Тайните на семейство Куин

8

Първото дело на Алисън на следващата сутрин нямаше да започне преди десет и половина. На път за града тя премина по подвижния мост и се насочи към къщата на Куин. Отново валеше. Мокрите дървета покрай пътя спираха и малкото светлина и придаваха мрачен вид на обстановката наоколо, която напълно съответстваше на настроението, обхванало я при мисълта за Куин. Това съвсем не беше някакво убийство в семейство, в което мъжът и жената бяха започнали да се ненавиждат. Наистина бяха изневерили на любовта, бяха я отхвърлили и си бяха причинили рани, които не можеха лесно да се излекуват. Бе виждала подобни неща доста пъти, но сега като че всичко бе съвсем различно. Имаше нещо твърде неясно около частите от трупа, открити в пещта на парния котел на Куин. Това като че бе елемент от нещо доста по-голямо. Долавяше намесата на пари и на власт, за да се прикрие нещо — но какво точно бе то, господи! — което в никакъв случай не би трябвало да излезе на бял свят.

Къщата на Куин бе голяма. Бе строена някъде в края на миналия век, така че каменният зид изглеждаше сивкав и дори черен. Къщата се извисяваше самотно в целия половинакров участък, като останалите сгради по продължението на улицата изглеждаха почти по същия начин. Всички те бяха скрити зад високи огради от живи храсти. По улицата бяха оформени зелени алеи, подобно на тези, които можеха да се видят в провинцията. Като надникна през вратата към участъка на Куин, веднага забеляза наоколо белите ленти, с които полицаите бяха очертали определени райони от двора и къщата. Явно след това никой не си бе направил труда да ги свали.

На улицата се появи жена, която упорито се опъваше назад, за да забави хода на жълтия си лабрадор. Тя изгледа с любопитство червения ягуар. Алисън слезе от колата и й се усмихна. Жената бе на средна възраст, доста красива, облечена в светло сако, над което бе преметнат шал. Не отвърна на усмивката й и я изгледа подозрително. Явно бе представител на наблюдаващите и следящите всичко наоколо в местната общност.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита с леден глас, сякаш готова да отговори по подобаващ начин на предизвикателството. „Коя си ти, по дяволите?“ — може би се питаше. Но определено не бе приятелски настроена.

— Просто оглеждам района — отвърна Алисън, като се опитваше гласът й да звучи ведро и непринудено. — Възнамерявам да се местя и ми се струва, че Абътс Лейг може би е подходящо място за мен. Изглежда тихо и приятно, а е само на пет минути от града.

— Да, живеем си тук доста щастливо вече трийсет години. — Жената продължаваше да върви напред, а Алисън я следваше. — Има една тясна пътечка, която води към гората, започва точно там, зад ъгъла, и почти всеки ден разхождам Оскар натам.

— А дали има къщи за продан?

Жената я изгледа оценяващо.

— Само големи семейни къщи — каза многозначително. — А и освен това хората обикновено се задържат тук, трябва да знаете това. Нямам представа какво е положението в момента, но напълно е възможно и да се намери нещо. Хората тук са много дискретни. — Едва ли би могла да й каже нещо по-обезкуражаващо, но след това като че се позамисли за миг и се спря. — Предполагам, че онази къща там отзад може би ще бъде обявена за продан съвсем скоро.

— Коя?

— Точно до мястото, където сте паркирали. Преди няколко месеца там бе извършено убийство. Ужасна трагедия. Мъжът насякъл жена си и я изгорил в печката. Не видяхте ли полицейските ленти вътре?

— Съжалявам… изобщо не съм направила връзка.

Жената сви рамене. Изгледа я отново подозрително, явно не я смяташе за човек, когото би могла да покани да си пият кафето заедно. Дори вероятно щеше да позвъни на местното ченге веднага щом се прибереше вкъщи, за да му съобщи, че някакво подозрително лице се навърта наоколо.

— Не знам как се постъпва обикновено в подобни случаи, но ми се струва, че този човек едва ли ще има нужда от къщата, след като най-вероятно ще му се наложи да прекара остатъка от живота си в затвора.

— И аз не съм наясно по въпроса. Все пак ще следя внимателно обявите за продажби. Благодаря ви, че ме информирахте за това.

Жената се усмихна. После се извърна и пое по тясната пешеходна пътечка към гората, като преди това се наведе и освободи кучето от верижката. То излая радостно и се затича напред. Алисън се върна по пътя. Всички къщи наоколо бяха големи, удобни и скъпи. Последната изглеждаше особено луксозна. Предната й градина бе отделена от улицата с ниска каменна ограда, зад която се очертаваха добре поддържаната зелена площ и красивата фасада на къщата. На верандата се виждаха месингови лампи, които й се сториха малко безвкусни, а завесите по прозорците бяха в стил Лора Ашли. От двете страни на къщата бяха построени високи тухлени стени, които отделяха задната градина. В далечината зад тях като че се виждаше някаква голяма стъклена повърхност, може би там бе басейнът, а от двете страни на стените имаше двойни врати, за да могат да минават коли.

Явно някой доста заможен човек живееше в тази къща. Алисън се зачуди кой ли е той.

След като приключи с няколко дела за дребни кражби в съда сутринта, Алисън бързо пое по стръмната Парк Стрийт, премина покрай Юнивърсити Тауър, за да стигне до един тайвански ресторант на Уайтлейдис Роуд, близо до местната станция на Би Би Си. Беше се задъхала от изкачването, когато пристигна, а и беше малко нервна поради предстоящата си среща с Джон Форбс. Той беше основният съдружник във фирмата, където работеше Роджър Диксън. Независимо от некадърния млад фукльо всъщност тя беше една от най-старите и най-големите в града. Алисън бе доста нападателна, когато позвъни, за да се оплаче, но Форбс се държа така мило с нея и прояви голямо разбиране.

Знаеше, че е около шейсетгодишен, но изглеждаше доста по-млад. Беше изключително висок и по свой начин красив в изискания си тъмен костюм. В набразденото му от бръчки лице имаше някакъв необичаен чар, посивялата му коса и сърдечната му усмивка го правеха наистина привлекателен, а в поведението му веднага се долавяха старовремско кавалерство и любезност. Веднага щом им поднесоха пикантните тайвански ястия, той побърза да подхване главната тема:

— Съжалявам, че Роджър е забъркал такава ужасна каша и сега всичко изглежда напълно безнадеждно. Ако желаете да се оттеглите… е, предполагам, че ще успеем да намерим някой друг, по-малко известен, който би се съгласил…

— Да не би това да е любезен начин да ми кажете, че се отказвате от услугите ми?

— Господи, не. Лично поех ангажимент от името на фирмата да се заемем с този случай, а вие сте най-добрият адвокат по наказателни дела в града, към който бихме могли да се обърнем. Много бих искал да продължите работа. Въпросът е там, че ако нещата се развият неблагоприятно, аз съвсем спокойно бих могъл да си позволя някой провал, докато за вашата бъдеща кариера… Да не говорим, че до този момент нашата фирма не ви помогна кой знае колко по случая.

— Всъщност ние всички не помогнахме на Куин. Вярвате ли, че той е невинен?

— Вярвам на онова, което клиентът ми ми казва. Не бих могъл да работя на някаква друга основа. Предполагам, че и с вас е същото, Алисън?

— Всъщност не ви попитах точно това, Джон. Просто забравете за миг за правилата. Вярвате ли наистина на цялата тази история?

Форбс махна на облечения в бяло сако сервитьор, който бе застанал наблизо.

— Още две светли бири, моля — извика му, след което се обърна към нея с въпрос, вместо да отговори на нейния: — Разбрахте ли, че Куин снощи е дошъл в съзнание?

Алисън поклати глава.

— Веднага отидох да го посетя. Твърди, че са се опитали да го нападнат още при пристигането му на новото място. Не бил минал и час, след като го заключили в единичната му килия, и двама мъже с маски на лицата се вмъкнали вътре и го ударили силно по главата. Това е последното, което помни, а след това се е събудил в затворническата болница.

— Искате да кажете, че са имали ключ, с който са отворили килията му? Значи двама мъже с маски на лицата могат най-спокойно да се разхождат из затвора, да се доберат до човек, който е в единична килия под специална охрана, да го пребият и да инсценират опит за самоубийство? Направо не мога да повярвам. Наистина ми мина през ума, че някой може да е замесен в тази история, но не съм си представяла, че е действано толкова грубо. Това е пълно безобразие.

— Така ли мислите? А не ви ли се струва, че е напълно възможно това да са били точно същите частни охранители, които са го пазили, докато е бил транспортиран с камионетката на новото място? Това е доста удобен начин да се отърват от него, ако не искат да се стигне до съдебен процес. — Той я изгледа изпитателно: очите му бяха наистина красиви, сини, с лек светлокафеникав оттенък. — Ако при това разполагат с достатъчно средства, за да дадат нужните подкупи…

— Искате да кажете, че онзи, който е убил Ники, сега се опитва да премахне Куин като главен заподозрян? Може би смята, че така ще е най-сигурно — никакъв съдебен процес, случаят е приключен. Но не ви ли се струва, че това е твърде сложна конспирация, Джон? — попита и в същия миг си помисли, че нещата се развиват различно от очакванията й. По-логично би било възрастният мъж да отхвърля представените от нея безумни версии. — Не ви ли се струва, че все пак е възможно той да е убил Ники, след това да е изпаднал в паника; а сега да измисля какви ли не лъжи, за да се защити? Не знам, но това ми изглежда доста по-вероятно.

— Разбира се, че е така, и точно в това е нашият проблем. Все пак не мога да се отърва от усещането, че той не лъже. Той е шокиран и объркан. Ако историята му е вярна, ако не я е убил, то тогава истината ще прозвучи като нещо невероятно, не смятате ли?

— Той се държи така, сякаш се налага да крие нещо, защото в противен случай ще бъде загубен — отвърна тя и му разказа накратко за теорията на Джордж за връзката с процеса срещу Бонифейс. — Все още не ми е споменал за това. Защо го крие, по дяволите?

Форбс се размърда върху малкия и очевидно не особено удобен стол и сви леко рамене.

— Може би не смята, че съществува подобна връзка? Все пак е споменал за този процес пред Роджър, прочетох го в записките му. Вярно, че те са доста объркани, но все пак ако се прегледат внимателно, може да се открие нещо. Мисля си, че след това е бил толкова отчаян, че изобщо не му е дошло наум да го споменава отново. Освен ако теорията на Джордж за вендетата наистина е вярна, но съм сигурен, че не е така, че тя няма нищо общо с това убийство?

— Не бих казала. Специално го запитах дали някога си е имал работа с криминални престъпници. Той ме излъга. Защо?

— Поставете се на негово място, Алисън. Сигурно е страшно изнервен, от толкова дълго време е в затвора, без да знае нищо за децата си, така че мислите му и реакциите му са невероятно объркани. Не вярвам, че в момента съзнателно лъже.

Завършиха обяда си с белени плодове от китайското дърво личи.

— Но ги нарежете на тънко, моля — засмя се Форбс. — Предпочитам ги така — дъщеря ми често ги купува пресни от пазара, но беленето им е ужасно отегчително. — Алисън си спомни, че той е разведен, беше останал сам с две момичета, които в момента бяха може би някъде към осемнайсет-деветнайсетгодишни. — Между другото, знаете ли дали мъртвият Джеванджи е имал поне един роднина, който да е останал да живее в града?

— Да — отвърна веднага тя. Джордж бе направил проучвания и го бе открил. — Имал е чичо, който продължава да работи като лекар в града. Доста хора са смятали, че и той е забъркан по някакъв начин в далаверите на племенника си, може би с наркотици или с търговия с оръжия. Чудя се какво ли би могъл да ни каже, ако намерим някакъв начин да го притиснем? Само че е доста рисковано да си служи човек с подобни прийоми.

— Имате предвид, че доктор Анвар Джеванджи му е чичо? Той е високоуважаван човек. Лекува богати хипохондрици.

— Бих искала да разбера нещо повече за него. Не мога да повярвам, че има нещо общо с всичко това, но все пак съм любопитна да науча какво всъщност се е случило преди осем години. Ако Куин не е убиецът, то той вероятно е забъркан в нещо отвратително — може би тогава за пръв път е попаднал между престъпните банди.

Когато излязоха от ресторанта, Форбс предложи на Алисън да я откара. Автомобилът му „Даймлер Соверен“ бе паркиран в страничната уличка и тя веднага забеляза номера му на табелката. Със сигурност бе съвсем нов, на не повече от година. Адвокатът явно печелеше милиони.

Той я откара обратно по хълма, като избираше странични улички, докато стигнаха до Даун, близо до подвижния мост. Група деца на понита препускаха по тревата наблизо. Форбс посочи към голяма жълтеникава каменна къща: много солидна постройка, вероятно изградена някъде в края на миналия век.

— Това е частната клиника на доктор Джеванджи. Разположена е на долните два етажа.

Спря встрани от пътя, точно срещу терасата на къщата. През прозореца Алисън ясно виждаше чакалнята със светли тапети по стените и голям календар на едната от тях. Можеше лесно да си представи останалото: удобни кресла, масички за кафе, отрупани с разни списания.

— Изглежда наистина впечатляващо и достойно за уважение.

Той сви рамене.

— Възможно е. Все пак се говори, че най-големият му талант се състои в това да определя правилните дози на богаташи, пристрастени към разни лекарства — а също и дискретно да осигурява наркотици, които не могат да се предписват по рецепта. Със сигурност нещата при него съвсем не са толкова чисти. Разбира се, възможно е да не е свързан по никакъв начин с Куин…

Алисън кимна замислено.

— Но може би е по-добре да проверим това.