Убийство в Месопотамия

Деветнайсета глава Ново подозрение

Не можахме да си кажем нищо повече, защото в този момент влезе доктор Райли и шеговито подхвърли, че е усмъртил най-досадния си пациент.

Двамата с мосю Поаро започнаха да обсъждат психиката и умствената нагласа на човек, който пише анонимни писма. Доктор Райли цитира няколко случая от своята практика, а детективът пък разказа две-три свои истории.

— Работата не е толкова лесна, колкото изглежда — заключи той. — Жаждата за власт често пъти се съчетава със силен комплекс за малоценност.

Лекарят кимна одобрително.

— Ето защо авторът на анонимни писма често пъти се оказва този, когото най-малко са подозирали. Например някоя безобидна душица, която прави и на мравката път — отвън кротка като агънце, а отвътре — с вълчи нрав.

Поаро попита:

— Според вас госпожа Лайднър имала ли е комплекс за малоценност?

Доктор Райли изстърга лулата си и се засмя.

— Тя е последната жена на земята, на която бих приписал подобна слабост. Тя обичаше да живее. Живот, живот и пак живот! Желаеше го и го получаваше.

— А от психологическа гледна точка можете ли да допуснете, че тя би могла да напише онези писма?

— Да, допускам го. Ако обаче го е сторила, това е било с цел да драматизира собствената си личност. В живота госпожа Лайднър беше нещо като филмова звезда! Винаги трябваше да бъде на преден план, винаги в лъча на прожекторите. По закона за противоположностите тя се е омъжила за доктор Лайднър — най-кроткият и най-скромният човек, когото познавам. Той я обожаваше, но подобно домашно обожаване далеч не е било достатъчно за жена му. Тя е желаела да играе ролята и на преследвана героиня.

— С други думи — рече Поаро с усмивка, — вие отхвърляте неговата хипотеза, според която тя е писала тези писма, но не помни нищо за това?

— Да, така е. Не можете да кажете на човек, който току-що е загубил любимата си жена, че същата тази жена е била безсрамна лъжкиня и че тя почти го е подлудила, само и само да задоволи манията си за драматизъм. Всъщност едва ли ще е много благоразумно да разкриеш пред един съпруг истината за жена му! А най-смешното е, че не бих се поколебал да направя обратното. Жените са в състояние да приемат факта, че един мъж е нищожество, мошеник, наркоман, негодник и дори мръсна свиня, без да им мигне окото и без да пострадат чувствата им към това чудовище. Жените са реалистки.

— Кажете ми, доктор Райли, какво е вашето мнение за госпожа Лайднър?

Лекарят се облегна назад и дръпна няколко пъти от лулата си.

— Искрено казано, вашият въпрос ме затруднява. Не я познавах добре. Тя притежаваше неоспорим чар, беше интелигентна… Какво още? Нямаше нито един от обичайните пороци — не беше лакома, ленива, нито дори кой знае колко суетна. Обаче винаги съм я смятал, без никакво доказателство впрочем, за непоправима лъжкиня. Често съм се питал дали тя лъже само себе си, или лъже и другите. Аз имам слабост към лъжкините. За мен една жена, която не лъже, е лишена от въображение и чувствителност. Не смятам, че е търсела непременно любовни връзки — по-скоро е намирала удоволствие само да пронизва мъжете със своите стрели. Ако обаче подхванете тази тема пред моята дъщеря…

— Вече имахме това удоволствие — отвърна Поаро с лека усмивка.

— Хм — отбеляза Райли, — значи Шийла не си е губила времето! Предполагам, че никак не я е щадила. Младото поколение не изпитва никакво уважение към покойниците. Жалко, че всички млади са такива позьори. Първо роптаят срещу закостенелия „стар морал“, а после си създават свой, който не позволяват да промениш нито на йота. Ако госпожа Лайднър бе имала половин дузина любовни афери, Шийла би одобрила това с изрази като: „Живее си живота“ или „Подчинява се на природата си“. Това, което дъщеря ми не виждаше, бе, че госпожа Лайднър в действителност се подчиняваше на своя темперамент. Котката се подчинява на инстинкта си, когато си играе с мишката. Така е създадена. Мъжете не са хлапаци, които имат нужда от закрила. Рано или късно те ще срещнат било жени-котки, било жени, верни и всеотдайни като кучета, било жени-птици, които вдигат врява до небесата — жените са много различни! Животът е бойно поле, а не пикник. Иска ми се Шийла да стъпи на земята и честно да признае, че мразеше госпожа Лайднър по чисто лични причини. Шийла е единственото младо момиче на това място и си въобразява, че всички млади мъже трябва да паднат в нозете й. Естествено, тя се е дразнела, че една жена с двама съпрузи в живота си, която според нея е едва ли не на преклонна възраст, се появява отнякъде и се опълчва на собствения й терен. Дъщеря ми е симпатично момиче, здраво и с приятна външност и е съвсем нормално да привлича представителите на силния пол. Госпожа Лайднър обаче беше необикновена. Тя притежаваше онази фатална красота, която завладява сърцата на всички мъже — Красивата безпощадна дама!

Подскочих от мястото си. Какво съвпадение!

— Не бих желал да бъда недискретен, но може би дъщеря ви изпитва нежни чувства към някого от младите мъже от експедицията?

— О, едва ли! Младите Колман и Емът я гледат право в очите и само чакат знак, но това си е в реда на нещата. Трудно ми е да кажа кого от двамата предпочита. Има и неколцина обожатели от Военновъздушния корпус. Не й липсват кандидати. Но това, което я вбесява, е да вижда как една жена на възраст тържествува над нейната младост. Шийла не познава света така, както го познавам аз. На моята възраст човек оценява по достойнство свежия цвят на ученичките, техните ясни погледи, техните гъвкави и здрави тела. Но една жена, преминала трийсетте, умее да изслушва в захлас младите мъже и от време на време да подхвърля по някой комплимент, който да ги издига в собствените им очи — малцина са тези, които биха устояли на това. Шийла е хубава, но Луиз Лайднър беше красива жена. Какви великолепни огнени очи, каква коса като злато. Да, тя беше красавица.

„Да — помислих си, този човек има право. Красотата е чудно нещо.“ Тя наистина бе притежавала красота. Все пак видът й не будеше завист — човек можеше само да й се възхищава. Още щом я видях, бях обзета от чувството, че бих сторила всичко за госпожа Лайднър.

Така или иначе същата вечер, когато пътувах обратно към Тел Яримджа (доктор Райли ме бе поканил на ранна вечеря), се сетих за едно-две неща, които ме обезпокоиха. Не бях повярвала на нито една от думите на Шийла Райли, защото бях убедена, че те са продиктувани от омраза и злоба.

Но изведнъж си спомних, че госпожа Лайднър бе настояла да излезе сама онзи следобед и бе отказала моята компания. Неволно се запитах дали все пак не бе отишла на среща с Кари. А и прекалената учтивост, която проявяваха един към друг вкъщи, ми се струваше най-малкото странна. Останалите членове на експедицията се обръщаха един към друг на малко име.

Спомних си също така, че той никога не я поглеждаше. Може би защото не я обичаше — или пък тъкмо обратното…

Опитах се да прогоня тези мисли от главата си. Ето че бях започнала да си втълпявам какви ли не работи — и всичко това заради гнева на една хлапачка! Това показваше колко опасно е да се говорят подобни неща.

Госпожа Лайднър съвсем не беше такава…

Разбира се, тя също не бе изпитвала симпатия към Шийла Райли и по време на обяда в онзи ден бе изрекла нещо остро пред Емът по неин адрес.

А той как странно я бе изгледал! От погледа му изобщо не можеше да се разбере какво си мисли. Впрочем и без това човек никога не можеше да разбере точно какво става в главата на Емът. Той е толкова тих. Но е много симпатичен. Изобщо човек, на когото може да се разчита!

А що се отнася до Колман, той си беше истински глупак.

Точно с такива мисли пристигнахме в Тел Яримджа. Беше малко след девет и намерихме портала заключен за през нощта. Ибрахим се спусна към нас с грамадния си ключ, за да ни отвори.

В Тел Яримджа си лягахме рано. В дневната не се виждаше светлина. Една лампа светеше в чертожното ателие, а друга — в канцеларията на доктор Лайднър, но почти всички останали прозорци бяха тъмни. Изглежда, тази вечер всички се бяха прибрали още по-рано от обикновено.

Когато минах покрай чертожното ателие, надникнах вътре. Господин Кари беше по риза и работеше над своя план.

Стори ми се болен, уморен и напрегнат. Стана ми мъчно за него. Не зная какво имаше в Кари — не бяха думите му, защото той рядко казваше нещо, при това най-вече банални неща, не бяха и постъпките му, защото и те не бяха кой знае какви — и все пак този човек правеше впечатление. Той важеше, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Той извърна глава и ме забеляза. Извади лулата от устата си и каза:

— Значи се върнахте от Хасание, сестра?

— Да, господин Кари. Както виждам, работите до късно. Всички други са си легнали.

— Помислих си, че ще мога да свърша нещо — отвърна той. — Доста работа ми се е понатрупала. Утре цял ден ще бъда на разкопките. Започваме отново да копаем.

— Вече? — възкликнах аз.

Той ме изгледа някак особено.

— Това е най-доброто, което можем да сторим. Казах го и на Лайднър. Утре той ще бъде в Хасание, за да уреди някои формалности. Всички останали обаче се залавяме за работа. Никак не е лесно при тази ситуация да седим тук и да се гледаме един друг в очите.

Прав беше, разбира се. Особено в състоянието, в което бяха изпаднали всички.

— Мисля, че имате право — казах аз. — Работата кара човек да забрави много неща.

Знаех, че погребението щеше да се извърши вдругиден.

Кари отново се бе надвесил над плана си. Не зная защо, но сърцето ми се сви при вида на този човек. Бях сигурна, че ще прекара една безсънна нощ.

— Ако имате нужда от приспивателно, господин Кари? — попитах неуверено.

Той поклати глава с усмивка.

— Благодаря ви, госпожице. Приспивателните са лош навик.

— Е, лека нощ тогава, господин Кари — казах аз. — Ако мога да ви помогна с нещо…

— Не виждам с какво, сестра, но ви благодаря. Лека нощ.

— Много съжалявам… — рекох аз може би твърде импулсивно.

— Съжалявате? — Той ме погледна изненадан.

— За… за всички. Толкова е ужасно. Особено за вас.

— За мен ли? Защо за мен?

— Ами вие сте стар приятел и на двамата!

— Стар приятел съм на Лайднър, но не може да се каже същото за госпожа Лайднър.

Говореше така, сякаш я бе ненавиждал. Ах, ако Шийла Райли можеше да го чуе отнякъде!

— Тогава лека нощ — повторих аз и изтичах към своята стая.

Не си легнах веднага, а свърших някои работи из стаята — изпрах си няколко кърпички и ръкавици, после писах в дневника си. Преди да си легна, отворих вратата и отново погледнах навън. В чертожната зала и южната пристройка все още светеше.

Доктор Лайднър сигурно още работеше в канцеларията си. Колебаех се дали да отида да му пожелая лека нощ, защото не исках да се държа раболепно. А можеше и да ми се разсърди, че го безпокоя? Но тогава ме обзе някакво безпокойство. В края на краищата какво лошо можеше да има в това, че съм му пожелала лека нощ и съм му предложила услугите си в случай, че има нужда от мен? Щях само да вляза и да изляза.

Доктор Лайднър не беше в канцеларията си. Там заварих само госпожица Джонсън, която бе навела глава над масата и плачеше с горчиви сълзи.

Тази гледка ме изуми. Тя бе толкова спокойна жена и винаги се владееше. Стана ми мъчно за нея.

— Какво се е случило, скъпа? — попитах я аз, като поставих ръка на рамото й. — Хайде, хайде, успокойте се! Не бива да стоите тук съвсем сама и да плачете така.

Тя не ми отговори, а само преглътна и отново захълца мъчително.

— Хайде, недейте, скъпа — казах аз. — Овладейте се! Ще отида да ви приготвя чаша горещ чай!

Най-сетне тя повдигна глава.

— Благодаря ви, сестра, няма нужда. Държа се като истинска глупачка.

— Но какво ви мъчи толкова?

След моментно колебание тя ми отвърна:

— Всичко е толкова ужасно…

— Мислете за нещо друго — посъветвах я аз. — Станалото — станало. Не може да се върне назад. Няма смисъл да се тревожите.

Тя стана и оправи косата си.

— Сигурно се държа адски глупаво — изрече с дрезгавия си глас. — Влязох да подредя канцеларията. Реших, че е по-добре да върша нещо. И тогава… тогава изведнъж се сетих за всичко това…

— Да, да — казах аз, — разбирам ви. А сега идете да си легнете. Ще ви донеса чаша чай и грейка за леглото.

И госпожица Джонсън се подчини, защото не желаех да слушам какъвто и да било протест.

— Много ви благодаря, сестра — изрече тя, след като я бях настанила в леглото с грейка и отпиваше от чая си. — Вие сте добър човек — допълни. — Рядко се случва да изпадна в такова състояние.

— О, на всекиго може да се случи при подобни обстоятелства. Толкова неща се струпаха на главите ни! Като прибавите и полицаите, които шарят навсякъде. Ами и аз самата не се чувствам добре.

Бавно и със странен глас тя изрече:

— Според мен това, което казахте преди малко, е много правилно. Станалото — станало, не може да се върне назад… — Замълча и после изрече с тон, който просто ме порази: — Тази жена беше зла!

Въздържах се да споря с нея по този въпрос. Винаги съм смятала, че е съвсем естествено тези две жени да не се разбират.

Дали госпожица Джонсън не се бе зарадвала от смъртта на госпожа Лайднър, за да се терзае сега толкова от срам при подобна мисъл?

Казах й:

— А сега заспивайте и не мислете повече за нищо.

Раздигнах някои неща и подредих малко стаята.

Поставих чорапите върху облегалката на стола, а връхните й дрехи — на закачалка. На пода забелязах топка смачкана хартия, която сигурно бе паднала от нейния джоб.

Тъкмо се канех да я разгърна, за да видя дали мога да я хвърля, когато госпожица Джонсън ме накара да подскоча.

— Дайте ми това!

Подчиних се безмълвно. Тя грабна хартиената топка от ръката ми и я запали на пламъка на свещта.

Както казах, бях объркана и само я гледах втренчено.

Тя така бързо измъкна хартията от ръцете ми, че нямах време да видя какво представлява. Но под действието на пламъка листът се изкриви към мен и тогава видях няколко думи, написани с мастило.

Едва когато си легнах, разбрах защо тези думи ми се бяха сторили някак си познати — това беше почеркът на анонимните писма.

Затова ли госпожица Джонсън бе изпаднала в това състояние? Нима тя бе авторът на анонимните писма?