Убийство в Месопотамия

Шестнайсета глава Заподозрените

Доктор Лайднър скочи на крака.

— Невъзможно! Абсолютно невъзможно! Пълен абсурд!

Поаро го изгледа спокойно, без да каже нито дума.

— Искате да кажете, че първият съпруг на жена ми е сред членовете на експедицията и че тя не го е познала?

— Точно така. Помислете малко върху фактите. Преди около петнайсет години вашата жена е живяла само няколко месеца с този човек. Би ли могла да го познае след толкова много време? Съмнявам се. Лицето му ще е променено, фигурата му ще е променена. Гласът му може да не се е променил много, но за тази подробност той може да се погрижи и сам. И да не забравяме, че тя не го търси сред обитателите на дома. Тя си го представя като някакъв човек отвън. Съществува и друга възможност: малкото момче, което толкова е обичало по-големия си брат. Сега той е вече мъж. Би ли познала госпожа Лайднър някогашния десетинагодишен хлапак в един мъж на близо трийсет години? Да, не бива да забравяме младия Уилям Боснър. В неговите очи брат му може да не е умрял като предател, а като патриот, като мъченик на своето отечество Германия. Предател за него е госпожа Лайднър, тя е чудовището, изпратило брат му на смърт. Едно чувствително дете е способно да обожава един герой, а за една неукрепнала психика това лесно може да се превърне в натрапчива идея за цял живот.

— Наистина е така — обади се доктор Райли. — Ширещото се мнение, че децата забравят лесно, далеч не отговаря на истината. Много хора прекарват живота си под бремето на една идея, която им е била внушена през детските години.

— Bien. Ето ви две възможности — Фредерик Боснър, понастоящем на около петдесет години, и Уилям Боснър, наближаващ трийсетте. Нека разследваме поотделно всеки един от членовете на вашия персонал.

— Но това е немислимо! — измърмори доктор Лайднър. — Моят персонал! Членовете на моята експедиция!

— Които следователно поставяте извън всяко подозрение — сухо изрече Поаро. — Много удобна гледна точка. И така, да започваме! Кой от тях със сигурност не може да бъде нито Фредерик, нито Уилям?

— Жените.

— Естествено. Значи задраскваме от списъка госпожица Джонсън и госпожа Меркадо. Кой още?

— Кари. С него работим заедно от много години — още преди да срещна Луиз.

— Освен това възрастта му не съответства. Според мен той е на трийсет и осем или трийсет и девет години — твърде млад за Фредерик и твърде възрастен за Уилям. Останалите? Отец Лавини и господин Меркадо — всеки от тях би могъл да бъде Фредерик Боснър.

— Но моля ви, сър! — извика доктор Лайднър, а в тона му прозвучаха раздразнение и почуда. — Отец Лавини е световноизвестен палеограф, а Меркадо е работил дълги години в прочут нюйоркски музей. Нито един от тях не може да бъде този, за когото предполагате. Невъзможно!

Поаро махна с ръка.

— Невъзможно, та невъзможно — само че за мен тази дума не означава нищо! Когато нещо изглежда невъзможно, аз винаги го подлагам на най-щателна проверка. Но да минем нататък. Кой остава още? Карл Райтер, млад човек с немско име, Дейвид Емът…

— Не забравяйте, че той е прекарал вече два сезона с мен.

— Младият Райтер е надарен с голямо търпение. Ако реши да извърши престъпление, той ще избере най-подходящото време и ще вземе всички необходими предпазни мерки.

Доктор Лайднър направи жест на отчаяние.

— И накрая — Уилям Колман — продължи детективът.

— Той е англичанин.

— Че какво от това? Госпожа Лайднър не е ли казала, че младият Боснър напуснал Америка и че следите му се губят? Защо да не е израснал в Англия?

— Имате отговор за всичко — забеляза доктор Лайднър.

Аз разсъждавах усилено. Още от самото начало бях оприличила Колман на герой от роман на П. Г. Удхаус. Би ли могъл да играе той тази роля толкова дълго време?

Поаро написа нещо в бележника си.

— Да се подчиним на реда и методичността — каза той. — От едната страна имаме две имена — отец Лавини и господин Меркадо, а от другата — три: Колман, Емът и Райтер. Сега да разгледаме въпроса откъм друг ъгъл — средствата и възможностите. Кой от членовете на експедицията е имал средствата и възможностите да извърши убийството? Кари е бил на разкопките, Колман — в Хасание, вие, доктор Лайднър, сте били на покрива. Остават отец Лавини, господин и госпожа Меркадо, Дейвид Емът, Карл Райтер, госпожица Джонсън и госпожица Ледърън.

— О! — извиках аз и подскочих на стола си.

Мосю Поаро ме изгледа с малките си мигащи очички.

— Ами да, драга сестро. Боя се, че ще трябва да ви включа в списъка. За вас е било много лесно да се вмъкнете в стаята на госпожа Лайднър и да я убиете през времето, когато дворът е бил пуст. Не ви липсват нито мускули, нито сила и нещастната жена не ви е подозирала до момента, когато сте й нанесли удара.

Изумлението ми бе толкова голямо, че просто онемях. А доколкото забелязах, на доктор Райли му беше доста забавно. Той измърмори:

— Сензационно престъпление: медицинска сестра убива пациентите си един след друг.

Как го изгледах само!

Но мисълта на доктор Лайднър следваше съвсем друго направление.

— Мосю Поаро, не бива да подозирате Емът… Спомнете си, че той се намираше на покрива заедно с мен през тези десет минути.

— Въпреки това не е възможно да го изключим. Като е слизал, могъл е да отиде до стаята на съпругата ви и след като е извършил убийството, да повика момчето. Или пък друга възможност: използва един от случаите, когато е изпратил хлапака при вас, за да я убие.

Доктор Лайднър въздъхна.

— Какъв кошмар! Всичко е толкова невероятно!

За мое учудване Поаро се съгласи с него:

— Да, така е. Това престъпление наистина е невероятно. Рядко се срещат такива. Обикновено убийствата са прости. Тук обаче сме изправени пред необикновено престъпление. Доктор Лайднър, предполагам, че жена ви е била необикновен човек.

Той така ловко улучи целта, че аз чак подскочих.

— Не е ли това самата истина, драга сестро?

Доктор Лайднър каза тихо:

— Разкажете му каква беше Луиз, сестра. Вие не можете да бъдете обвинена в пристрастие.

Аз отговорих съвсем откровено:

— Тя беше много красива. Беше невъзможно човек да не й се възхищава и да не се стреми да й подражава. Никога не съм срещала подобна жена.

— Благодаря ви — ми рече доктор Лайднър с усмивка.

— Ето едно ценно показание, което чуваме от устата на външен човек — заяви учтиво Поаро. — Но да продължим по-нататък. Под „средства и възможности“ поставяме седем имена: госпожица Ледърън, госпожица Джонсън, госпожа Меркадо, господин Райтер, господин Емът и отец Лавини.

Той се покашля още веднъж, за да си прочисти гърлото. Наистина тези чужденци са способни на какви ли не звуци!

— Да приемем за момента, че третата хипотеза е правилна — убиецът е Фредерик или Уилям Боснър и че Фредерик или Уилям Боснър е член на експедицията. Като сравним нашите два списъка, можем да намалим броя на заподозрените до четирима — отец Лавини, господин Меркадо, Карл Райтер и Дейвид Емът.

— Отец Лавини е вън от подозрение — решително се намеси доктор Лайднър. — Той принадлежи към ордена на Белите братя в Картаген.

— И брадата му е истинска — добавих аз.

— Мила сестро — каза Поаро, — един първокласен убиец никога не си слага фалшива брада.

— Но откъде знаете, че убиецът е първокласен? — не се предадох аз.

— Защото, ако не беше така, истината щеше вече да ми е ясна, а далеч не е така.

„Този човек е страшно самоуверен“ — помислих си аз.

— Както и да е — подех отново въпроса за брадата, — трябвало му е доста време, докато му порасне такава брада.

— Наблюдението ви има голяма практическа стойност — похвали ме детективът.

Доктор Лайднър каза с раздразнение:

— Но това е смешно! Отец Лавини и господин Меркадо са известни хора, при това от години.

Поаро го изгледа.

— Не виждате нещата в правилна светлина. Една важна точка убягва от вниманието ви — ако Фредерик Боснър не е умрял, какво е правил през всичките години? Приел е друго име и вероятно е направил някаква кариера.

— Като член на ордена на Белите братя ли? — попита скептично доктор Лайднър.

— Това наистина изглежда донякъде невероятно — призна Поаро, — но не можем съвсем да го отхвърлим. Ами останалите имена?

— Младите ли? — уточни Райли. — Ако искате моето мнение, само един от тях може донякъде да отговори на условията.

— И той е?

— Младият Карл Райтер. Срещу него няма нищо определено, но при по-внимателен оглед ще видим, че възрастта му съответства, името му е немско, за първа година е тук и освен това е имал възможност — трябвало е само да напусне фотографското си ателие, да прекоси двора, за да извърши зловещото си дело и да се върне в ателието, докато хоризонтът е бил чист. Ако някой беше влязъл във фотографското ателие през време на отсъствието му, Райтер винаги би могъл да заяви по-късно, че е бил там. Не казвам, че той е убиецът, но ако трябва да се подозира някого, тогава от целия списък Райтер е най-подходящ.

Поаро като че ли не споделяше това мнение. Той поклати глава в знак на съмнение.

— Да — каза, — той изглежда най-подходящ, но нещата не са толкова прости, колкото предполагате. Но нека спрем засега дотук. Ако позволите, бих желал да огледам стаята, където е извършено престъплението.

— Разбира се.

Доктор Лайднър порови из джобовете си и вдигна очи към Райли, като каза:

— У капитан Мейтланд е.

— Той ми го даде — каза Райли, — преди да замине заради онази кюрдска история.

Доктор Райли извади ключа.

Лайднър попита с колеблив глас:

— Ако не възразявате, бих предпочел да не… Може би сестрата…

— Но моля ви — отвърна Поаро. — Разбирам вашите чувства и не желая да ви причинявам излишно страдание. Драга сестро, ще благоволите ли да ме придружите?

— На драго сърце — отвърнах аз.