Тайните на семейство Куин

36

Алисън отиде към осем часа в кантората си, влезе точно преди Форбс, на когото се бе обадила по телефона от апартамента си. Той я целуна по бузата и я притисна приятелски към себе си.

— Страхотно, нали?

Тя отключи входната врата и двамата тръгнаха нагоре.

— Засега е добре, но все пак Ники е на другия край на света и доказателствата ни вероятно ще изглеждат не особено стабилни, докато не успеем да я доведем отново тук. Днес със сигурност ще бъде труден ден. — Замълча за миг, докато поставяше кафе в машината, а след това я включи в контакта. — Позвъних и на Манинг.

— Смятах, че домашният му телефон се пази в тайна?

— Така е. Позвъних в полицията и те ме свързаха с него още докато си беше в леглото — той направо побесня. Но след като му обясних какво се е случило, каза, че ще дойде при мен в осем и половина.

— Значи не настоя да се срещнете в неговия кабинет?

— Сам предпочете да дойде при мен в кантората. Може би дори човек като Манинг изпитва поне леко объркване, когато се окаже, че жертвата на убийство, за която в момента се води съдебен процес, всъщност е жива. А и Куин е в затвора вече цели три месеца, животът му направо е разбит, докато само преди осем години е бил истински местен герой — според мен Манинг ще си има някои проблеми в бъдеще, не смяташ ли?

Не продължиха да обсъждат този въпрос, тъй като вече се чуваха стъпки по стълбите навън, а само след секунда се почука на вратата на кантората й. След това главата на Манинг с грижливо сресаната му коса надникна вътре.

— Мога ли да вляза?

През следващите петнайсет минути той старателно си записваше онова, което Алисън му разказа, настанил се удобно в едното от старите кожени кресла в кантората. Изслуша всичко без нито един мускул да трепне по лицето му, освен когато отпиваше от голямата си чаша с кафе, след това прие получените по факса документи с вежливо кимване.

— Значи вие твърдите, че госпожа Куин е жива и се намира в Мексико заедно с господин Тейлър?

Зададе въпроса си с толкова спокоен и безразличен тон, че на Алисън й се искаше да скочи и да закрещи. Нима поне малко не се бе разтревожил от факта, че бе отправил обвинение в убийство срещу един напълно невинен човек?

— Ние не просто го твърдим — напълно сме сигурни, че е точно така. Предполагаме, че между госпожа Куин и Тейлър е започнала любовна връзка преди известно време и двамата са решили да започнат нов живот заедно. На пръв поглед изглежда доста логично — той е вдовец, а тя изобщо не се е разбирала със съпруга си. Онова, което ми се струва доста странно, е защо са постъпили по такъв необичаен начин: убийство, измами, насочване на подозренията към Куин, вместо просто да се разведе с него. Нима наистина го е мразела толкова силно?

Манинг се изправи и поизпъна малко кръста си, сякаш страдаше от лумбаго. Може би това му бе останало от времето, когато като ченге е патрулирал по улиците, а в онези далечни години на полицаите са се полагали само старомодни мотори, с които са кръстосвали Бристол под непрекъснатите дъждове. Той се приближи към прозореца и отново седна, но на стола до него. Когато вдигна поглед към тях, изглеждаше по-стар и доста уморен.

— Добре. А сега бих искал да поговоря с вас съвсем поверително — не за случая на Куин, а за това по какъв начин бихме могли да си помогнем един на друг. Ще ми дадете ли дума, че няма да повторите никъде онова, което ще чуете? Госпожице Хоуп?

— Не мога да разбера какво точно искате да кажете, господин Манинг. Имам си задължения по отношение на моя клиент — а също и пред съда. Бихме могли да проведем някакъв неофициален разговор, ако желаете, но ви предупреждавам, че веднага ще го прекъсна, ако вие започнете да споменавате неща, които не бих могла да запазя единствено за себе си.

— Приемам това за положителен отговор — рязко обяви полицейският началник. — Господин Форбс?

— Добре, продължавайте.

— Така. Госпожице Хоуп, най-напред възнамерявам да помоля днес съдията за отлагане с двайсет и четири часа на процеса.

— Грешите, господин началник. Възнамерявам да застана пред съдебните заседатели точно в десет часа и да пледирам, че Куин трябва да бъде освободен поради липса на престъпление.

Той изглеждаше уплашен и дори още по-състарен.

— Да, не бих могъл да ви спра, но все пак искам да ви обясня защо ще поискам двайсет и четири часово отлагане. На първо място, готов съм да настоявам пред мексиканската полиция да задържи Ники Куин и Бил Тейлър, а след това да оформя официални документи за екстрадирането им. По този начин и вие ще можете да докажете извън всякакво съмнение, че тя действително е жива.

— Значи вие приемате това, така ли?

— Като работна хипотеза. Не вярвам, че сте проучили нещата както трябва, макар и да знам, че Кристиянсен е в Мексико — разговарях с канадската консулка, преди да дойда тук тази сутрин.

— Какво сте направили?

Манинг й хвърли гневен поглед.

— Аз съм началник на полицейското управление, госпожице Хоуп, и мога да си говоря с когото си поискам. Вашият приятел Джордж може и да е открил Тейлър и Куин, но оттук нататък поемам всичко в свои ръце. Може би вие още от самото начало трябваше да оставите тази работа на професионалистите. — Алисън направо бе изумена от наглостта му, но реши да си премълчи. — В момента моите хора проучват каква е процедурата за искане те да бъдат арестувани, а след това и екстрадирани от Мексико. Към тях ще бъдат предявени обвинения в убийство, а също и в измама в особено големи размери.

— Измама ли? — попита Форбс. — Не съм сигурен, че разбираме съвсем ясно какво искате да кажете.

— Да, измама — или по-скоро грабеж. През последните няколко месеца не се занимавам единствено със случая с доктор Куин, нали разбирате това? Съвсем не съм учуден, че Тейлър е избягал в чужбина, макар че съм направо бесен, за дето не успяхме да го предотвратим. — В стаята настъпи тишина, докато двамата адвокати го гледаха очаквателно. — Това, което ще ви кажа сега, е напълно поверително. Разбрахте ли?

Този път и двамата кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, ще ви кажа, че Бил Тейлър може и да ви прилича на честен и порядъчен човек, уж преуспял с труда си в малкия град и достигнал до висша длъжност, но нещата съвсем не са такива. Той не е просто обикновен служител, достигнал до поста директор в скромна строителна фирма.

— А аз смятах, че Бил е единственият свестен човек в цялата тази история — обади се Алисън.

— Може би някога е бил честен и порядъчен, но като че доста се е променил след смъртта на съпругата си. Вероятно се е почувствал неудовлетворен, слабо възнаграден, след като е работил почти денонощно в продължение на трийсет години. Вероятно се е смятал дори за експлоатиран.

— Но все пак той е бил директор — възрази Форбс. — Едва ли е гладувал.

— Е, получавал е по шейсет хиляди на година, а не по половин милион, както някои други. Все пак не можем да сме сигурни за аргументите му, преди да сме го разпитали. Но имам чувството, че той по някакъв начин е смятал строителната фирма за виновна за смъртта на съпругата му, с което се е сложил край на един може би доста скучен живот, но такъв, какъвто на него му е харесвал. След това са започнали съмненията, че неправомерно заделя средства. За това имаше сигнали от двама от заместник-директорите, които официално бяха подадени в отдела, който при нас се занимава с кражбите. Изглеждаше, че са се натрупали доста големи разходи, освен това бе получил неправомерно безлихвени заеми. Явно започнал здравата да бърка в кацата с мед. Беше извикан за разпит, което само е заострило вниманието му върху опасността, защото тогава се наложи да бъде освободен поради липса на доказателства. Но управителният съвет бе почнал вече да събира съответните данни, а и моите хора също. Тейлър се е досещал, че най-късно до есента всичко ще бъде разкрито, че ще бъде следен месец-два, а след това и арестуван. Което означава за него връщане отново към бедността и дрипите, като преди това излежи и съответната присъда. Сигурно е бил напълно отчаян.

Алисън кимна замислено.

— Никога не бих си го и помислила дори. Той дори се яви в съдебната зала само преди няколко дни, за да даде показания за Куин. Изглеждаше спокоен, а всъщност се е готвел да избяга. Ами Ники?

— Повярвайте ми, изобщо не съм имал представа за връзката му с нея. Ако дори само подозирах нещо, разследването щеше да приеме съвсем друга насока. Но се опасявам, че разбрах истината едва когато ми се обадихте преди един час у дома. Съжалявам.

— Значи той е избягал в Мексико?

— Не само това, госпожице Хоуп. Преди това внимателно е изучил компютърната система, контролираща достъпа до банковите сметки на строителната фирма. Съставил с един доста сложен план — и както изглежда, май е успял съвсем успешно да го осъществи. Знаел е всички кодове и е имал достъп до всеки един терминал, който го е интересувал, във всеки кабинет на фирмата. Вчера, когато според вашите твърдения Тейлър е заминал за Париж, трийсет и два милиона лири директно чрез компютъра са били прехвърлени от сметките на строителната фирма към някакви сметки в Швейцария. Все пак не е посегнал на всичките фондове, оставил е около две трети, за да не бъде разкрита кражбата веднага, така е разчитал, че ще разполага с няколко дни, за да може да изчезне. Но над трийсет милиона лири биха били достатъчна сума за всеки от нас, нали? Вече разбрахме, че парите са били прехвърлени в Лихтенщайн. След това загубихме следите им за известно време, но предполагам, че вече ги е насочил към място, където според него трудно биха могли да бъдат проследени — най-вероятно към Мексико или към Съединените щати.

Алисън подсвирна тихичко.

— Значи в случая става дума за най-обикновен грабеж? А аз заплашвах половината от каймака на обществото в Бристол с разобличаване, без да съм имала основание за това?

— Опасявам се, че е така, госпожице Хоуп.

— И вие позволихте всичко това да се случи? Оставихте Джеванджи и хората му да се опитат да ме убият, след това да направят опит да убият и Джордж? Всъщност те наистина убиха Джина и другата журналистка. Както и механика, който поправяше колата ми, нещастния пощальон и един от следователите в агенцията на Джордж. Имате ли някаква представа всъщност какво преживяхме всички ние през последните три месеца?

— Тези обвинения са напълно абсурдни, госпожице Хоуп. Не предполагах, че ще се забъркате по някакъв начин с тази опасна шайка — всъщност не виждах никаква връзка между тях, Куин и съпругата му — знам, че са дяволски жестоки, и ако имах и най-малка представа какво вършите, със сигурност щях да ви предупредя. Към някои от тях също ще бъдат повдигнати обвинения, при това доста сериозни, макар и несвързани с Куин, но преди това трябва да разполагаме с достатъчно веществени доказателства.

Алисън направо се тресеше от гняв, но все пак успя да се овладее: нали й предстоеше да приключи успешно съдебния си процес?

— Доколкото разбрах от Джордж, Алън Мар май също е замесен?

— Не ми се вярва, госпожице Хоуп. Господин Мар е един от членовете на управителния съвет на строителната фирма, който пръв ни насочи към нарушенията, извършвани от Тейлър.

Алисън въздъхна. Този Тейлър така лесно я бе заблудил.

— Не съм съвсем сигурна, господин началник. Винаги съм чувствала, че около Алън Мар има нещо подозрително.

Манинг поклати глава.

— Оставете това на професионалистите, госпожице Хоуп. В сряда вечерта Тейлър се е свързал с всички членове на управителния съвет, за да ги предупреди, че ще отсъства няколко дни, налагало му се да замине за погребение на свой близък — явно целта му е била да спечели малко време. Отишъл до дома на Мар и тъй като той не си бил вкъщи, икономката — която, естествено, добре го познавала — го пуснала вътре, за да му напише бележка. След това Тейлър поел към Уелс и изчезнал за няколко часа, преди да вземе самолета за Париж с фалшивия швейцарски паспорт под името Рейнхарт.

Изведнъж на Алисън й стана ясно защо през цялото време е имала чувството, че нещо около Мар не е съвсем наред.

— Благодаря ви, че ни казахте всичко това, господин началник, но ми се струва, че ще е най-добре лично да поговорите със съдията — можете да му се обадите и по телефона, ако не желаете да ви видят, че се появявате в кабинета му. Лично аз ще помоля за отлагане, за да мога да представя допълнителни доказателства, но той едва ли ще се съгласи на това, ако не сте разговаряли предварително с него.

— Да, ще го направя, разбира се. Мога ли да се обадя оттук?

В същото време Джордж седеше намръщен на тихоокеанското крайбрежие, ма няколко километра от Пуерто Валарта. Джоу Маккензи му бе дала мобилен телефон, за да може да се свързва с нея, докато наблюдава вилата. След като бе поспал няколко часа в хотела, той бе прекарал почти цялата сутрин тук, бе паркирал колата си в близката горичка, сврял се бе на сянка и наблюдаваше сградата от своето прикритие, което сам си бе направил от листа и клони. Беше се запасил и с няколко сандвича със сирене и бутилка вода — така че се чувстваше сравнително добре. Но какво ли правеше Алисън?

Досега не бе забелязал Тейлър и Ники Куин да се готвят да се преместват някъде. Виждаше ги как се движат по верандата или отиват към гладкия пясък на плажа отпред. Тя явно бе прекарала доста време тук, защото вече имаше чудесен тен, който ясно се открояваше на фона на белия й доста силно изрязан бански. Същото беше и с децата. Тялото на Тейлър бе съвършено бяло, но той като че ли възнамеряваше да стои достатъчно дълго под слънцето, за да поправи това. Джордж се придвижи внимателно през малката горичка, застана доста близко до лявата част на имението и вече можеше да ги чува дори какво си говорят.

— На децата много им харесва тук, Бил. Защо да не можем да останем?

— Иска ми се да стоя далеч от големите градове поне в продължение на една година. Трябва да се скрием, да се устроим някъде под нови имена. Разполагаме с достатъчно пари, можем да наемем някоя вила по-надолу по крайбрежието, където не е толкова оживено, или например горе в Сиера Мадре.

— Нима се опасяваш, че някой ще се опита да ни открие?

— Не, струва ми се, че това е почти невъзможно. Бихме могли да заминем за всяко кътче на света — отвърна той, но в гласа му все пак се долавяше известно съмнение. — Така ми се искаше да беше постъпила, както те бях помолил, и само да ми бе помогнала да отнесем онова момиче, циганчето, в мазето. Трябваха ни само няколко часа — нямаше смисъл да я убиваме.

— Не съм имала намерение да я убивам и ти прекрасно го знаеш! — Веднага си личеше, че спореха за нещо, което бяха обсъждали и преди. В началото Джордж не можеше да разбере. След това изведнъж замръзна на мястото си, защото се досети. Протегна леко глава напред, опитвайки се да долови всяка дума, което не бе толкова лесно под непрекъснатия шум на вълните долу. Ники изглеждаше ядосана, дори вбесена. Не личеше да съжалява за стореното. — Беше истински малшанс, че Весна се появи точно в момента, когато се готвехме да заминем — не съм и предполагала, че ще я видим отново, нито че веднага ще се досети какво кроим всъщност. Единственото, което й бе нужно, бе сигурен покрив, след като бе изгубила работата си в Лондон. Дяволското момиче бе готово да ни изнудва. Знаеш, че падна по стълбите, когато се опитах да я спра да не излиза. Беше нещастен случай, просто си счупи врата и умря. Казвам ти, беше просто инцидент — нямам никаква вина за това.

— Знам, скъпа, знам. Но полицията смята, че частите са от твоето тяло и че Джеф те е убил.

По тона на Тейлър се долавяше, че го измъчва чувство за вина и че е доста разстроен. Ники обаче се смееше.

— При това положение сме в пълна безопасност, не е ли така?

Той не отвърна. Джордж чу шум от изливането на течност и долови мирис на кафе. Все още не можеше да разбере всичко, но поне някои неща бяха започнали да му се изясняват: измъчваха го непрекъснати съмнения още от мига, в който той самият бе успял да се измъкне от пожара, а всички го смятаха за мъртъв. Не ставаше дума само за разкритията на Джина, просто непрекъснато го терзаеше някакво вътрешно чувство — след като той бе успял да преживее онзи ужасен пожар, дали нещо подобно не бе станало и с Ники? Може би именно заради това се бе решил да тръгне след неизвестния, който след това се оказа Тейлър.

В момента говореше едно от децата, момченцето.

— Татко кога ще пристигне, мамо? Защо не е дошъл заедно с чичо Бил?

Точно в този миг долу на брега се разби голяма вълна и Джордж не можа да чуе отговора. Искаше му се да можеше да види лицето на бедното дете. В главата му се въртяха какви ли не мисли. Представи си ги в Абътс Лейг, когато трескаво са се подготвяли за заминаването. Точно в този момент на вратата се е появила бившата детегледачка. Едва ли би могла да избере по-неподходящ момент. Последвала борба, докато са се опитвали да я затворят долу в мазето, за да могат най-спокойно да се измъкнат от страната. И след това онзи ужасен инцидент. Паниката. Дали двамата бяха разчленили тялото на момичето? А децата вероятно по това време са спели горе в стаите си? Явно един от двамата е успял да запази самообладание, взел е решение да се разкъса тялото и да се напъха в пещта на котела, а след това е запалил огъня. Беше готов да се обзаложи, че това е била Ники — Тейлър като че все още се чувстваше виновен. Страхът и напрежението със сигурност са били направо непоносими, виждаше ги как се потят през цялата нощ около горящата пещ в мазето. И какво е станало след това? Най-вероятно той ги бе откарал с яхтата до Шербург или до Сейнт Мало, след това ги е качил във влака за Париж, а после е побързал да се върне в Бристол, за да заличи следите. Явно страхотно им е провървяло, когато Куин е бил арестуван — това със сигурност не е било предвидено в предварителните им планове. Тейлър бе проявил, освен това дяволска издръжливост, бе удържал фронта в Бристол в продължение на три месеца, но в момента като че бе загубил всякакви сили и увереност, бе така дяволски разколебан… Щяха да се прехвърлят на друго място, при това съвсем скоро. Докато се връщаше към прикритието си, Джордж се чудеше колко ли време още му остава.

В Бристол Алисън пътуваше към затвора. Щеше да се опита да поободри Куин преди съдебното заседание на следващия ден, когато би трябвало да го освободят. Искаше й се да можеше да му каже, че Ники и децата са живи, но при това положение щеше да наруши дадената пред Манинг дума. От друга страна, би било невероятно жалко, ако неочаквано реши да се обеси в килията си точно преди да бъде освободен. Напоследък беше толкова депресиран, че подобна възможност изобщо не бе изключена. Алисън продължаваше да размишлява по въпроса, докато караше внимателно през предградията.

В източната част на града един полицейски ягуар тъкмо излизаше на магистралата, за да поеме към летище „Хийтроу“. На задната седалка седяха двама души — Манинг и една дребна жена от детективите му. От малкото мексиканско посолство на Хартфорд Стрийт проявиха максимално разбиране и желание да съдействат. По същия начин се бе отнесла и канадската консулка Маккензи, но и от двете места го помолиха да пристигне в Мексико, колкото е възможно по-скоро. Докато гледаше към леещия се дъжд навън, Манинг почувства отново онези зачестили артритни болки в костите си. С всяка следваща година студът му изглеждаше все по-непоносим, така че едно пътуване до тропиците съвсем не бе за изпускане.