Тайните на семейство Куин

35

В Пуерто Валарта бе полунощ, а в Бристол — шест часът сутринта. Беше подходящо време да се обади. Като се върна в града, Джордж потърси някой по-голям хотел. Имаше нужда от работеща телефонна връзка, а също и от място, където би могъл да поспи няколко часа. Гърбът отново бе започнал дяволски силно да го боли.

В центъра реката преминаваше от единия до другия край на дълъг остров, пресечена с два моста. Улиците бяха все още доста оживени, туристи, които си говореха на английски с американски акцент, бяха насядали по масите пред кафенетата и пиеха бира и други питиета. В тъмната уличка встрани деца с изпокъсани дрехи си играеха около запален огън точно по средата на платното. Гъмжеше от просяци, също както и в Мексико Сити, само че тук някои от тях бяха в каубойски дрехи и типичните каубойски ботуши, точно като от холивудски филм, и протягаха огромните си шапки за милостиня.

Хотел „Белависта“ бе точно на юг от острова. Изглеждаше чист и не кой знае колко скъп, така че Джордж се насочи към малкия паркинг пред него и спря точно под дългата редица национални флагове, закрепени на специални бели пилони. На рецепцията отново остави знак за присъствието си, като представи същата кредитна карта — вече със сигурност бе прехвърлил всички възможни кредити, така че единственият начин да избегне банкрута, би бил да направи наистина важни разкрития по случая, който разследваше, или да остане завинаги в чужбина. Все пак засега само си взе една стая с нея. Изтегнал се на двойното легло до прозореца, който водеше към външен балкон, той с мъка си наложи да не заспи. Беше се опитал вече да позвъни на Алисън от някакъв международен телефон в Мексико Сити, но линията не беше чиста, чуваха се разни шумове и тя побърза да затвори. Тук инструкциите до телефона казваха, че би могъл да набере директно Великобритания и да говори от стаята, така че той побърза да й позвъни в апартамента й в Клифтън.

Алисън спа доста неспокойно и се събуди към пет и половина. Вече рядко се вълнуваше или изнервяше пред някой съдебен процес, но този път май бе съвсем различно. Въпреки преживените емоции предишния ден и краткия сън тази нощ все пак се чувстваше сравнително добре. В черната сряда след смъртта на Джордж двамата с Джон бяха отишли до апартамента му и тя бе взела Уеджи. Кучето беше будно в кошничката си, така че побърза да го изведе на кратка разходка из Даун. Щеше да се изкъпе и да се облече за явяването в съда, след като се върнат.

Докато крачеше под дърветата, Алисън размишляваше за деня, който й предстоеше. Щеше да се справи с всичко днес като добър професионалист, който разчита на по-нататъшна добра перспектива в кариерата си. А след това един Господ само знаеше какво щеше да се случи. Куин вероятно щеше да получи доживотна присъда. Джордж също вече го нямаше. Полицията бе намерила тялото на Джина сред скалите под подвижния мост, но според медицинските заключения, тя е била мъртва още преди да полети надолу. След това със сигурност щеше да дойде и нейният ред. Беше им причинила толкова много неприятности, че трудно биха могли да я забравят. Вероятно щяха да се опитат до такава степен да я компрометират във връзка с този процес, че никога повече да не може да си намери друг клиент. В таблоидите непременно щяха да плъзнат разни истории за нея, щяха да поставят под съмнение честността й, кариерата й, докато напълно я унищожат. Опита се да отхвърли всички тези мисли, загледана в първите слънчеви лъчи, които се отразяваха в стъклата на викторианската тераса на апартамента, в който живееше. Независимо дали щеше да мисли за това или не, следващите дванайсет часа щяха да й отнемат всичко, което бе имала досега.

Телефонът звънеше, когато отвори входната врата. Поставяйки Уеджи обратно в кошничката, Алисън вдигна с нежелание слушалката. Не очакваше нищо друго, освен някакъв пореден удар под кръста или поредната лоша вест. Дали Куин не бе направил нов, този път успешен опит да се самоубие?

— Алисън Хоуп.

Чу се някакво странно прищракване.

— Али?

— Да, кой е на телефона, по дяволите?

Гласът звучеше доста отдалеч.

— Слушай внимателно, скъпа, аз съм, Джордж.

Имаше чувството, че някой й нанесе силен удар в гърдите и сърцето й направо престана да бие, а цялото й тяло в миг замръзна.

— Джордж е мъртъв, който и да си ти, гадно копеле такова, затваряй телефона и ме остави на мира!

— Не, Ал — гласът този път й се стори доста уплашен и в същото време толкова приличаше на този на Джордж. — Наистина съм аз. В Мексико съм. Господи, Джина не ти ли разказа всичко?

Алисън се стовари върху стола в кухнята, като притисна в скута си телефонния апарат. Почти трепереше от студ, а в същото време на челото й бе избила пот и ръцете й се тресяха.

— Джина е мъртва. — Гласът й бе глух и несигурен и й се струваше, че направо полудява. — Ти също си мъртъв, нали?

— Не, скъпа, по една случайност съм все още жив. Съжалявам за това. Ще ти разкажа всичко най-подробно, когато се върна. Виж, имаш ли писалка и лист близо до себе си?

Алисън започна да рови между вестниците върху масата, а в главата й се въртяха какви ли не объркани мисли. Но нали все пак си беше адвокат, неочаквано й хрумна как би могла да провери дали наистина говори с Джордж.

— Ако действително си Джордж, кажи ми, имаш ли татуировка върху тялото?

Той замълча за миг объркано.

— В момента нямаме кой знае колко време, скъпа, но ти отлично знаеш, че имам.

— И какво има на нея?

— Но ти си я виждала толкова пъти, Ал — не може да си забравила, че е агне под знаме. — Шумовете по линията изведнъж станаха по-силни.

— Къде е?

— Как къде е?

— Къде точно върху тялото ти?

— О, разбирам, ами на лявото бедро.

— Добре, братко, започвам да ти вярвам. Кажи ми сега какво правиш в Мексико, дяволите да те вземат? — В същия миг от очите й рукнаха сълзи и гласът й потрепери. — О, Джордж, толкова съм объркана — наистина ли си жив, просто не бих могла да преживея всичко това още веднъж…

— Разбира се, че съм жив, скъпа. Никога не съм бил по-добре.

Алисън избърса сълзите си.

— Господи, чувствах се толкова нещастна. О, Джордж, наистина те обичам!

— О-о, добре. Аз също те обичам — малко объркано каза той. — Съвсем честно, само че сега имам да ти разказвам доста неща. Малко е сложно, така че би ли се концентрирала, моля те? Вече знам какво точно се е случило, така че ме слушай внимателно. Знаеш ли, проследих твоя стар приятел Бил Тейлър тук…

— Бил Тейлър ли? — почти изпищя от изненада Алисън.

— Аха, Тейлър. Явно е успял да изчезне, без никой да го забележи. После замина от летището в Кардиф с фалшив паспорт. Алън Мар също е забъркан по някакъв начин в цялата тази работа. Всъщност досега сме вървели по фалшиви следи. В каквото и да са замесени Джеванджи и останалите — наркотици, секс, оръжия, световно господство — всичко това няма нищо общо с Ники и Джеф. Някой би трябвало да провери банковите сметки на строителната фирма. Готов съм да се обзаложа, че ще се окаже, че огромна сума е изчезнала по мистериозен начин от тях.

— За какво говориш, по дяволите? Вярно ли е всичко това? Ти наистина ли си в Мексико? Откъде точно ми се обаждаш в момента? Имаш ли телефонен номер? Факс?

— Да, разбира се, но преди това ме изслушай, не съм свършил още. Намирам се в селище, което се нарича Пуерто Валарта, разположено е на тихоокеанското крайбрежие на Мексико. Тейлър е наел вила край океана. Ники Куин и децата го очакваха тук.

Алисън направо не можеше да отрони нито дума. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Опитваше се да си поеме дъх, но не успяваше. Най-накрая все пак можа да произнесе няколко думи:

— Ники Куин не е мъртва?

— Не, скъпа, точно това се опитвам да ти обясня.

— Нищо не разбирам, не… прави… това… с мен… моля те — започна направо да заеква тя и не успяваше да си поеме дъх. — За бога, та само след четири часа ще трябва да произнеса заключителната си пледоария на процеса за убийството й.

— Смятам, че сега много лесно ще можеш да отървеш Куин от присъдата, цветенцето ми. След като тя не е мъртва, значи той не може да я е убил, нали така? — Алисън започна да се смее почти истерично. — Не е чак толкова смешно, скъпа, защото едва не ме убиха, докато успея да се добера до всичко това.

Тя все пак успя да се овладее.

— Съжалявам, Джордж, дай ми телефонния си номер и номера на факса си. — Той й ги продиктува и Алисън си записа всичко. — И къде точно се намираш?

— Хотел „Белависта“, Пуерто Валарта, Мексико. Какво би искала да направя?

— Опитай се да ги снимаш всичките — Тейлър, Ники и ако е възможно, децата. Обърни се към някое официално лице — но не мексиканец, защото съм сигурна, че всички те са корумпирани. Потърси британския консул например, ако има такъв там. Ако не, и американският ще свърши работа. Обясни му всичко и го накарай да дойде заедно с теб до вилата, за да ги види — без да се разкриваш, ако е възможно. След това го помоли да ти даде писмено потвърждение, подписано от него и от теб, както се прави при писмените показания за пред съда. Нека потвърди, че Ники е жива, а ти след това ми изпрати документа по факса в кантората. Ксерокопирай снимките и ми пусни и тях — в писмените показания да се посочи къде и кога са били направени снимките. А оригиналите ми изпрати по куриер.

— Да се обърна ли за помощ към местната полиция?

— Не, не го прави, поне засега. Ще видя какво мисли Манинг по въпроса, дали ще се опитва да поиска екстрадирането им. Ако се обърнеш към местната полиция, с това може само да ги уплашиш и да побързат да избягат.

— Добре, Ал, ще видя какво мога да направя.

— Толкова се радвам, че си жив, Джордж.

— Да, наистина извадих късмет, не мога да го отрека. — Той замълча, сякаш се поколеба за миг. — Май спомена, че Джина е мъртва, така ли е, скъпа?

— Да, намерили са я вчера. В скалите под подвижния мост с множество наранявания. Но полицаите са сигурни, че всъщност става дума за убийство.

— О, по дяволите! Изобщо не съм си и помислял… ако не бях…

— Ако не беше какво, Джордж?

— В момента няма как да ти разкажа, ще трябва да се заема с другите неща. Успех в съдебната зала, скъпа.

Оказа се, че в Пуерто Валарта няма британски консул. Докато търсеше из местния телефонен указател, Джордж установи, че Съединените щати и Канада имат консулски служби в града. Когато им позвъни, и на двете места му отговори телефонен секретар, който обясняваше, че службата работи от понеделник до петък от девет до тринайсет часа. Но в съобщението от канадското консулство се даваше също и домашният телефонен номер на консула, „за да се използва само при спешни случаи“, както се посочваше по-нататък. Когато набра този номер, му се обади сънен женски глас:

— Маккензи. С какво мога да ви услужа?

— Съжалявам, че ви безпокоя вкъщи и по това време, но се налага веднага да разговарям с консула.

— За бога, вече е почти полунощ, службата е отворена от девет часа, не можете ли да изчакате?

— Не, става дума за нещо наистина спешно.

Тя се прозина, явно я бе събудил.

— Добре, аз съм Джоу Маккензи, канадският консул. Давайте, да видим дали ще успеете да ме изненадате.

Когато Джордж започна да й обяснява, тя го слушаше явно доста внимателно, като само от време на време го прекъсваше.

— Добре — каза накрая. — Ако всичко това е вярно, ще се опитам да ви помогна. Защото наистина отговарям и за английските интереси тук. Какво искате да направя?

— Най-напред ще трябва да изпратим по факса някакво официално съобщение, че тези хора наистина се намират тук. То е нужно на адвокатите, които са ме наели. А след това вече ще се намеси полицията и следствената служба, за да се поиска екстрадирането им.

— Екстрадиране от тази страна? Вие може би се шегувате! — Тя замълча за миг, сякаш си записваше нещо. — Най-добре ще бъде да се срещнем в консулската служба: ще можете ли да откриете „Хидалго“ 226, намира се на север от реката, само две постройки след морето.

— Ще го открия. Какво ще кажете да се срещнем след половин час?

— Добре. И без това вече ме събудихте. Значи след половин час.

Джоу Маккензи беше около трийсетгодишна, ниска на ръст, с черна коса и облечена в син костюм на райета. Пристигна с фолксваген точно по същото време като Джордж и веднага го поведе към ескалатора, който ги качи до офиса й, където с влизането тя светна лампите. Явно му провървя с тази жена. Набързо му помогна да напечатат показанията му, после го изгледа делово, докато търсеше на бюрото си някаква малка черна книжка.

— Няма как да разбера дали онова, което ми разказахте, е вярно, но не ми приличате на мошеник. Не съм запозната с вашата правна система, но най-добре е да спазим всички възможни формалности. Вземете Новия завет в дясната си ръка. Сега потвърждавате ли, че наистина сте видели и вярвате в онова, което е написано в показанията ви?

— Да.

Тя изтегли листа с показанията му малко нагоре в машината и добави накрая: „Показанията бяха дадени под клетва пред мен, Джоузефин Маккензи, консул на Канада в Пуерто Валарта, Съединени мексикански щати.“ После измъкна листа, постави го на бюрото си и го подписа, като преди това сложи и датата.

— Полага се да се плати такса от десет долара. — Джордж започна да рови объркано в джоба си. — Но не се безпокойте, ще минем и без тях. Ще направя няколко фотокопия, а после можете да използвате факс — той е ето там. Ще бъдете мой гост.

— Благодаря ви. А ще дойдете ли по-късно с мен до вилата? Рано утре сутринта бих искал да направя някои снимки на хората там, а освен това ще бъдете и един независим свидетел.

Тя кимна.

— Добре, ще го направя. Това поне е нещо по-различно от постоянните ми занимания с разни пияници от Торонто, арестувани от местната полиция. Тя го изгледа изпитателно. — Но ще докладвам за случая в Отава, така че всичко трябва да е на ниво, господни Кристиянсен, в противен случай ще си имате сериозни неприятности.