Тайните на семейство Куин

12

По Ектъв Хай Стрийт се изливаше силен дъжд, когато напусна Апелативния съд след скорошното решение на по-ниска инстанция за осъждането на Исаак Мадимджаба Бедният човек. Можеше да си представи как се бе почувствал, след като съдебният пристав и официалните съдебни представители се бяха появили, за да изхвърлят него, съпругата му и двете им деца от малкия им апартамент. Но все пак ужасните наранявания, които бе нанесъл на неканените гости с огромния, остър като бръснач нож, бяха ужасяващи.

Беше оставила палтото си в колата, паркирана на една странична уличка на около километър от тук, така че й се наложи да се скрие от изливащия се дъжд в обществената библиотека, намираща се в една доста неприветлива сграда във викториански стил, която приличаше по-скоро на убежище на противници на англиканската църква. Отби се в справочната зала, където потърси името си в списъка на адвокатите с право да пледират в съда за миналата година. На съседния рафт имаше дълга редица с книги за випускниците на различни престижни университети и Алисън посегна към тази за Кеймбридж. Беше доста дебела червена книга, в която бяха изброени имената на завършилите този университет, подредени факултет по факултет за различните години заедно с имената на преподавателите им, а най-отзад бе списъкът на тези, които трябваше да се дипломират през тази година. Не, всъщност не бяха тези, които трябваше да се дипломират, а всички, които бяха учили там известно време, като съвсем точно бе отбелязано колко време точно са останали и в кой курс са били, когато са напуснали. Започна да търси на Робъртс, Дейвид Робъртс, но за съжаление не можа да го открие никъде. Внимателно прегледа всички страници с мъже и жени с фамилията Робъртс, за да провери дали не е поставен някъде по грешка, но не го намери. Нищо чудно, в толкова дълги списъци винаги може да се пропусне някое име.

Почти веднага забрави за това и приятните вечери продължиха, докато се стигна до деня, в който двамата отидоха на едно празненство в Уайтхол. Беше прощално тържество, давано от един неин колега от колежа, който напускаше финансовото министерство и заминаваше на работа в Брюксел, затова се бяха събрали в една от заседателните зали на министерството. Дори заместник-министърът се отби и остана десетина минути. След това си тръгнаха по Кинг Чарлс Стрийт към Сейнт Джеймс Парк. Той посочи към задната част на Министерството на външните работи.

— Спомням си как минавах оттук за интервютата за започване на работа — толкова бях притеснен и объркан.

Някакъв алармен звънец зазвъня в главата й, колкото и да й бе неприятно това. Немалко от приятелите й от университета бяха кандидатствали за работа във външно министерство, както и за други държавни длъжности. Всички знаеха, че тестовете и интервютата се провеждаха от Комисията за държавните служители, която наемаше кандидатите, а след това ги разпращаше по съответните министерства и учреждения. Намираше се в края на Уайтхол, близо до театъра. По този начин се избягваха всякакви опити за назначения по препоръки или с връзки, тъй като отделните ведомства изобщо нямаха думата при наемането на конкретните хора. Но бе възможно да са съществували и някои изключения.

— Да не би да си кандидатствал за шпионин или някаква специална служба? — засмя се тя. — Сигурно сега следиш мен?

— Не, скъпа, ставаше дума за досадната длъжност трети секретар, точно както започваха и всички останали.

Трябваше да разбере. Макар че се колебаеше как да постъпи. Колебанието й продължи седмица. После две. Как би могла да прави проверка за мъжа, когото обича? Изобщо не беше цивилизовано, а и какво ли значение имаше в края на краищата? Но истината беше, че имаше значение. Не ставаше дума за конкретните факти, просто бе важно да възстанови доверието си в него. Почувства се ужасно, когато отиде в библиотеката на Темпъл и не го откри в нито един от зелените томчета със списъците на дипломатическите служители през последните десет години. Името му липсваше и в списъка на държавните служители. Прехвърли дори разни стари течения на „Таймс“, където все още се публикуваха имената на спечелилите конкурсите за постъпване във външно министерство или на друга държавна служба. Прегледа всички списъци през лупа, но Дейвид не присъстваше никъде.

Беше бясна на себе си, загдето го бе направила, почувства се дори някак си измърсена. А след това ужасно се ядоса, че се бе оставила да я заблуди. Опитваше се да си повтаря, че това си е същият неин красив, вълнуващ и грижовен Дейвид. Беше невероятно добър в онова, което вършеше. Ако не бяха тези негови глупави опити да се представя за нещо повече от онова, което бе, без дребните му лъжи, пак щеше да го обича и да го уважава. Но защо, защо всичко, което й бе разказал за себе си, се бе оказало лъжа? Може би е бил сирак и все още не е преодолял празнотите и болките от детството си? Започна дори да си фантазира, че може би е от специалните служби или работи под прикритие за МИ-5: след това обаче се засмя на всичко това. Просто трябваше да осъзнае истината. Беше се доверила на някакъв измамник или на неудачник, който си бе измислил историята за живота си, тъй като не бе в състояние да приеме реалността. Може и да страдаше от някакво психическо заболяване, макар че не бе забелязала никакво друго проявление на болестта му до този момент. Една част от нея като че му съчувстваше искрено, дори се безпокоеше за него. Но съществуваха също така и съмнения. Дали зад всичко това не се криеше някаква тъмна и ужасна тайна?

Искаше й се да престане да се терзае за всичко това. По дяволите, толкова пъти бе лежала гола в ръцете му и нито веднъж не се бе почувствала разочарована. Нито веднъж, в продължение вече на осем месеца. И все още го желаеше. Защо да се отказва от нещо, което все още й служеше? Но истината беше, че всичко се беше променило. Събра кураж, за да поговори с него. Направи го една вечер, когато двамата се бяха настанили пред камината с бутилка бургундско вино и две чаши на малката масичка. Беше се опитала да бъде нежна и разбираща.

Но съжали още в мига, в който повдигна въпроса. В началото беше ядосан и стана доста агресивен, а след това като че ли в миг се преобрази и усмихнатият, силен Дейвид сякаш изчезна завинаги. Гледаше я напълно объркано: пребледнял и изплашен, с разширени от изненада и болка очи.

— Обичам те, Алисън. Никога не съм бил толкова щастлив — каза веднага. Не се извини, нито се опита да обясни нещо и гласът му бе странен, едва доловим, лишен от пламенност. — Съжалявам, не исках да… Всъщност щях да ти… моля те, не захвърляй с лека ръка всичко.

Тя взе ръцете му в своите и ги потупа успокоително.

— И аз те обичам, Дейвид, нямам никакво намерение да захвърлям каквото и да било. Само ми обясни защо го направи, скъпи. Не бих искала да те съдя, нито да се ядосвам на онова, което си направил, но ние не можем да живеем с подобни тайни помежду ни. Ти знаеш всичко за мен, дори изпитвах удоволствие да споделям какво ли не за себе си с теб — чувствата си, страховете си, надеждите си, дори тялото си. — Алисън се засмя, но той остана сериозен. — Наистина държа на теб, Дейвид — бих искала единствено да разбера защо си го направил, в момента не мога да си го обясня. Чувствам се доста объркана. Помогни ми, скъпи.

Но той само поклати глава и не каза нищо: не последва нито обяснение, нито самосъжаление, нито нападки. Сякаш всичките тези осем месеца, изпълнени с интимност и доверие, изобщо не бяха съществували. Настъпи напрегната тишина, след това той я избута настрани и скочи от мястото си. Когато Алисън чу да се блъсва външната врата, веднага изтича навън, но улицата бе вече празна. Влезе бързо вътре, за да си вземе ключовете, качи се в колата и пое към работилницата му, но тя беше заключена. Повъртя се там около половин час, след това се върна бавно към къщи с премрежени от сълзи очи. Беше объркала всичко, изостави го точно тогава, когото имаше най-голяма нужда от нея. Остави външната врата отключена, убедена, че той все пак ще се върне. Седна вътре в очакване; толкова й се искаше да го притисне към себе си и да го накара да се успокои.

Най-накрая заспа направо на пода и се събуди към четири часа сутринта. С усилия навлече палтото си и се върна при колата си, качи се и бавно пое по пустите улици към работилницата му. Преди да се срещнат, той живееше в една малка стая на горния етаж, вероятно се бе прибрал там. Сигурно се чувстваше ужасно самотен.

Този път вратата на работилницата беше затворена, но не и заключена. Когато я отвори, лунната светлина проникна вътре, а тя потрепери цялата от студената влага в помещението. Нямаше нужда да включва лампата, за да разбере, че Дейвид се е обесил на горната греда. Краката едва доловимо се полюшваха над разпилените дървени плоскости по пода.

На Алисън й се искаше да изкрещи, за да се отърве от ужасните призраци, които като че се нахвърляха върху нея от всички страни в тихата стая за посещения, но все пак успя да се овладее и да се върне към действителността. Куин продължаваше да я наблюдава изпитателно, а тя не бе пуснала все още ръката му.

— Това ще бъде само между теб и мен, ясно ли е? — започна след няколко минути той. — И няма да го използваш без изричното ми съгласие, нали?

— Добре. Ако реша, че това е единственото нещо, което би ми помогнало да те спася, веднага ще ти кажа.

— Но крайното решение ще бъде мое?

— След като така искаш.

— Да, така искам. Една от причините, поради които го скрих в началото от теб, бе, че бях сигурен, че ще получа доживотна присъда, така че изпитвах неприятното предчувствие, че тази информация едва ли би помогнала. Дори напротив, можеше да влоши нещата.

Алисън се напрегна, но се опита да запази гласа си спокоен:

— Продължавай, Джеф.

— Накратко казано, преди десет години убих един пациент — обяви доста спокойно той. — Проявих небрежност и некомпетентност, а след това покрих всичко. Точно затова напуснах специализираната клиника. Имах късмет, че още тогава не попаднах в затвора, макар че това така или иначе все пак ми се случи сега.

Последва потискаща тишина.

— Продължавай, Джеф — нетърпеливо го подкани Алисън.

Той въздъхна.

— Не ми е лесно отново да си спомня за това дори след толкова време, дори на подобно място… случи се наскоро след женитбата ни с Ники, но не беше в Бристол. Работех вечер извънредно, за да получа малко повече пари и да изплащам ипотеката за къщата, вземах нощни дежурства в местната болница в Глосестършир. Тя вече е затворена. И тогава не трябваше да работи, представляваше стара и зле оборудвана сграда в отвратително състояние. Но тогава ставаха доста пътни произшествия, така че в района трябваше да има отделение за спешна помощ.

В стаята отново настана пълна тишина, сякаш изведнъж изчезна шумът от стъпките по коридора, както и всякакви останали шумове в затвора.

— Беше един уикенд, когато направо едва се държах на краката си. Мисля, че не бях мигнал в продължение на четирийсет и осем часа и в никакъв случай не би трябвало да бъда допускан дори само да се приближа до някой пациент. И точно тогава се появи един странстващ музикант със силни болки в корема, без никакво съмнение с възпален апандисит. Обясни ми, че се казвал Чарли Браун — това, естествено, изобщо не беше истинското му име, тези хора живееха на ръба на закона и непрекъснато си сменяха самоличността, опитвайки се да заблудят властите, административните органи в болниците, управителите на приютите за бездомни. Всъщност ти по-добре от мен си наясно с всичко това. Така или иначе го оперирахме още в следващия час, мина успешно, дори събрах сили да разкажа няколко вица по време на операцията, за да ободря екипа. След това се прибрах вкъщи и спах цели дванайсет часа.

— И какво се случи?

— Обадиха ми се на следващата сутрин. Беше вдигнал висока температура, имаше треска и остри болки. Дадох му успокоителни, а той почина още същия следобед. Тогава неочаквано най-ясно си припомних всичко. Бях забравил един тампон в корема му, преди да го зашия. Беше напоен с кръв и гной от апендикса му, в резултат на което най-вероятно възпалението се бе разнесло из целия корем. — Усмихна се едва доловимо. — Бях напълно шокиран.

— И какво направи?

— Трябваше веднага да докладвам за случая.

— Какво щеше да се случи, ако го беше направил?

— Щеше да започне разследване, изслушване в дисциплинарната комисия. Може би щяха да ме изхвърлят от специализираната клиника, но едва ли щяха да ми забранят изобщо да практикувам. Нямам представа, не посмях да докладвам за случая. Паникьосах се.

— Не беше ли направена аутопсия?

— Да, беше извършена най-надлежно от друг лекар на почасова работа. Някакъв патолог от Бирмингам на едноседмичен договор.

— И как успя да потулиш всичко?

— След аутопсията бедният стар Чарли беше зашит от патолога и аз подписах документите за кремация. Нещастният скитник нямаше никакви роднини, никой не задаваше въпроси, никой не тъгуваше за него. По-късно същата седмица се състоя около петминутната погребална церемония, на която присъствахме само ние двамата със свещеника, преди тялото да замине за пещта. Чарли бе поставен върху изтъркан чаршаф в някакъв евтин ковчег.

Очите на Алисън се замъглиха и лицето на Куин започна да й се струва някак деформирано, като че не на фокус. С мъка успя да си поеме дъх, докато си припомняше как самата тя бе стояла мълчаливо до един ковчег, макар че й се бе искало да крещи с все сила.

Не можа да открие майка му в Уитстейбъл. Като че изобщо нямаше никакви близки и роднини. Тъй като сама бе намерила тялото, точно тя се обади на 911. Полицейската кола и линейката пристигнаха бързо. Тялото бе откарано в болницата на Фулхъм Пелъс Роуд, а двамата униформени полицаи придружиха Алисън до дома й, за да я разпитат. Бяха съвсем млади, мъж и жена, държаха се доста грубо и не проявиха никакъв такт, след като разбраха, че двамата с Дейвид са били любовници.

Когато си заминаха, тя си остана целия ден вкъщи и не можеше да престане да плаче. Най-накрая, когато не й останаха повече сълзи, тя се опита да се разсее, като почисти къщата, след това се отпусна в едно кресло, изпълнена отново със съжаление и чувство за вина. Пристигна някакъв полицай, без да се е обадил предварително и я помоли да отиде в болницата, за да идентифицира трупа на Дейвид. Алисън не бе подготвена за това и може би трябваше да поиска да го отложат за по-късно, но без да се замисли, се запъти като автомат към полицейската кола. Когато слезе от нея, едва се държеше на краката си. Очакваше, че ще отидат в моргата, където телата на мъртвите бяха прибрани в метални чекмеджета към шкафове, подредени покрай стените. Но Дейвид всъщност се оказа в малката църква в съседство, беше плътно увит в чаршафи, за да се прикрият дълбоките рани от аутопсията. Вратът му бе охлузен, очите му бяха изцъклени; изобщо не приличаше на спокоен мъртвец. Всъщност той бе твърде различен от онзи Дейвид, когото бе познавала: душата му бе излетяла и вече не бе останал никакъв живот в това тяло, значи го нямаше и Дейвид.

— Това ли е Дейвид Робъртс? — попита бързо младият полицай, който също се чувстваше доста неудобно. Алисън кимна, като с мъка успя да сдържи сълзите си. Полицаят я прегърна, притисна я силно и я потупа окуражително по гърба. — Хайде, скъпа, съжалявам, че се наложи да ви подложим на всичко това. Но вие бяхте наистина много смела. Искате ли да останете за малко насаме с него?

Алисън поклати глава.

— Не, не мисля. Смятах, че ще ми се иска да го направя, но той всъщност не е там, нали? Нищо не е останало от него.

Разследването бе съвсем кратко, Алисън и полицаите бяха единствените свидетели. Категоричното заключение бе, че става дума за самоубийство, следователят от отдел „Убийства“ заяви, че ужасно съжалява, каза го така, сякаш бе вярно. Някои от съдебните репортери проявиха интерес към случая и на другия ден се появиха малки информации за самоубийството в редица национални вестници. Не би могло да се каже, че се бе вдигнал шум около случая, но все пак написаното бе достатъчно, за да обиколи веднага колегията. Шефът й в кантората прояви любезност.

— Искаш ли да си вземеш седмица-две отпуск, Алисън? Явно си преживяла огромен шок и всички най-искрено ти съчувстваме.

Ама че съчувствие, дяволите да ги вземат: всички шушукаха зад гърба й. Преуспялата адвокатка, прелъстена от някакъв мошеник.

Защо се беше самоубил? Просто така ли? Не можеше да си го обясни, никога дори за миг не си бе помисляла, че е толкова нестабилен. Наистина тя се беше отнесла зле с него, бе засегнала нещо дълбоко в него, това беше грешка, за която щеше да съжалява до края на живота си. Чувстваше своя провал като жена, а също и като адвокат. А Дейвид все още се намираше в моргата и очакваше някой да се погрижи за погребението му.

Всеки следващ ден водеше до все нови и нови разкрития и нещата изглеждаха все по-зле. Дейвид практически не притежаваше нищо, така че липсата на завещание не представляваше особен проблем. Изиска удостоверението му за раждане, където фигурираше единствено името на майка му, и й изпрати съобщение на записания там адрес — в Дерби. Единственият резултат от това бе телефонно обаждане, при което се изясни, че жената очевидно е била наемател на този адрес, когато в къщата са се давали апартаменти под наем преди около двайсетина години. Сегашният собственик на сградата изобщо не бе чувал за нея. Пусна няколко кратки съобщения в някои от националните вестници, а също и в местните в района на Уитстейбъл и Кентърбъри, но не получи никакъв отговор. В края на краищата организира и плати за скромна церемония и кремация, но тъй като нещата доста се бяха проточили, те трябваше да станат или в деня преди Бъдни вечер, или чак в началото на януари. Тя предпочете всичко да мине в деня преди Бъдни вечер, където стоеше сама в крематориума „Мортлейк“, докато тялото на Дейвид изчезваше през вратите на пещта.

Застанала отвън, все още съвсем сама, тя дори нямаше сили да плаче. Ако беше минал някой случаен човек, той със сигурност щеше да забележи млада жена, облечена в черно, която бавно се насочва към паркинга, свила силно устни, без да поглежда назад. Трябваше да започне отначало. Но когато седна в колата си, не успя да сдържи сълзите си. Дали го беше убила? Нима сама бе унищожила собственото си бъдеще? И кой всъщност беше той? Кой беше той, за бога? Откъде ли беше дошъл Дейвид и какво ли се опитваше да скрие? Беше й толкова трудно да понесе всичко това. Човекът, когото най-силно бе желала в живота си, вече се бе превърнал в купчина пепел и никога нямаше да разбере истината за него.