Убийство в Месопотамия

Девета глава Историята на госпожа Лайднър

Веднага след обяда госпожа Лайднър се отправи към стаята си за обичайната си почивка. Настаних я на леглото, оградих я с възглавници и й подадох една книга. Бях вече на вратата, когато тя ме повика обратно:

— Останете, сестра. Искам да ви кажа нещо.

Върнах се при нея.

— Затворете вратата.

Изпълних желанието й.

Тя стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. Явно обмисляше някакво решение, а аз не исках да се намесвам. Усещах, че я бе обзело силно колебание.

Най-после тя като че ли събра нужната смелост, защото се обърна към мен и ми нареди:

— Седнете!

Седнах до масата. Тя заговори притеснено:

— Навярно се питате какво става тук, нали?

Кимнах мълчаливо.

— Реших да ви разкажа всичко… абсолютно всичко! Трябва да разкажа на някого, иначе ще полудея.

— Е — казах аз, — смятам, че ще постъпите много добре. Никак не е лесно да решиш как да реагираш, когато си в неведение.

Госпожа Лайднър престана да обикаля из стаята и ме погледна право в лицето.

— Знаете ли от какво се страхувам?

— От някакъв човек — отвърнах аз.

— Да. Само че не казах от кого, а от какво.

Не казах нищо и тя продължи:

— Страх ме е, че ще бъда убита!

Е, камъчето беше вече изплюто. Безполезно беше да проявявам каквото и да било вълнение, защото тя самата беше пред силна нервна криза.

— Божичко! — рекох аз. — Значи такава била работата?

Изведнъж тя започна да се смее и се смя, докато по страните й потекоха сълзи.

— Как само го казахте! — едва си пое дъх. — Как само го казахте…

— Хайде сега. Нека първо да се успокоим — рекох аз.

Побутнах я към един фотьойл, отидох до умивалника, намокрих гъба в студената вода и започнах да разтривам челото и китките й.

— Стига глупости! — леко я укорих. — Разкажете ми спокойно за какво става дума.

Това я поукроти. След малко тя се изправи и заговори спокойно:

— Вие сте цяло съкровище, сестра. Във ваше присъствие се чувствам като шестгодишно дете. Сега слушайте.

— Много добре — казах аз. — Говорете спокойно и бавно. Не бързайте, имаме достатъчно време.

Госпожа Лайднър бавно поде:

— Когато бях на двайсет години, се омъжих за един млад чиновник в едно министерство. Беше през 1918 година.

— Зная. Госпожа Меркадо ме информира. Загинал е през войната.

Госпожа Лайднър обаче поклати глава.

— Тя си мисли така, както и всички останали. Обаче истината е друга. По онова време бях ентусиазирано младо момиче, пламенна патриотка и идеалистка. Само няколко месеца след омъжването си открих съвсем случайно, че мъжът ми е немски шпионин. Узнах, че сведенията, които бе доставял на неприятели, са станали причина за торпилирането на един американски транспортен кораб и за смъртта на стотици хора. Не зная как биха постъпили други на мое място, но ето какво сторих аз — незабавно отидох при баща ми, който служеше в Министерството на войната, и му казах истината. Действително Фредерик загина през войната, само че в Америка… разстрелян като шпионин.

Аз възкликнах:

— О, боже мой! Но това е ужасно!

— Да — каза тя, — ужасно! А той беше толкова мил към мен, толкова любещ! И като си помисля, че през всичкото това време… Но не се поколебах нито за секунда. Може би не постъпих правилно.

— Трудно е да се каже — изрекох аз. — Наистина не зная как е трябвало да се постъпи.

— Тази история не бе разгласена вън от министерството. Официално съпругът ми бе заминал на фронта и там бе загинал. Като вдовица от войната получих съчувствие и внимание. — Тя продължи да говори с горчивина в гласа: — Имах много предложения за женитба, но отклонявах всички. Ударът беше твърде силен за мен. Не можех да повярвам в когото и да било.

— На ваше място и аз бих изпитвала същите чувства.

— Няколко години по-късно се влюбих в един младеж и започнах да се двоумя. И тогава се случи нещо невероятно! Получих анонимно писмо… от Фредерик, който ме заплашваше, че ако се омъжа повторно, ще ме убие.

— От Фредерик? От покойния ви съпруг?

— Да. Точно така. Отначало бях ужасена и се питах дали не сънувам. В края на краищата реших да се посъветвам с баща си и той ми каза истината: моят съпруг не бил разстрелян, а избягал. Обаче няколко седмици по-късно загинал при железопътна катастрофа. Трупът му бил идентифициран сред жертвите. Баща ми бе скрил от мене информацията за бягството му и тъй като съпругът ми и без това бил вече мъртъв, не виждал никаква причина да не ми каже истината. Но това писмо отново постави всичко под съмнение. Беше ли възможно мъжът ми да е още жив? Баща ми сам се зае с разследването и ме увери, че трупът, погребан като Фредерик, наистина е бил на самия Фредерик. Имало известно обезобразяване наистина и човек не можел да бъде сто процента сигурен, но според баща ми Фредерик без съмнение бил мъртъв и полученото писмо било само жестока и злонамерена шега. По-късно обаче това се повтори на няколко пъти — щом се сближавах с някой мъж, получавах заплашително писмо.

— С почерка на вашия съпруг?

Тя отговори бавно:

— Трудно е да се каже, защото не притежавах негови писма. Можех да се осланям само на паметта си.

— В тези писма не забелязахте ли някакъв намек или фраза, които да ви направят по-сигурна?

— Не. С него често си служехме с някои обръщения, лично наши и известни само на нас двамата. Ако нещо такова беше използвано в писмата, щях да съм сигурна.

— Да — казах аз, — действително странна работа. По всичко изглежда, че не е бил вашият съпруг. Но ако не е той, тогава кой би могъл да бъде?

— Има една възможност. Фредерик имаше по-малък брат, който по времето на женитбата ни беше на около дванайсет години. Той обожаваше Фредерик, а и Фредерик го обичаше много. Не знам какво е станало с Уилям, така се казваше. Може би под влияние на чувствата си е решил, че аз съм отговорна за смъртта на брат му. Той винаги ревнуваше брат си от мен и може да е решил да ме наказва по този начин.

— Възможно е — съгласих се аз. — Удивително е колко злопаметни са децата.

— Знам. Това момче може да се е заклело да отмъсти за брат си.

— Моля, продължете по-нататък.

— Няма какво да добавя повече! Преди три години се запознах с Ерик. Нямах каквото и да е намерение да се омъжвам, но той успя да ме убеди. До самия ден на сватбата си очаквах да пристигне заплашително писмо, но такова писмо не дойде. Сметнах, че или авторът на анонимните писма е умрял, или му е омръзнало това зловещо забавление. Два дни след сватбата получих това.

Госпожа Лайднър взе куфарче от масата, отвори го с ключ, извади оттам едно писмо и ми го подаде.

Мастилото бе леко избледняло. Почеркът бе силно наклонен и изглеждаше повече да е дело на женска ръка.

— В началото се уплаших, но присъствието на Ерик ми вдъхваше спокойствие. Месец по-късно пристигна второ писмо.

— Съпругът ви знае ли за тези заплахи?

Госпожа Лайднър изрече бавно:

— Той съзнава, че животът ми е в опасност. Когато получих второто писмо, му показах и двете. Ерик бе склонен да вярва, че това е просто лоша шега. Обаче също така му хрумна и идеята, че някой се опитва да ме изнуди, като ме накара да повярвам, че първият ми мъж е още жив.

Тя направи пауза и после продължи:

— Няколко дни след второто писмо и двамата щяхме да умрем от задушаване с газ. Някой проникнал в апартамента ни, докато сме спели, и включил газта. За щастие се събудих навреме от миризмата. Нервите ми не издържаха повече и разказах на Ерик за преследванията, на които бях жертва от години насам. Казах му, че този безумец, който и да е той, наистина има намерение да ме убие. Като че ли за пръв път допуснах, че това наистина може да е Фредерик. Под любезните му маниери навремето винаги бях усещала нещо жестоко. Ерик като че ли все още не гледаше на това толкова сериозно като мен. Предложи да се обадим на полицията, но аз, естествено, не исках и да чуя за това. В края на краищата решихме, че ще го придружа дотук, а лятото ще прекарвам в Лондон или в Париж вместо в Америка. Така и направихме и всичко потръгна добре. Успокоих се и започнах да гледам с вяра в бъдещето. От моя враг ни делеше половината земно кълбо. Ала преди около три седмици получих писмо, облепено с марки от Ирак.

Тя ми подаде третото писмо.

— А ето какво намерих на същата тази маса преди седмица! Дори не е било изпратено по пощата.

Поех листа от нея. Там имаше само едно изречение:

Госпожа Лайднър ме погледна втренчено:

— Разбирате ли? Виждате ли? Дали е Фредерик… или младият Уилям… все едно. Дошъл е, за да ме убие.

Гласът й трепереше. Улових я за китката.

— Хайде, хайде! — рекох й аз, за да я успокоя. — Бъдете по-смела! Ние бдим над вас. Имате ли амоняк?

Тя посочи към умивалника. Взех шишенцето и го поднесох под носа й.

— Сега сте по-добре — казах, след като цветът на лицето й се възвърна.

— Да, сега се чувствам по-добре. Но, сестра, разбирате ли сега защо съм в това състояние? Когато видях онзи човек да наднича в моя прозорец, си помислих, че това е той! В деня, когато пристигнахте, подозирах и вас самата. Смятах ви за мъж, дегизиран като жена.

— Що за идея!

— О, знам, че звучи абсурдно, но бихте могли да бъдете негова съучастничка например, а не истинска медицинска сестра.

— Но това са глупости!

— Възможно е. Често пъти просто не съм на себе си.

Изведнъж ми хрумна нещо и аз я попитах:

— Предполагам, че ще можете да разпознаете първия си мъж, нали?

Тя отговори колебливо:

— Не съм много уверена. Това се случи преди повече от петнайсет години. Възможно е да не разпозная лицето му. — После тя потрепери. — Видях лицето му една нощ, но това беше лице на мъртвец. Чух хлопане по прозореца, а после видях едно ужасно лице, което се хилеше през стъклото. Развиках се, а после ми казаха, че там нямало никой!

В този миг си припомних версията на госпожа Меркадо.

— Да не би да сте сънували? — попитах.

— О, не! Абсолютно сигурна съм!

Само че аз не бях толкова сигурна. Като се вземат предвид обстоятелствата, такъв кошмар съвсем лесно може да бъде взет за нещо действително. Но понеже имам принцип никога да не противореча на пациент, опитах се да я успокоя, като й заявих, че ако някой непознат се върти наоколо, веднага ще го забележим.

Вярвам, че я оставих малко успокоена. Потърсих доктор Лайднър и го посветих в разговора, който бях имала със съпругата му.

— Много се радвам, че Луиз ви се е доверила — рече той. — Всичко това ме измъчваше ужасно. Убеден съм, че това лице, което е видяла през прозореца, както и ударите по стъклото, са плод на нейното въображение. Просто не знаех как да я успокоя. Какво мислите за всичко това, сестра?

Тонът на гласа му ми се стори малко странен, но отговорих без колебание:

— Не е изключено тези писма да са само една жестока шега.

— Да, това като че ли е най-вероятното обяснение. Но какво да правим ние? Тя просто ще полудее. Не зная какво да мисля.

Аз също бях объркана. Подозирах, че на дъното на цялата история се крие жена. В тези писма като че ли прозираше нещо женско. Мисълта ми неволно се насочи към госпожа Меркадо.

Ако се предположи, че тя случайно е узнала истината за първия брак на госпожа Лайднър? Тя с удоволствие би я тероризирала, за да утоли своята ревност. Съвсем не ми се искаше да споменавам подобно нещо пред доктор Лайднър, най-вече защото не знаех как би реагирал.

— Е, хайде — казах аз с бодрост, — няма място за отчаяние. Сигурна съм, че след нашия разговор госпожа Лайднър вече се чувства по-добре. Винаги е хубаво да споделиш с някого. Хората си тровят нервите, защото трупат всичко в себе си.

— Много се радвам, че ви се е доверила — повтори доктор Лайднър. — Това е добър знак. Така тя ви дава доказателство за своята симпатия. Що се отнася до мен, трябва да призная, че съм опитал всичко, което е по силите ми.

Готова бях да го запитам дали не е предупредил местната полиция, но по-късно разбрах, че е било по-добре дето съм замълчала.

Всъщност се случи следното — на следващия ден Колман трябваше да отиде в Хасание, за да донесе заплатите на работниците. Едновременно щеше да занесе и кореспонденцията ни, за да хване самолета.

Всички пуснахме писмата си в дървена кутия, поставена върху перваза на прозореца в трапезарията. Вечерта, преди да си легне, Колман ги извади, за да ги подреди в няколко пакета, които привърза с ластици. Неочаквано той възкликна.

— Какво има? — попитах го аз.

Той ми подаде едно писмо, като се ухили до уши.

— Хубавата Луиз явно съвсем е откачила. Праща писмо за Франция на адрес Четирийсет и втора улица в Париж. Съмнявам се, че адресът е достатъчен. Липсва име. Защо не й го занесете и не я попитате какво има предвид? Тя току-що отиде да си легне.

Взех писмото и изтичах при госпожа Лайднър, за да попълни адреса с името на получателя.

За пръв път имах случай да видя почерка на моята пациентка и той ми се стори някак познат.

Около полунощ се сетих: нейният почерк приличаше удивително на този от анонимните писма, с тази разлика, че беше по-едър.

Замислих се.

Да не би самата тя да беше писала анонимните писма?

А дали съпругът й не подозираше вече нещо подобно?