Убийство в Месопотамия

Двайсета глава Госпожица Джонсън, госпожа Меркадо, господин Райтер

Признавам си, че тази мисъл направо ме порази. На мен самата никога не би ми хрумнало да свържа госпожица Джонсън с писмата. Малката Меркадо — може би да. Ала не и госпожица Джонсън, която бе толкова възпитана и се владееше така добре.

Позамислих се обаче, припомняйки си подробности от разговора между доктор Райли и мосю Поаро, и стигнах до извода, че навярно точно затова е така.

Ако госпожица Джонсън наистина е писала тези писма, тогава много неща се изясняваха. Далеч бях от мисълта да я обвинявам в убийството. Но може би омразата я бе тласнала към мисълта да сплаши госпожа Лайднър.

Може да се е надявала да я прогони от разкопките.

Обаче госпожа Лайднър бе убита и сега госпожица Джонсън изпитваше страшно угризение на съвестта — първо, заради безполезната си жестокост, и второ, защото сега си даваше сметка, че тези анонимни писма служеха за параван на убиеца. Нищо чудно, че бе толкова съкрушена. Всъщност бях сигурна, че тя има добра душа. Ето защо бе посрещнала с такова облекчение утешителните ми думи: „Станалото — станало“.

След това си спомних тайнствената й забележка — нейното оправдание пред самата себе си: „Тази жена беше зла!“

А сега какво трябваше да предприема аз самата?

Доста време не можах да заспя и най-сетне взех решение да говоря с Поаро при първия удобен случай.

Той пристигна на следващия ден, но не успях да остана насаме с него.

А когато ми се удаде подобна възможност, той се приближи до мен и започна да ми нарежда шепнешком:

— Ще говоря с госпожица Джонсън, а може и с някои други в дневната. У вас ли е още ключът от стаята на госпожа Лайднър?

— Да.

— Tres bien. Идете там, затворете вратата и извикайте — не да пискате, разбира се, а един обикновен вик. Разбирате какво имам предвид, нали? Искам да изразите тревога, изненада — ала не и панически ужас. Оставям на вас да измислите причина защо сте извикали — например стъпили сте накриво или нещо такова.

Точно в този миг госпожица Джонсън се появи на двора и не ми остана време да разкажа историята си на Поаро.

Отгатнах напълно какво беше намерението му. Щом той отведе госпожица Джонсън в дневната, аз отидох в стаята на госпожа Лайднър и се затворих вътре.

Виждаше ми се малко глупаво да застана сама насред стаята и да викам без някаква очевидна причина. Освен това нямах представа колко силно да викам, затова извиках едно доста силно „ох“, после второ, още по-силно и накрая трето, но по-слабо.

После излязох, готова да обясня, че съм стъпила накриво.

Скоро обаче стана ясно, че няма нужда да давам никакви обяснения. Поаро и госпожица Джонсън бяха погълнати от оживен разговор, който, както си личеше, не бе смущаван от нищо.

„Е — помислих си, — сега поне вече е ясно. Или госпожица Джонсън си е въобразила, че е чула вик, или е било нещо съвсем друго.“

Не исках да ги безпокоя, затова се настаних на един стол на верандата. Гласовете на двамата достигаха ясно до мен. Поаро рече:

— Положението е деликатно, нали разбирате? Доктор Лайднър несъмнено обичаше съпругата си…

— Обожаваше я — уточни тя.

— Той все ми повтаря до каква степен всички членове на експедицията му били привързани към нея! А те? Какво могат да кажат те? Същото, естествено. От учтивост. От благоприличие. Всичко това може да е самата истина. Но може да не е! За себе си съм убеден, мадмоазел, че ключът на загадката се намира в пълното разкриване характера на госпожа Лайднър. Ако можех да узная мнението — откровеното мнение — на всеки член от експедицията, бих могъл да изградя една определена картина. Всъщност точно затова съм дошъл днес. Знаех, че доктор Лайднър ще бъде в Хасание, а това ще улесни разговорите ми с всеки един от вас. Моля за вашето съдействие.

— Много добре — отвърна тя.

— О, само не ми отвръщайте с английски клишета — помоли детективът. — Не ми казвайте, че това не е нито крикет, нито футбол, че не бива да се говори лошо за мъртвите, че — най-накрая — съществува лоялност! Когато човек си има работа с престъпление, лоялността е нещо много лошо, защото тя прикрива истината.

— Далеч съм от всякаква лоялност към госпожа Лайднър — сухо каза госпожица Джонсън. — Що се отнася до нейния съпруг, там нещата са други. И все пак тя му е била съпруга.

— Точно така! Точно така! Разбирам вашите скрупули да говорите против съпругата на шефа си. Но тук не става въпрос да се прави положителна характеристика, тук става въпрос за една внезапна и загадъчна смърт. Ако се мъчите да ме убедите, че е бил убит един добродетелен ангел, с това никак няма да ми помогнете.

— Никога не бих я нарекла ангел! — заяви тя.

— Кажете ми откровено вашето мнение за госпожа Лайднър.

— Хм! Преди всичко, господин Поаро, трябва да ви предупредя, че аз съм пристрастна. Аз съм — впрочем всички ние бяхме — много предани на доктор Лайднър. И както допускам, идването на жена му събуди у нас ревност. Не можахме да й простим, че тя заангажира неговото време и внимание. Предаността, която той проявяваше към нея, ни дразнеше. Говоря ви съвсем откровено, мосю Поаро, и не ми е никак приятна. Нейното присъствие ми беше противно, но винаги съм се старала да не го показвам. Тази жена промени всичко за нас, разбирате ли?

— За нас? Вие казахте нас?

— Да, говоря за нас двамата с господин Кари. Ние сме най-старите участници, разбирате ли ме? Отказвахме да приемем новото положение. Според мен това е нормална реакция, макар навярно да сме показали определена дребнавост.

— Какво се промени за вас?

— О, всичко. Дотогава си живеехме прекрасно. Забавлявахме се много, погаждахме си разни глупави номера, както правят хората, които работят заедно. Самият доктор Лайднър бе изключително весел — съвсем като гимназист.

— И съпругата му обърна с главата надолу живота на вашата групичка, така ли е?

— О, не смятам, че тя е виновна за това. Миналата година нещата не бяха толкова зле. Повярвайте ми, мосю Поаро, не е нещо, което тя е извършила. Тя винаги е била много любезна към мене, просто очарователна. Затова понякога изпитвах угризения на съвестта. Не беше нейна вината, че разни дреболии, които казваше или вършеше, ме дразнеха. В действителност рядко може да се срещне по-любезен човек от нея.

— И все пак тази година нещата се промениха, нали? Атмосферата е била по-различна.

— Да, напълно. Наистина. Просто не зная какво стана. Всичко като че ли тръгна наопаки — нямам предвид работата, а нашите настроения и нерви. Всички бяхме настръхнали — сякаш очаквахме силна буря.

— И това е станало заради госпожа Лайднър?

— Вижте, всичко беше съвсем различно преди нейното идване — сухо изрече госпожица Джонсън. — Божичко, какво друго очаквате от една стара жена, освен само да се оплаква? Такава съм си — консервативна, враг на всякаква промяна. Моля ви, мосю Поаро, не ми обръщайте внимание!

— Как бихте описали характера и темперамента на госпожа Лайднър?

След известно колебание госпожица Джонсън заговори бавно:

— Ами, вижте, настроенията й постоянно се сменяха. Днес ще бъде мила с вас, а утре няма даже да ви продума. Струва ми се, че беше с добра душа и с доста отзивчив характер. Все пак се виждаше, че е била глезена през целия си живот. Вниманието и грижите, с които я обсипваше докторът, тя приемаше за нещо съвсем нормално. Съмнявам се дали поне веднъж е оценила за какъв прекрасен, за какъв велик човек се е омъжила! Понякога това ме ядосваше. Беше, разбира се, чувствителна като изопната струна. Въобразяваше си какви ли не неща, а да не ви казвам в какви състояния изпадаше! Изпитах истинско облекчение, когато доктор Лайднър доведе сестра Ледърън. За него беше прекалено изтощително да се справя едновременно с работата си и със страховете на жена си.

— Лично вие какво мислите за анонимните писма, които е получавала?

Не издържах. Наведох се и зърнах профила на госпожица Джонсън, която гледаше към Поаро. Тя беше съвсем спокойна.

— Сигурно някой в Америка я е ненавиждал и се е стараел да я изплаши или тормози.

— И нищо повече ли?

— Такова е моето мнение. Една хубава жена като нея много лесно може да си намери врагове и писмата сигурно са били дело на нейна съперница. И понеже беше с лабилна психика, взела ги е насериозно.

— Без съмнение — съгласи се детективът. — Но спомнете си, че последното писмо не е дошло по пощата.

— Предполагам, че и това е могло да се уреди, стига някой да поиска да си направи труда. Жените са готови на какво ли не само и само да удовлетворят своята злоба.

„Самата истина“ — помислих си аз.

— Може би имате право, мадмоазел. Както казахте, госпожа Лайднър е била хубава жена. Впрочем познавате госпожица Райли, дъщерята на лекаря, нали?

— Шийла Райли? Да, разбира се!

Поаро заговори толкова поверително, че почти излезе като клюкарстване:

— Чух да се говори (естествено, не споменах нито дума за това на доктора), че имало нещо между нея и един от членовете на експедицията на доктор Лайднър. Знаете ли дали е вярно това?

Госпожица Джонсън се позасмя.

— О, Колман и Дейвид Емът я гледаха право в очите. Двамата се надпреварваха кой да я заведе в клуба на танци — по принцип и двете момчета ходеха на съботните забави. Не вярвам обаче, че от нейна страна е имало нещо. Като единственото младо създание наоколо тя беше местната красавица. Върти на пръста си и офицерите от Военновъздушния корпус.

— Значи според вас това са само приказки?

— О, не зная — отвърна госпожица Джонсън замислено. — Вярно е, че често идва насам. Ходи до разкопките и изобщо. Дори онзи ден госпожа Лайднър позакачи по този повод Дейвид Емът, като каза, че Шийла тичала подир него. Според мен това беше доста злобничка забележка и тя никак не му се хареса. Да, Шийла често идваше тук. През онзи фатален следобед я видях да язди към разкопките. — Тя кимна към отворения прозорец. — Обаче нито Дейвид Емът, нито Колман бяха там тогава. На смяна беше Ричард Кари. Възможно е да изпитва нещо към някое от момчетата, но тя е от тези съвременни несантиментални девойки, на които човек не знае дали да гледа сериозно. Във всеки случай не бих могла да ви кажа кой от двамата й харесва повече. Бил е чудесен момък и далеч не е толкова глупав, на колкото се прави. И Дейвид Емът е прекрасен младеж. Той е от дълбоките води. — Тя изгледа Поаро с любопитство и попита: — Но каква връзка има тази история с престъплението, мосю Поаро?

Той вдигна ръце по чисто френски маниер.

— Карате ме да се червя, мадмоазел. Не ме мислете за обикновен клюкар. Независимо от всичко винаги се интересувам от любовните истории на младите.

Госпожица Джонсън изрече с лека въздишка:

— Прекрасно е, когато нищо не пречи на истинската любов.

Поаро също въздъхна. Запитах се дали госпожица Джонсън не си бе спомнила някаква своя любов. Запитах се и дали мосю Поаро бе женен и дали, както се говори за чужденците, и той има любовници. Той ми се виждаше толкова смешен, че просто не можех да си го представя.

— На Шийла Райли не й липсва характер — каза госпожица Джонсън. — Тя е млада и малко невъзпитана, но си я бива.

— Вярвам на думите ви, мадмоазел. — Поаро стана и добави. — Има ли сега в къщата други членове от персонала?

— Мери Меркадо трябва да е някъде тук. Днес всички мъже отидоха на разкопките. Навярно просто за да се махнат оттук. Не ги упреквам. Ако ви се ходи до разкопките… — Тя излезе на верандата и се обърна към мен с усмивка: — Сестра Ледърън няма да има нищо против да ви заведе, нали?

— О, разбира се, госпожица Джонсън — отговорих аз.

— И ще се върнете да обядвате с нас, нали, мосю Поаро?

— С удоволствие, мадмоазел.

Тя се върна в дневната и се залови да описва находки.

— Госпожа Меркадо е на покрива — рекох на Поаро. — Желаете ли да я видите, преди да излезем?

— Защо не? Да се качваме.

Докато се качвахме по стълбата, аз казах:

— Изпълних точно нареждането ви. Чухте ли нещо?

— Нищичко.

— Е, това поне ще свали един товар от съвестта на бедната госпожица Джонсън — казах аз. — Тя се тревожеше, че не е направила нужното, за да предотврати престъплението.

Госпожа Меркадо седеше на парапета с наведена напред глава и бе така потънала в мислите си, че не чу нашето приближаване.

Когато Поаро се спря до нея и я поздрави, тя вдигна глава и подскочи.

Стори ми се, че изглежда зле тази сутрин. Дребното й лице беше посърнало, а под очите й имаше тъмни кръгове.

— Ето ме отново — каза детективът. — Днес идвам при вас със специална цел.

И той започна да й говори почти по същия начин както на госпожица Джонсън, като я убеждаваше колко важно е да изгради с нейна помощ колкото се може по-точен портрет на убитата.

Госпожа Меркадо обаче съвсем не беше така откровена като госпожица Джонсън. Тя се впусна в похвали, които, бях напълно сигурна, далеч не отговаряха на нейните истински чувства.

— Ах, милата Луиз! Как може да се обясни нейният характер на човек, който не я познава? Тя беше толкова екзотична. Съвсем различна от всеки друг. Сигурно сте го почувствали и вие, нали, сестра? Беше в плен на нервите си и понякога я обземаха нейните пристъпи, но на нея човек прощаваше много повече, отколкото на всеки друг. Тя беше толкова мила с всички нас, нали, сестра? А същевременно бе така скромна! Искам да кажа, че нямаше и понятие от археология, но се стараеше да научи всичко. Непрекъснато питаше моя съпруг с какви химикали обработва металните предмети и постоянно помагаше на госпожица Джонсън да лепи керамични съдове. О, всички ние толкова я обичахме!

— Значи не е вярно това, което чух, мадам — че ту се усещало някакво напрежение, че витаела тягостна атмосфера?

Меркадо разтвори широко черните си очи.

— Ах, кой е могъл да ви наговори такива неща. Госпожица Ледърън? Или доктор Лайднър? Уверен съм, че горкият човек никога не би забелязал нещо.

След тези думи тя хвърли враждебен поглед към мен.

Усмивка озари лицето на Поаро.

— Аз си имам своите шпиони, мадам — заяви.

За миг клепачите на госпожа Меркадо трепнаха, после тя примигна няколко пъти.

— Не смятате ли — попита тя, като се постара гласът й да звучи подкупващо, — че след такъв случай всеки си мисли, че знае неща, които никога не са се случвали? Разбирате, нали — напрежение, атмосфера, лоши предчувствия… Според мен те просто си измислят след това.

— Намирам думите ви за доста правдиви, мадам — каза Поаро.

— А в действителност нищо от това, което са в разказвали, не е вярно. Живеехме си тук щастлив като едно голямо семейство.

— Тази жена лъже с нечувана дързост! — възкликнах аз възмутена, когато по-късно вървяхме с Поаро по пътеката, която водеше към разкопките. — Уверена съм, че тя мразеше госпожа Лайднър!

— Да, тя не е от хората, които казват истината — съгласи се Поаро.

— Само си губите времето с нея — допълних аз.

— Съвсем не е така. Не, не е така. Ако устните на един човек лъжат, често пъти очите му казват истината. От какво се страхува малката Меркадо? Забелязах страх в очите й. Тя със сигурност изпитва ужас от нещо. Това е много интересно.

— Трябва да ви кажа нещо, мосю Поаро.

Разказах му за случилото се вечерта, когато се върнах от Хасание, и споделих убеждението си, че госпожица Джонсън е писала анонимните писма.

— Тя също е лъжкиня! — заявих аз. — А с какво хладнокръвие ви отговори сутринта за тези анонимни писма.

— Да — каза Поаро, — това също е много интересно. Тя се издаде, че знае всичко за тези анонимни писма. А досега никой не е говорил пред персонала за тях. Разбира се, напълно е възможно вчера доктор Лайднър да е споменал за писмата пред нея — нали са стари приятели. Но ако не е така, тогава този факт е много знаменателен, нали?

Поаро се издигна в моите очи. С каква ловкост бе накарал тази жена да заговори за писмата! Аз го попитах:

— Ще говорите ли с нея отново по този въпрос?

Поаро изглеждаше изненадан от моите думи:

— О, не! Неразумно е човек да издава какво знае. Чак до последната минута пазя всичко ей тук — той се почука по челото. — И в сюблимния момент скачам като пантера — и тогава, боже мой, какво изумление се възцарява около мен!

Не можах да сдържа усмивката си, когато си представих Поаро в ролята на пантера.

В този момент стигнахме до разкопките. Първият човек, когото видяхме, беше господин Райтер, зает с фотографиране на някакви стени.

Според мен копачите просто разцепваха стените така, както си искаха. Поне така изглеждаше. Кари се опита да ми обясни, че под кирката разликата се усещала веднага, само че не успя много да ме убеди. Той се опита да ми покаже либн — кирпич, но аз видях само прах и засъхнала кал.

Райтер свърши със снимките и предаде апарата и плаките на своя помощник, като му поръча да ги занесе вкъщи.

Поаро му зададе няколко въпроса във връзка с техниката на фотографирането и различните марки филми, на които той отговори с готовност. Изглежда му беше приятно, че проявяват интерес към неговата работа.

Тъкмо когато започна да се извинява, че трябва да ни остави, детективът още веднъж се впусна в познатата си тирада. Всъщност тирадата му не беше съвсем същата, защото въпросите му леко се различаваха съобразно човека, към когото биваха отправяни. Нямам намерение да ги предавам всеки път подробно. С разумни и уравновесени хора като госпожица Джонсън той пристъпваше право към целта, докато с някои други подхождаше по заобиколен начин, но в края на краищата винаги постигаше целта си.

— Да, да, разбирам за какво ме питате — каза Райтер, — но всъщност не виждам с какво мога да ви бъда полезен. Това е първият ми сезон тук и не съм разговарял толкова много с госпожа Лайднър. Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо.

Имаше нещо сковано в начина, по който говореше.

— Можете поне да ми кажете дали ви беше симпатична или не, нали? — попита Поаро с усмивка.

Райтер се изчерви и смутено изрече:

— Тя беше очарователна жена. И много интелигентна. Притежаваше изтънчен ум.

— Bien. Значи ви е била симпатична. А вие на нея?

Страните на Райтер пламнаха още по-силно.

— О! Не ми се вярва да ми е обръщала някакво внимание. А и един-два пъти се изложих пред нея — все не ми вървеше, когато исках да направя нещо за нея. Изглежда, моята несръчност я дразнеше. Всичко стана, без да искам… Бих сторил какво ли не…

Поаро се смили над този стеснителен човек.

— Чудесно, чудесно. Да минем сега на друга тема. Мислите ли, че атмосферата в къщата беше приятна?

— Моля?

— Добре ли се чувствахте всички заедно? Обичахте ли да се смеете и да бъбрите?

— Не… не беше точно така. Имаше известна скованост…

Райтер направи кратка пауза, през която явно се бореше със себе си, и после продължи:

— Вижте, не ме бива много за компания. Аз съм непохватен, стеснителен. Доктор Лайднър винаги е бил добър към мен. Зная, че е глупаво, но не мога да превъзмогна своята стеснителност. Винаги казвам неща, които не бива да говоря, събарям кани с вода. С една дума — нямам късмет.

Той наистина изглеждаше като голямо и непохватно дете.

— Всички сме били такива на младини — каза детективът с усмивка. — Самочувствието идва по-късно.

Сбогувахме се с Райтер и продължихме пътя си. Поаро ми рече:

— Този младеж, мила сестро, е или изключителен наивник, или е забележителен актьор.

Не отговорих. Отново ме завладя натрапчивата мисъл, че един от тези хора е опасен и хладнокръвен убиец. И някак си в тази лъчезарна и спокойна утрин това ми се струваше невъзможно.