Тайните на семейство Куин

3

Куин бе преместен вече в затвора „Хорфийлд“, когато Алисън Хоуп бе утвърдена за негова адвокатка, която да го представлява в съда. Бе прекарал в затвора цели шест седмици и когато го доведоха в стаята за разпити, лицето му бе сивкаво и напрегнато. „Хорфийлд“ бе стар затвор, тухлените му стени бяха боядисани в мръснозелено, а единственият прозорец във всяка от килиите бе покрит с желязна решетка и се намираше високо горе, близо до тавана. По-голямата част от светлината идваше от слаба флуоресцентна лампа. Този човек може и да е бил лекар с най-впечатляващата практика в Ейвънмаунт, помисли си тя, но в момента беше съсипан. Не, дори по-лошо от това, бе пречупен, сломен, и то още преди да се е стигнало до процес. Носеше раирана затворническа риза под сакото на измачкания си костюм, с който вероятно е бил облечен в момента на арестуването му. Бяха му взели вратовръзката и връзките на обувките. Знаеше, че е в тъй нареченото болнично крило, където му правеха проверка на всеки петнайсет минути, точно както се постъпваше с всички арестувани, обвинени в убийство. Само това бе достатъчно, за да стигне човек до пълна параноя.

— Седнете, моля — усмихна му се окуражително адвокатката.

Настаниха се от двете страни на масата, чиято пластмасова повърхност бе осеяна с кафеникави кръгчета, останали от чашки с кафе. Куин бавно вдигна глава и я погледна: видя дребна, жизнена жена, някъде над трийсетте, с буйна черна къдрава коса, лек загар на лицето и блестящи кафяви очи.

— Казвам се Алисън Хоуп, адвокатка съм. Помолиха ме да ви представлявам, ако вие желаете това — заговори тя с типичния акцент на Абърдийн.

— Да — отвърна веднага Куин. Разбираше, че отчаянието е опасно състояние и може би това е последният му шанс, за да не потъне в него. Но дали тази жена говореше истината? Можеше ли да й се довери?

— Бил Тейлър ми каза, че ще дойдете. Но защо се забавихте толкова много?

Алисън посочи към младия мъж, който седеше от третата страна на масата.

— Тук присъства вашият адвокат Роджър Диксън, който с бил с вас по време на първоначалните разпити в полицията. Това е обичайната практика в нашата система. Сега той ме помоли да ви представлявам в съда.

— Добре — измърмори Куин и за пръв път я погледна в очите. Тя бе направо шокирана. Знаеше, че е само на четирийсет и една година, освен това веднага се виждаше, че съвсем не е изглеждал зле. Имаше чудесно телосложение преди десетина години със сигурност е бил красавец. Но сега лицето му бе бледо и изпито, а очите му бяха хлътнали като на старец и силно зачервени. Под тях имаше тъмни кръгове. Болката и страхът, които се четяха в тях, бяха наистина ужасяващи.

— Казаха ми, че сте добра, дори надзирателите в затвора го признават. Но искам да се отървете от него. — Кимна към Диксън. — Този гадняр най-спокойно си седеше на стола, докато полицаите ме притискаха, а след това изчезна и не му видях очите повече, макар че всеки ден настоявах да го извикат. — Куин замълча за миг, на лицето му се появи дори малко учудено изражение, сякаш си даваше сметка, че най-накрая е дошъл на себе си, че е успял да вземе някакво решение за пръв път след тези ужасни шест седмици.

Алисън въздъхна. Много добре разбираше. Диксън беше приятен млад мъж, който непрекъснато се въртеше из изисканите клубове в града, за да си създава име на преуспяващ адвокат. Но в професионалните среди всички знаеха, че е некадърник. Погледна към него и забеляза, че момчешкото му лице се изчерви.

— Бях толкова натоварен, нали разбирате? — измърмори объркано.

Да, отлично разбираше. Но Куин бе обвинен в убийство; нищо чудно, че вече бе преизпълнен с възмущение.

— Натоварен ли? Господи, какви ги говори този! Някой от вас има ли поне най-обща представа какво е да бъдеш тук, вътре? Някой е убил жена ми и е отвлякъл децата ми. Арестуван съм по грешка. Стоя заключен в килията си по двайсет и три часа в денонощието, тъй като съм на строг режим. Непрекъснато се налага да се срещам с някакъв побъркан психиатър, който е убеден, че съм убил собствените си деца и иска да ме принуди да вземам лекарства за хипноза. Цял месец не мога да се срещна с предполагаемия си адвокат, затова пък трябва да търпя насилията на четирима надзиратели, а освен това принудително ми инжектираха успокоителни.

— Това е наистина възмутително и веднага ще протестирам пред директора на затвора — отвърна тя, макар че думите му никак не я учудиха. Със сигурност го бяха правили, защото се опасяваха, че съществува риск да посегне на живота си. — Имате ли друг адвокат, когото също бихте искали да посочите за ваш защитник, доктор Куин?

— Не бих казал. Последния път, когато съм имал нужда от адвокат, бе при покупката на къщата ми.

Алисън Хоуп се намръщи.

— Не смятам, че е правилно аз да ви избирам адвокат, затова може би ще е добре господин Диксън да остане днес и да води някои бележки. След това би могъл да помоли някой от основните партньори в неговата фирма да дойде и да ви види утре, като той може да ви предложи още някой защитник, ако това е, което искате — или да ви препоръча направо друга фирма, към която да се обърнете. — Диксън като че искаше да възрази, но забеляза стиснатите й устни и се отказа. — Става ли така, Роджър?

Той само ядосано кимна с глава.

Куин горчиво се усмихна.

— Благодаря — каза тихо и се огледа нерешително. — Това място подслушва ли се?

Това бе един въпрос, който често и самата тя си задаваше.

— Не, никой не ни подслушва — отвърна, като й се искаше наистина да е сигурна в това. — Можете да бъдете напълно откровен с мен.

— Така ли? — Изтерзаните му очи продължаваха да гледат някъде встрани от нея. — Тревожа се преди всичко за децата. За Джесика и Том. — Думите отекнаха в празната стая. — Толкова се страхувам за тях и знам, че никой не се опитва да направи нещо, за да ги спаси.

Роджър Диксън се обади:

— Полицията смята, че те също са мъртви, доктор Куин. — После замълча многозначително. — Според вас какво се е случило с тях?

Куин се облегна назад на стола и вдигна ръка, сякаш адвокатът се готвеше да го удари.

— Откъде бих могъл да знам, по дяволите? — извика гневно и някакво лице веднага се появи на прозорчето на вратата. — Как бих могъл да знам, след като съм затворен тук? Те със сигурност са дяволски изплашени, а единственият човек, който мисли за тях, съм аз — не преставам да се тревожа за тях дори за секунда, нощем лежа буден, потънал в пот. Но нищо не мога да направя — понякога имам чувството, че направо ще полудея.

След това избухване той изведнъж като че се успокои. Няколко сълзи се отрониха от хлътналите му очи, но изобщо не направи и опит да ги изтрие. Обърна се към Алисън и шепнешком я попита:

— Смятате ли, че те също са мъртви? Като Ники?

— Не знам, Джеф. Нали мога да те наричам Джеф? Много бих искала да мога да ти кажа нещо определено, но… Знам само, че полицията ги търси — отвърна тя, като си помисли: „Или най-малкото издирва телата им“. — Веднага щом изляза оттук, ще се поинтересувам докъде са стигнали. — После се опита да промени темата: — Виж, не се съмнявам, че непрекъснато мислиш за децата си, но може ли да започнем от самото начало? — Алисън кръстоса краката си, издърпа черната си пола над коленете и измъкна бележник от чантата си. Погледна го отново в очите и за втори път бе шокирана от невероятната болка в тях. Не беше съвсем сигурна, че би могла да му вярва, но ако казваше истината, последните шест седмици са били наистина направо нетърпими. — Жена ги е била убита. Ти ли го направи?

Веднага се видя, че е готов да избухне отново, но преглътна и успя да се овладее.

— Не, разбира се, че не — отвърна доста спокойно.

— Добре. Защо тогава части от тялото й бяха открити в пещта на парния котел в мазето на къщата ти, докато ти бе изчезнал за три дни?

— Нямам ни най-малка представа.

Адвокатката изучаваше внимателно лицето му, но не откри в изражението нищо друго, освен болка и объркване. В миг той го закри с длани и раменете му се разтресоха.

— Това е като един ужасен кошмар.

— Нямаш представа? Нямаш ни най-малка представа кой би могъл да го е направил?

— Не, нямам.

— Добре. Виж, не бих искала да те разстройвам, но съм длъжна да те попитам: ти ли уби децата си?

— Не! Нали току-що ти обясних.

— И не вярваш, че са мъртви?

— Не бих могъл да го понеса. — Погледна я умолително, търсейки някакво потвърждение от нея. — Но не — нещо ми подсказва, че те все още са живи.

— Какво те кара да мислиш така, Джеф?

В изтерзаното му лице все още бе останала някаква сила, независимо от страха, от лекарствата, от чувството за вина, от безкрайните часове, прекарани в самота и размисъл.

— Обичам ги толкова много и двамата, просто не бих могъл да обясня колко… Струва ми се, че бих почувствал, ако бяха мъртви. Все едно че частица от мен си е отишла. Невъзможно е да не го усетя.

— Ами ако наистина са живи, какво според теб се е случило с тях?

Той отчаяно поклати глава.

— Нямам представа. Просто не мога да си го обясня. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уплашен. Единственото, което искам, е да изляза оттук и да ги намеря, да ги притисна плътно към себе си и да им кажа, че вече са в безопасност.

— Да, но в момента това трудно би могло да се осъществи. — Гласът й прозвуча доста твърдо, докато обръщаше следващата страница в бележника си. — Май ще е най-добре, ако ми разкажеш цялата история от самото начало. Защото все пак е имало някакво начало, нали така?

— Предполагам. — На устните му се появи едва доловима тъжна усмивка. Трябваше да се досети, че ще го поставят на строг затворнически режим — нали бе заподозрян в най-жестоко престъпление, смятаха го за убиец на децата си — със сигурност ще продължат да го държат в изолация, за да го предпазят от останалите затворници. Не беше никак чудно, че бе толкова изтерзан, бе докаран направо до ръба, но сега вероятно ще се пооправи, ще приеме частица от нейната увереност и решимост за действие.

— Е?

Двамата седяха мълчаливо. На прозорчето на вратата се появи физиономията на един от надзирателите.

— Свършихте ли? — изломоти той.

Беше ангажирала стаята само за четирийсет и пет минути, но му махна с ръка да ги остави на мира.

— Виж, Джеф — започна най-накрая. — Наистина бих искала да ти помогна, но все пак трябва да знам някои факти, за да разбера какво точно се е случило. — Протегна ръка и потупа окуражително неговата. — Съпругата ти е мъртва. В това няма никакво съмнение. Вярвам, че не си я убил, но как живеехте двамата с нея, преди това да се случи?

— Ужасно.

— Винаги ли е било така?

— Не, невинаги. Всичко вървеше съвсем нормално допреди три години; тогава Ники изведнъж стана много напрегната, всичко я дразнеше.

Алисън му се усмихна, опитвайки се да го накара да продължи:

— Защо, Джеф? Какво се случи тогава? Или може би не се случи?

Той започна отново да ридае: сълзите просто се стичаха по бузите му и раменете му се тресяха.

— В началото не забелязвах, че нещо се е променило. Сигурно защото работех по цял ден, не се задържах кой знае колко у дома и непрекъснато бях уморен. — Сви объркано рамене. — Предполагам, че децата непрекъснато са я нервирали, че аз самият също съм я ядосвал. Изобщо не излизахме.

— Имахте ли скандали?

— Да, но през повечето време бе по-скоро студена война. Тя започна да излиза, без да казва къде отива, правеше всичко тайно, връщаше се късно вечер. Чудех се дали не е започнала някаква връзка.

— Такива неща се случват, но невинаги завършват по този начин — вметна адвокатката, като го изгледа въпросително.

— Не съм я убил, дявол да го вземе!

— Добре. Вече го каза. Но все пак някой го е направил. За да мога да те защитя, би трябвало да съм наясно кой е истинският убиец и какво е станало с децата ти. Кога за последен път ги видя и тримата? — попита и въздъхна лекичко. Наистина се налагаше да му засвидетелства безграничното си доверие, това си беше професионална необходимост.

— Три дни преди да ме арестуват.

— По кое време на деня?

— Сутринта. Някъде около осем. Децата закусваха и гледаха телевизия в кухнята, а аз тъкмо тръгвах за работа.

— Винаги ли излизаш към осем?

— Не, тази сутрин бях закъснял — обикновено тръгвам в седем и половина, за да съм в болницата до осем.

— А–ха. И какво се случи?

— Бързах за работа. Ники крещеше — настояваше да се прибера по-рано вкъщи, защото искала да излиза с приятелки. Реших, че по-скоро има среща с някой тип, и й обясних, че нямам представа до колко часа ще продължи последната ми операция за деня. Започнахме да се караме.

— Значи се скарахте?

— Да.

— Ти удари ли я?

— Разбира се, че не. Просто крещяхме, докато накрая излязох и треснах вратата след себе си.

— Полицията е открила следи от твоята кръв по вратата на парния котел. Сравнили са ги с взетите от теб проби. Всичко съвпада.

— Знам.

— Според тях кървавите следи са от скоро, някъде точно от времето на смъртта на Ники. Полицаите твърдят, че сигурно си се порязал, докато си се опитвал да се отървеш от трупа й.

— Знам. Но това са глупави измислици.

— Добре де, обясни тогава как се е оказала кръвта ти там.

— Порязах си ръката, докато сечах дърва.

— Кога?

— Не си спомням точно, но може би ден-два преди изчезването на Ники.

— Добре, Джеф — въздъхна Алисън. — Значи излезе от къщи и тръгна за работа?

— Ами къде другаде?

— Позвъни ли у дома през този ден? За да се опиташ да пооправиш нещата? Или може би за да продължиш започнатия спор?

— Не. Но се прибрах някъде към седем вечерта.

— Това рано ли е?

— О, да, особено като се има предвид, че беше петък.

— И какво откри?

— Къщата беше заключена, Ники беше изчезнала. Децата също.

— Беше ли ти оставила бележка?

— Не. Абсолютно нищо.

— Но си бе взела дрехите и разни други неща?

— Да, дрехи, гримове, също и уокмените на децата. Всичко, от което биха имали нужда за неколкодневно пътуване.

— Но ти нямаше ни най-малка представа къде са отишли?

— Предположих, че просто е заминала с децата — правила го е и преди — смятах, че най-вероятно е отишла в лятната вила, която родителите й ни подариха, намира се в Дорсет. Затова веднага се насочих натам с колата, защото няма телефон и не можех да позвъня и да проверя дали са пристигнали.

Алисън спря да записва.

— След като бракът ви е бил приключил, защо толкова си се разтревожил? Не ти ли беше приятно, че ще си останеш сам вкъщи?

— Не исках да изгубя децата си — безпокоях се, че може би ще се почувстват объркани и уплашени.

Адвокатката кимна.

— Добре. Значи отиде с колата до Дорсет, но тя не беше там, така ли?

— Не, вилата беше заключена и за миг се почувствах като пълен глупак. Бях прекарал тежка седмица, бях направо изцеден, освен това вече се беше стъмнило и валеше като из ведро. На всичкото отгоре си бях забравил и ключовете. Но както и да е, счупих един от прозорците, промъкнах се вътре и си легнах. Веднага съм заспал. Тръгнах си някъде около пет сутринта.

— Обратно към Бристол?

— Не. Вече бях напълно сигурен, че Ники е отишла при сестра си — тя и семейството й живеят в Йоркшир Моорс, северно от Пикъринг.

— Но дотам са някъде около шестстотин километра — обади ли се предварително, за да провериш дали наистина са в къщата?

— Не, искаше ми се да се появя най-неочаквано, да си прибера децата, а на нея да кажа, че с брака ни е свършено и повече не мога да понасям всичко това.

— Значи си бил доста ядосан?

— Бях направо бесен, кръвта пулсираше силно в слепоочията ми. Тази егоистична кучка, докато бяхме женени, не бе работила нито ден, а в същото време можеше да си позволи неща, за които повечето хора са готови да дадат дясната си ръка. Вярно, че и аз имах известна вина за провала на брака ни, непрекъснато трябваше да работя, вечно отсъствах от къщи, макар че нямах кой знае какъв избор. Но вече ми бе дошло до гуша от нейния егоизъм и от непрекъснатите й капризи. Да, бях наистина страшно ядосан.

— Сигурен ли си, че не си я видял? Че не си се нахвърлил върху нея?

Замисли се за миг, после тръсна глава.

— Не, нищо подобно не се е случвало. Не знам как точно щях да постъпя, ако я бях открил, но когато пристигнах в Йоркшир след седемчасово шофиране, тя не беше там. Сестра й не беше я виждала, нито се бе чувала по телефона с нея от две седмици. Поне така твърдеше.

— И какво стана после?

— Ники явно бе говорила доста на Кейт за това какво мръсно копеле съм. Тя дори не ми предложи чаша чай. Бях твърде уморен, за да тръгна с колата обратно, затова останах там през нощта.

— Къде?

— Спрях колата в една отбивка и спах вътре.

— И пристигна обратно в Бристол в понеделник вечерта, когато беше арестуван? — Куин кимна. — Но нещата нещо не се връзват, Джеф. Ако беше тръгнал право насам, трябваше да пристигнеш в неделя вечерта. Защо си се появил двайсет и четири часа по-късно?