники, като са представили нещата по такъв начин, че той да бъде арестуван като единствен заподозрян в убийството. Така тя завинаги ще замлъкне, а той ще бъде дискредитиран. Но истината бе, че много по-разумно би било да бъдат убити и двамата. Би могла също така да твърди, че намеренията им са били да ги ликвидират и двамата, но нещата не са се развили според плановете им и именно затова са се опитали отново да го ликвидират в затвора. Но нямаше особени доказателства за това. Как тогава би могла да очаква, че съдебните заседатели ще й повярват?

Алисън въздъхна и си наля малка чаша малцово уиски. Беше сама в стаята, седеше загледана в осветения от луната двор. Когато стана и се приближи към прозореца, забеляза една бяла котка, която се разхождаше между двата четвъртити гроба. Замисли се за своя верен Хамиш. Той със сигурност се бе свил на масата в кухнята в апартамента й, близо до радиатора, тъй като бе твърде стар, за да ходи на лов по това време на нощта. Градът наоколо бе притихнал, всички сгради бяха потънали в тъмнина. В далечината се виждаха отраженията от ярките светлини в центъра на града. Някъде към Кливтън явно се движеше линейка с включена сирена.

Върна се на бюрото си, очите я боляха и почти се затваряха, но продължи методично да подрежда бележките си за речта, поставяше една върху друга грижливо номерираните страници. В началото не чу телефона. Той всъщност звънеше във външната стая. Сигурно беше грешен номер. Едва ли някой щеше да я търси по това време на нощта. Но упоритото звънене продължи, започна дори да я дразни, докато накрая се изправи уморено и отвори вратата. Църковната камбана удари един път, докато вдигаше слушалката.

— Ало? Кой е?

Нещо пукаше по линията.

— Алисън Хоуп. Мога ли да направя нещо за вас?

Тишината като че ли й се подиграваше. Някой или беше сбъркал номера, или пък беше от онези противни типове, които звъняха посред нощ и мълчаха. Тя ядосано тресна слушалката.

Изведнъж се почувства напълно смазана. Искаше й се да се свие в ъгъла и да се разридае. Отново я обземаше онова ужасно отчаяние. Защо винаги се случваше така с нея — бе така дяволски несправедливо. Наистина не го заслужаваше. Беше проявила толкова старание, даде всичко от себе си и накрая се бе стигнало до пълен провал. Наистина онзи път поне отчасти грешката бе нейна, но си бе платила за това с толкова болка, напрежение и обиди — беше осъзнала всичко и се бе постарала да изгради живота си отново. Но никой не заслужава да изживее подобно нещо два пъти. При това в този случай Куин бе просто едно от поредните й дела, което я бе отвело там, където не би искала да стига; беше я сблъскало с хора с пари и власт, които непременно искаха да я унищожат, не защото беше Алисън Хоуп, а просто защото се бе оказала на погрешното място, бе застанала на пътя им. И защо винаги й се налагаше да посреща съвсем сама подобни жестоки удари?

Приближи се отново до отворения прозорец, като си даваше сметка, че ръцете й треперят силно. Луната осветяваше гробището и светлината й вече не й действаше успокоително, а и изглеждаше остра и напрегната: как така бе забравила толкова лесно, че работи непосредствено до място, където се е настанила смъртта. Тя беше нещо съвсем реално, както и провалите, и човешкото страдание. Опита се да свие ръцете си в юмруци, като все още не можеше да се пребори с обхваналия я ужас. По дяволите, надеждата също бе нещо съвсем реално. Кризата бе преминала върховата си фаза. Все още беше уплашена и изтощена, но в главата й се зараждаше мисълта, че инстинктивната й сила се възправя срещу отчаянието и ужаса. Започваше да вярва, че тази сила успява да обуздае силния страх и да й вдъхне кураж, който да я води напред. Нямаше да се предаде. Защото бе изпълнена с вътрешна решимост да оживее.

Тръгна с колата към апартамента си някъде към два през нощта. Беше готова за последния ден в съдебната зала, стриктно подредените й бележки лежаха в една папка на задната седалка. Улиците бяха мокри след излелия се преди малко дъжд. Почти не се виждаха коли, само полицейски патрули минаваха от време на време наоколо. Единствените живи същества, които можеха да се видят, бяха покритите с картонени кутии бездомници по входовете на магазините. Чувстваше се напълно изтощена. Заплашителните образи на Джордж, Дейвид и Куин се въртяха непрекъснато в главата й, докато единственото нещо, което искаше в момента, бе да я оставят на спокойствие, за да се наспи.

Щом се прибра в апартамента, побърза да си легне, но в главата й бе пълна бъркотия. Накрая взе едно хапче. Постепенно й се доспа; последното нещо, което си спомняше, бе образът на Джордж, който като че ли й махаше някъде отдалеч, през някаква гъста мъгла, опитваше се да й извика нещо, но тя не успяваше да го чуе.

Когато дойде на себе си, все още бе изпълнен с паника и усещаше невероятна болка. Стисна силно очи, за да ги предпази от огнените пламъци, които бяха по-ярки от слънцето. Започна да се задушава от дима и се закашля силно, тялото му се тресеше и извърташе в усилията да изхвърли навън задушливите пари от горящия бензин, които изпълваха гърлото му. Дробовете му като че ли също бяха задръстени и с мъка се опита да си поеме дъх. Господи, изпитваше неописуема болка по цялото си тяло. Дали това означаваше да загинеш при пожар? Шумът от бушуващия наоколо огън беше ужасяващ, а истински ураган от топлина непрестанно се сипеше върху него и навсякъде наоколо, като направо го заглушаваше. Той изкрещя, опитвайки се да надвика шума, а след това побърза да затисне с длани ушите си.

Щом помръдна ръцете си, усети нова остра болка в гърба; отвори очи и изпищя ужасен. Наложи си да държи очите си отворени, независимо от заслепяващата светлина. По дяволите, все пак беше в съзнание, не бяха успели да се справят с него, все още можеше да се измъкне. А когато след миг успя да фокусира погледа си, разбра, че всъщност не се намира сред пламъците. Горящите коли бяха на известно разстояние от него.

Сигурно се е отблъснал при удара и се бе изтърколил настрана. Изведнъж усети, че дрехите му са мокри. Намираше се в някаква канавка, пълна с кална вода, но около него летяха и се сипеха горящи отломки от автомобилите и от топлината лицето му направо изгаряше. С мъка успя да се повдигне малко и изпълзя на няколко метра, като се скри между близките дървета. Там се свлече безпомощно на земята, останал съвсем без сили.

Главата му бе замаяна, а поради непрекъснато движещите се пламъци, имаше чувството, че всичко наоколо танцува. Очите му непрекъснато се пълнеха със сълзи и скоро отново не виждаше почти нищо. Когато се закашля, започна да се дави и най-накрая повърна. Но макар все още да лежеше съвсем безпомощно в калта, започна да усеща, че чувствителността бавно се връща в ръцете и в краката му — можеше вече да премести крак по земята, да свие дланите си в юмруци, дори да раздвижи главата си, макар че това му причиняваше силна болка. Вероятно при падането бе наранил врата и гръбнака, което не беше никак чудно, след като бе скочил при такава скорост от колата, но като че ли никъде нямаше нищо счупено. По ръцете и по челото явно бе получил рани. Чувстваше болка навсякъде по тялото си, но все пак никога не бе изпитвал такава радост от мисълта, че е жив. Успя да се придвижи още няколко метра встрани, преди отново да изгуби съзнание.

Когато отвори очи, вече бе започнало да се развиделява. Джордж бе изпълзял доста по-далеч, отколкото предполагаше, така че вече изобщо не виждаше пътя. Някъде между дърветата се мерна синкава светлина, а после се чу свистене от вода. В тишината ясно долови дадената команда:

— Веднага издърпайте тези остатъци от пътя, трябва да го разчистим!

— Добре, шефе. А какво да правим с трупа? — Труп ли? Какъв труп бяха открили там?

— Поставете остатъците в торба.

— Какви ти остатъци? — последва гръмък смях. — Наоколо се виждат само овъглени кости и няколко недоизгорели парчета от дрехи. Дори не бяхме забелязали бедното копеле, преди да разбием овъглените коли на парчета. Скелетът му е раздробен, след тази ужасна температура по време на експлозията… трудно може да се каже, че изобщо е останало нещо. Елате и погледнете.

— Набутайте каквото е останало в една торба и линейката ще дойде да го прибере… — Думите му заглъхнаха под шума от мотора и пращенето от повдигнатите части от колите. Явно разчистваха, за да може да се възстанови движението по пътя.

Джордж коленичи, като се подпря на близкото дърво. Беше достатъчно само да се приближи малко към тях и те щяха да се погрижат за него, щяха да го откарат в болница. Болница ли? По дяволите, та нали след няколко часа Алисън щеше да го очаква да свидетелства в съда? С усилия успя да се изправи и се опита да пристъпи напред. Болката се върна и му се зави свят. Направи още няколко несигурни крачки, докато кракът му се заклещи в корена на едно дърво. Протегна напред ръце, за да омекоти удара, но изгуби съзнание още преди да се бе докоснал до земята.

Джордж нямаше представа по-късно колко точно време е лежал там, но със сигурност е било повече от дванайсет часа. Когато дойде на себе си, часовникът му бе спрял, наоколо бе съвсем тъмно и той се бе вкочанил от студ. Крайниците му се тресяха, когато се опита да се повдигне на крака, а след това и да направи няколко крачки. Само след няколко метра му се наложи да спре и да се подпре на едно дърво. Луната беше скрита зад облаци, така че наоколо бе съвсем тъмно, а наблизо се чуваше шум от преминаваща кола. Явно там се намираше пътят. Когато се насочи нататък, продължаваше да му е студено, но в същото време се изпоти. Гърбът го болеше ужасно, едва си поемаше дъх, но вече знаеше, че ще успее.

Един господ знае чие тяло бяха открили притиснато между колите. Вероятно на някой нещастен велосипедист, който се бе оказал на пътя в най-неподходящия момент. Май бе зърнал някакво лице насреща точно преди сблъсъка? Няма значение, важното бе, че бяха открили някакъв труп, който бе толкова силно обгорял, че направо бе невъзможно да бъде разпознат. Но Алисън бе вече цял ден в съда и смяташе, че е мъртъв. По дяволите! Трябваше веднага да намери телефон. Най-накрая се добра до пътя и пое обратно към Портисхед. Беше вече толкова късно, че никаква кола не го застигна и едва след около половин час се добра до една телефонна будка на някакъв паркинг. Имаше само няколко монети в джоба си и се опита да набере телефонните номера на Алисън, но никой не отговори нито в апартамента, нито в кантората й. Джордж доста се озадачи, тя все пак трябваше да е или на едното, или на другото място.

Облегна се от едната страна на телефонната кабинка, като дишаше тежко. Имаше нужда от помощ. Трябваше му човек, на когото би могъл напълно да се довери. Беше толкова объркан и ядосан от предателството на Фридмън, но колкото по-дълго Ели и онези, които му плащаха, вярваха, че е мъртъв, толкова по-сигурно беше, че ще остане жив… Опита се да позвъни отново на Алисън, а след това набра един друг номер.

— Да — отговори веднага тя, но без да казва името и номера си.

— Джина?

— Кой е?

— Джина — повтори той, но вече бе познал гласа й.

— А-ха. Кой я търси?

— Нали си седнала, за да не паднеш. Аз съм, Джордж.

Последва писък, след това продължително мълчание.

— Господи, та всички смятат, че си мъртъв. При автомобилна катастрофа. — Чу се подсмърчане. Да не би да плачеше? Не, всъщност се смееше. — Господи, бях така притеснена. Имах нужда от теб и просто не можех да се сетя за някой друг, към когото бих могла да се обърна — а ти бе обявен за мъртъв, магаре такова. Опитах се да се свържа с Алисън, звънях й цялата вечер, но тя не отговаряше на нито един от номерата. Вече се чудех дали да не отида до апартамента й. О, Джордж, къде се намираш, дяволите да те вземат?

— Имам да ти разказвам толкова много неща, сестрице. Можеш ли да дойдеш и да ме прибереш?