Убийство в Месопотамия

Десета глава Събота следобед

Госпожа Лайднър ми бе разказала историята си в петък. В събота сутринта над къщата тегнеше напрегната атмосфера.

А самата госпожа Лайднър ме държеше на известна дистанция, като съвсем умишлено избягваше да остане насаме с мен. Никак не бях изненадана от това! Случвало ми се е много пъти. Някои дами импулсивно ви разкриват сърцето си, а на сутринта изпитват притеснение от присъствието ви и съжаляват за своята искреност. Какво да се прави — човешка природа!

Разбира се, аз внимавах да не спомена нищо от разговора ни предния ден, като се ограничавах да говоря само за банални неща.

Сутринта господин Колман замина за Хасание с камионетката и взе пощата в една чанта. Освен това бе натоварен и с няколко поръчки от членовете на експедицията. Понеже беше ден за заплати, той трябваше да отиде до банката и да изтегли пари. Всичко това отнемаше доста време и той предполагаше, че ще се върне късно следобед. Подозирах, че може да обядва с Шийла Райли.

В дните за заплати следобед не се работеше на разкопките, защото плащането започваше към три и половина.

Момчето Абдула, което миеше керамичните съдове и строшените късове, както винаги беше в центъра на двора и си тананикаше своя безкраен напев. Доктор Лайднър и господин Емът се готвеха да поработят по съдовете до връщането на Колман, а пък господин Кари се запъти за разкопките.

Госпожа Лайднър се прибра в стаята си. Както обикновено аз й помогнах да се настани в леглото и тъй като не ми се спеше, взех книга и отидох в стаята си. Трябва да е било един без четвърт, когато започнах да чета, и прекарах два приятни часа. Четях „Смърт в болницата“ — много забавен роман, макар че по мое мнение авторът не беше много наясно какво става в едно болнично заведение. Във всеки случай поне никога не бях чувала за такава болница. Хрумна ми мисълта да пиша на този писател, за да му обърна внимание върху някои основни моменти.

Когато най-после прочетох романа (червенокосата прислужница бе престъпницата, а аз изобщо не я бях подозирала!), погледнах часовника си и с изненада установих, че е три без двайсет!

Станах, оправих си униформата и излязох на двора.

Абдула миеше съдовете и продължаваше да тананика безконечната си тъжна мелодия. Дейвид Емът стоеше до него и подреждаше почистените вази, като счупените нареждаше в сандъци, за да бъдат залепени по-късно. Запътих се към двамата, когато забелязах доктор Лайднър да слиза по стълбата от терасата.

— Какъв хубав следобед! — ни каза той весело. — Поразчистих горе и Луиз ще бъде доволна. Напоследък се оплакваше, че нямало къде да се стъпи там. Ще изтичам да й съобщя приятната новина.

Той отиде до вратата на жена си, похлопа и влезе в стаята й.

Може би след минута и половина доктор Лайднър излезе. Точно в този момент гледах към вратата и помислих, че ми се привижда кошмар. Той беше влязъл весел и бодър, а излезе с някакъв странен и блуждаещ поглед.

— Сестра! — извика той с прегракнал глас. — Сестра!

Веднага разбрах, че се е случило нещо и се втурнах към него. Видът му бе ужасен, лицето му имаше пепеляв цвят и бе изкривено от смразяваща гримаса. Очаквах, че всеки миг ще се строполи в несвяст.

— Жена ми… — промълви той. — Жена ми… О, боже!

Избутах го и се втурнах в стаята. Дъхът ми секна от това, което видях там.

Госпожа Лайднър лежеше свита до леглото.

Наведох се над нея. Смъртта бе настъпила преди около час. Причината се виждаше от пръв поглед: ужасен удар по челото, точно над дясното слепоочие. Нещастната жена сигурно е станала от леглото и е била ударена на мястото, където бе паднала.

Не посмях да докосна трупа.

Огледах стаята, но не видях нищо необичайно. Прозорците бяха здраво затворени и убиецът не би могъл да се скрие никъде. По всичко личеше, че отдавна е напуснал местопрестъплението.

Затворих вратата и излязох. Намерих доктор Лайднър в безсъзнание. Дейвид Емът, който стоеше до него, обърна към мен бледото си лице и ме попита с поглед.

С няколко думи му обясних какво се бе случило.

Както бях преценила, Емът се оказа човек, на когото можеше да се разчита в трудни моменти. Той запази пълно спокойствие и въпреки че се владееше чудесно, все пак сините му очи се разшириха от изумление.

Помисли за миг и ми каза:

— Веднага трябва да съобщим на полицията. Бил трябва да се върне всеки момент. Какво да правим с Лайднър?

— Помогнете ми да го пренесем в стаята му.

Той кимна.

— Най-добре ще е да заключим тази врата — каза, после превъртя ключа, извади го и ми го подаде. — Дръжте го у себе си, сестра.

Двамата вдигнахме доктор Лайднър и го поставихме върху леглото му. Емът отиде да търси коняк. Върна се заедно с госпожица Джонсън.

Тя имаше изплашен вид, но иначе се владееше. Натоварих я с грижата за припадналия доктор Лайднър.

Бързо излязох на двора. Тъкмо в този момент камионетката минаваше под сводестата порта. Всички се сконфузихме при вида на розовото и весело лице на Бил Колман. Той скочи от колата с обичайните си викове:

— Здравейте, здравейте! Нося мангизите! Този път не ме обраха… — Изведнъж занемя. — Какво става тук? Да не би котката да е изяла канарчето ви?

— Госпожа Лайднър е мъртва… убита.

— Как? — Веселото му лице в миг промени израза си и той се втренчи в нас с широко отворени очи. — Мама Лайднър е мъртва! Да не си правите майтап?

— Мъртва!

Обърнах се, защото този вик се разнесе зад гърба ми. Видях госпожа Меркадо, която извика повторно:

— Какво казахте? Че госпожа Лайднър е убита?

— Да — отвърнах аз. — Убита е.

— Не! — провикна се тя още веднъж. — Не вярвам! Да не би да се е самоубила?

— Самоубийците не се халосват по главата — отвърнах сухо. — Това си е убийство, госпожо Меркадо.

Тя се строполи върху един обърнат сандък и каза:

— Но това е ужасно! Ужасно!

Разбира се, че беше ужасно. Нямаше нужда да ни го казва, защото го знаехме и без нея. „Може би — помислих си аз — тя все пак изпитва угризения за лошите си чувства към покойната и за всички лоши думи, които бе казала по неин адрес.“

След минута тя запита задъхано:

— Какво ще правите сега?

Съвсем хладнокръвно Емът пое нещата в свои ръце.

— Бил, налага се да се върнете веднага в Хасание. Не знам точно как се постъпва в такива случаи, но се помъчете да намерите капитан Мейтланд, началника на полицията. Преди това намерете доктор Райли. Той ще ви каже какво да правите.

Колман кимна. Той бе станал много сериозен и приличаше на уплашено дете. Без да каже нито дума, скочи в камионетката и потегли.

Емът рече малко неуверено:

— Може би трябва да претърсим околностите. — После повиши глас и извика: — Ибрахим!

— Шам!

Младият прислужник пристигна тичешком. Емът се обърна към него на арабски и между двамата последва оживен разговор. Изглежда, прислужникът решително отричаше нещо.

Накрая Емът заяви учудено:

— Той се кълне, че днес следобед тук не е влизала жива душа. Абсолютно никой. Убиецът трябва да се е промъкнал тук незабелязан от никого.

— Разбира се — каза господин Меркадо. — Промъкнал се е в момента, когато слугите са зяпали кой знае накъде.

— Така трябва да е било — рече Емът.

Неговата колебливост ме накара да го погледна въпросително.

Той се обърна към малкия Абдула и му зададе въпрос, на който хлапакът отговори надълго и нашироко, протестирайки с всички сили.

Емът смръщи чело още по-учудено.

— Нищо не разбирам — промълви. — Не разбирам абсолютно нищо.

Ала не пожела да сподели с мен какво именно не разбира.