Убийство в Месопотамия

Двайсет и трета глава Аз ставам медиум

Погребението беше много трогателно. Присъстваха всички членове на експедицията, както и цялата английска колония в Хасание. Дори Шийла Райли беше дошла и изглеждаше доста потисната в траурните си дрехи. Надявах се, че изпитва угризения за лошите думи, казани от нея за покойната.

Като се прибрахме, отидох в канцеларията на доктор Лайднър и му заговорих относно заминаването си. Той беше много любезен и ми благодари за всичко, което съм сторила (А какво бях сторила всъщност? Все едно нищо!) и настойчиво ми предложи допълнително едноседмично възнаграждение. Възпротивих се, защото не заслужавах подобно благородство от негова страна.

— Наистина, доктор Лайднър, не желая никакво възнаграждение, освен пътните си разноски.

Но той не искаше и да чуе.

— Вижте, доктор Лайднър — казах аз, — според мен аз не заслужавам възнаграждение. Искам да кажа, че… че не успях да изпълня задачата си. Тя… моето присъствие тук не можа да я спаси.

— Не си внушавайте подобно нещо, сестра — ми рече той. — Та аз не съм ви ангажирал като детектив. Не съм и подозирал, че животът на жена ми е в опасност, а отдавах всичко само на нерви и душевна потиснатост. Няма в какво да се упреквате. Тя ви обикна и ви се довери. Убеден съм, че последните й дни бяха по-спокойни и по-честити благодарение на вашето присъствие. Вие изпълнихте отлично дълга си като медицинска сестра.

Гласът му потрепери и аз разбрах какво мисли. Той осъждаше себе си, че е погледнал несериозно на страховете, които съпругата му е изпитвала.

— Доктор Лайднър — попитах го аз, — стигнахте ли до някакво заключение относно тези анонимни писма?

— Наистина не зная какво да мисля за тях — въздъхна той. — А какво казва Поаро?

Лавирайки между истината и измислицата — поне така си мислех — отвърнах:

— До вчера — нищо.

В края на краищата наистина си беше така, преди да му кажа за госпожица Джонсън.

У мен се породи любопитство да видя каква ще бъде реакцията му, ако направя определен намек. Когато вчера ги видях заедно с госпожица Джонсън, когато видях колко много разчита той на нея, напълно забравих за писмата. Дори в този момент почувствах, че ще е непристойно да говоря за тях. Даже и да ги беше писала, тя достатъчно страда от угризения след смъртта на госпожа Лайднър. И все пак страшно ми се искаше да узная дали подобна възможност бе минала през ума на Лайднър.

— Обикновено анонимни писма пишат жените — казах аз.

Исках да видя как ще възприеме думите ми.

— Сигурно е така — въздъхна той. — Но навярно забравяте, сестра, че тези писма може да са истински — да са написани от Фредерик Боснър.

— Не, не съм забравила тази възможност — отвърнах аз. — Само че не вярвам това да е истинското обяснение.

— Но аз вярвам! — каза той. — Това са глупости — че бил сред членовете на експедицията. Това е само една хипотеза на мосю Поаро. Истината е по-проста. Това е някой луд, който е скитал наоколо, вероятно дегизиран по някакъв начин. През онзи фатален следобед той е успял да се промъкне в къщата. А слугите вероятно лъжат — може да са подкупени.

— Възможно е — казах колебливо аз.

Доктор Лайднър продължи, като в гласа му се появи леко раздразнение:

— Мосю Поаро може да подозира членовете на моята експедиция колкото си иска! Аз съм абсолютно сигурен, че никой от тях не е замесен. Работил съм с тях и ги познавам достатъчно. — Внезапно замълча, но след малко продължи: — Така ли смятате вие, сестра? Че анонимни писма се пишат обикновено от жени?

— Невинаги е така — отвърнах аз. — Но съществува определен вид женска злоба, която намира удовлетворение в това.

— Без съмнение намеквате за госпожа Меркадо? — Той поклати глава и продължи: — Но даже и сърцето й да е било толкова злобно, че да извърши тази низост, тя не е имала необходимата информация.

В този момент си спомних първите писма, които госпожа Лайднър съхраняваше в коженото куфарче.

Ако тя е пропуснала някой път да заключи куфарчето, а госпожа Меркадо е тършувала из къщата, когато е била сама, тя лесно е могла да ги открие и да ги прочете. Мъжете никога не се сещат за подобни възможности!

— Освен госпожа Меркадо тук има само една друга жена — госпожица Джонсън — казах аз и вперих поглед в него.

— Това е съвсем абсурдно!

Усмивката, която се появи на устните му, беше достатъчно красноречива. Мисълта, че госпожица Джонсън може да бъде авторката на тези писма, изобщо не му бе минавала през ума. За миг изпитах желание да заговоря, но се въздържах. Отвращавах се от мисълта да предам друга жена, пък и не бях ли станала свидетелка на нейните искрени и дълбоки угризения? Станалото — станало. Защо да натрапвам ново разочарование на господин Лайднър след всичките му неволи?

Уговорихме се, че ще си тръгна на следващия ден, а с помощта на доктор Райли си бях уредила да остана ден-два при старшата сестра на болницата, докато подготвя завръщането си в Англия било през Багдад, било направо за Нисибин по шосе и с влак.

Доктор Лайднър любезно ми предложи да си избера нещо за спомен от вещите на покойната.

— О, не, доктор Лайднър, моля ви! — възпротивих се. — Не мога. Вие сте прекалено любезен.

Той обаче настоя:

— Желая да имате нещо за спомен от нея. Сигурен съм, че Луиз би одобрила това.

И ми предложи да взема тоалетния й комплект!

— О, не, доктор Лайднър! Ами това е много скъпо нещо. Не мога, наистина!

— Знаете добре, че тя няма сестри. Никой, който да има нужда от тези неща.

Разбирах много добре, че не желае да ги види в алчните ръчички на госпожа Меркадо. Не мисля, че щеше да ги предложи и на госпожица Джонсън.

— Помислете си — продължи той със същия внимателен тон. — Между впрочем ето ви ключа от кутийката за бижута на Луиз! Може би там ще намерите нещо по ваш вкус. Бих ви помолил също да опаковате дрехите й. Доктор Райли може да ги раздаде на някои бедни християнски семейства в Хасание.

Доволна, че мога да му направя тази услуга, с готовност приех.

Веднага се залових за работа.

Госпожа Лайднър беше донесла със себе си само най-необходимото и не ми отне много време да извадя и опаковам дрехите й в два ръчни куфара. Всичките нейни книжа бяха в коженото куфарче. Кутията с бижута съдържаше само няколко обикновени неща — пръстен с бисер, диамантена брошка, малка бисерна огърлица, една-две златни брошки и огърлица от големи кехлибарени зърна.

Разбира се, нямах никакво намерение да взимам бисери и диаманти, но се колебаех между кехлибарената огърлица и тоалетния несесер. В крайна сметка не виждах причина да не взема несесера. Това си беше проява на любезност от страна на Лайднър и не смятах, че зад любезността му се крие нещо. Щях да го взема именно заради това, без никаква гордост. А в края на краищата аз изпитвах голяма симпатия към покойната.

Е, с всичко това беше вече приключено. Куфарите бяха опаковани, кутийката със скъпоценностите заключена и оставена настрана, за да я предам на доктора заедно със снимката на бащата на госпожа Лайднър и няколко други лични вещи на покойната.

Щом свърших и тази работа, стаята ми се видя празна и тъжна. Нямаше какво повече да върша и все пак не ми се тръгваше. Сякаш имаше още нещо, което да свърша или непременно да видя, или нещо, което трябваше да узная. Макар да не съм суеверна, си помислих, че духът на мъртвата витае в стаята и се опитва да ми каже нещо.

Спомних си, че веднъж в болницата бяхме викали духове и тогава на листа се бяха изписали удивителни неща. Да не би и аз самата — без да зная — да съм медиум?

Има моменти, когато човек си въобразява какви ли не работи.

Пообиколих стаята с известно притеснение, докосвайки това или онова. Разбира се, в стаята нямаше нищо, освен голи мебели. Не намерих нищо зад чекмеджетата, нито по ъглите. Безполезно беше да търся повече.

И накрая (може да ме сметнете за смахната, но както казах, в живота на човек има особени моменти) направих нещо необичайно — отпуснах се на леглото и затворих очи.

Съзнателно се опитах да забравя коя съм аз, каква съм аз. Опитах се да се пренеса мислено назад в онзи фатален следобед. Представих си, че съм госпожа Лайднър и си почивам тук тихо и кротко.

Невероятно е как човек може да изпадне в такова състояние!

Аз съм нормална и уравновесена жена — никога не съм имала вземане-даване с призраци, но ви заявявам, че след около пет минути започнах да се чувствам като медиум.

Не направих опит да се противопоставя, а напротив — съзнателно насърчавах това свое усещане.

„Аз съм госпожа Лайднър — казах си. — Аз съм госпожа Лайднър… Изтегнала съм се на леглото… полузаспала. След малко… след един миг вратата ще се отвори.“

Не преставах да си повтарям тези фрази, сякаш сама се хипнотизирах.

„Сега часът е почти един и половина… моментът наближава… Вратата ще се отвори… Вратата ще се отвори… и ще видя кой ще влезе…“

Не откъсвах очи от вратата, която щеше да се отвори след малко. Трябваше да я видя как се отваря. Трябваше да видя и кой я отваря.

В този следобед моят разум сигурно е бил малко помрачен, щом като си бях въобразила, че ще разкрия загадката по такъв начин.

И все пак вярвах в това. Тръпки полазиха по гърба ми и плъзнаха към краката ми. Усещах ги безчувствени… парализирани.

„Изпадаш в транс — прошепнах си аз. — И в този транс ще видиш… — И отново заповтарях с монотонен глас: — Вратата ще се отвори… вратата ще се отвори…“ Усещах как студените тръпки се засилват. И тогава видях как съвсем бавно вратата се открехва. Беше ужасно!

През целия си живот не бях изпитвала такова мъчение. Бях парализирана, вледенена. Бях неспособна да помръдна дори и малкия си пръст.

Бях обзета от ужас. Направо бях вкаменена от страх.

А тази врата, която не преставаше да се отваря! Така безшумно…

След миг трябваше да видя…

Полека… полека… вратата се отваряше все повече.

Бил Колман влезе тихо и сигурно преживя най-голямата уплаха в живота си.

Аз скочих от леглото с писък и изтичах до средата на стаята.

Той замръзна на мястото си, а розовото му лице стана огненочервено. Смаян, Колман отвори широко уста:

— Здравейте, здравейте… Какво става тук, сестра?

Изведнъж реалността се стовари върху ми с цялата си тежест.

— Велики боже! — извиках аз. — Господин Колман! Как само ме изплашихте!

— Моля ви за извинение — отвърна той и се опита да се усмихне.

Тогава забелязах, че държи малко букетче от червени лютичета — хубави цветчета, които растяха по склона на Тел. Госпожа Лайднър обичаше тези цветя.

Лицето на Колман стана още по-червено.

— В Хасание не могат да се намерят цветя — каза. — Стори ми се тъпо да не може човек да положи един букет на гроба й. Затова реших да се промъкна тук и да сложа тези цветчета в малката ваза, която тя държеше винаги на масата… Просто да покажа, че не е забравена. Е, идеята ми не е от най-умните, но…

Постъпката му ми се стори чудесна. Той беше засрамен и смутен като всички англичани, уловени в сантименталност. Наистина идеята му беше прекрасна.

— Напротив, чудесно сте го намислили, господин Колман — казах аз.

Взех малката ваза, напълних я с вода и подредих цветята в нея.

Той още повече се издигна в моите очи. Неговият жест беше проява на добро сърце и сериозна загриженост.

Не ме попита защо извиках така при неговото появяване, за което му бях много благодарна. Щях да се чувствам като глупачка, ако трябваше да давам обяснения.

„И повече никакви такива занапред, моето момиче — си казах аз, като запретнах ръкави и оправих гънките на престилката си. — Не ставаш за подобни психарски истории.“

След това се залових да приготвям багажа си, което ми отне остатъка от деня.

Отец Лавини изказа голямото си съжаление, когато разбра, че се готвя да заминавам. Рече ми, че моето хладнокръвие и здравият ми разум са били от полза за всички. Здрав разум! Радвам се, че не ме беше зърнал какво правех в стаята на госпожа Лайднър.

— Днес не сме виждали мосю Поаро — отбеляза той.

Обясних му, че детективът е зает с изпращането на телеграми.

Лавини вдигна вежди.

— Телеграми ли? За Америка?

— Мисля, че да. Така ми каза — за цял свят. Според мен обаче тези чужденци винаги преувеличават.

В миг се изчервих, понеже си спомних, че и отец Лавини е чужденец.

Той обаче посрещна моята забележка със смях и ме попита дали зная нещо ново за кривогледия мъж.

Отвърнах му, че не съм чула нищо.

Отец Лавини ме попита отново за часа, когато с госпожа Лайднър бяхме видели въпросния човек да наднича през прозореца.

— Всичко показва, че тоя тип се е интересувал от госпожа Лайднър — рече замислено отецът. — Много често се питам дали този човек не бе европеец, предрешен като иракчанин.

Това беше нещо ново за мен и аз го обмислих внимателно. Бях го взела за местен човек, но когато се замислих, разбрах, че това е било само заради кройката на дрехите и жълтеникавата му кожа.

Отец Лавини сподели с мен намерението си да отиде до мястото, където двете бяхме видели този човек.

— Кой знае? Може да е изтървал нещо там. В детективските романи престъпниците винаги правят така.

— Предполагам обаче, че в реалния живот престъпниците са по-съобразителни — отбелязах аз.

Донесох няколко чифта чорапи, които бях закърпила, и ги поставих върху масата в дневната, за да може всеки мъж да вземе своите. Като не виждах какво друго мога да направя, се качих на терасата.

Там заварих госпожица Джонсън, но тя не ме чу. Едва когато бях съвсем близо до нея, тя ме забеляза.

Много преди това обаче видях, че нещо не е наред.

Тя стоеше насред терасата, като се взираше право пред себе си, а на лицето й беше изписан ужас — сякаш бе видяла нещо, което разсъдъкът й отказваше да възприеме.

Останах смаяна и безмълвна.

Вече я бях виждала разтревожена предната вечер, но сега беше съвсем различно. Приближих се до нея и я попитах:

— Драга госпожице Джонсън, какво ви има?

Тя извърна глава и ме погледна с празен поглед. Аз настоях:

— Какво става с вас?

Тя направи странна гримаса — сякаш се опитваше да преглътне, само че гърлото й беше твърде пресъхнало. Произнесе с прегракнал глас:

— Току-що видях нещо.

— Какво сте видели? Кажете ми. Никак не изглеждате добре.

Тя се помъчи да се окопити, но напразно. После каза със същия дрезгав и задавен глас:

— Току-що разбрах как човек може да се промъкне тук отвън, без никой да го забележи.

Проследих посоката на погледа й, ала не видях нищо.

Райтер се намираше на прага на своето фотографско ателие, а отец Лавини тъкмо прекосяваше двора — и това бе всичко.

Погледнах я неразбиращо и останах поразена от странното й изражение.

— Наистина не разбирам какво имате предвид — казах аз. — Ще ми обясните ли?

Тя поклати глава.

— Не сега. По-късно. О, трябваше да се сетим за това! Трябваше да се сетим!

— Ако само ми кажете…

Обаче тя отново поклати глава.

— Оставете ме по-напред да помисля.

И като ме избута, се спусна бързо по стъпалата.

Не я последвах, защото явно тя не го желаеше. Седнах на парапета и се опитах да проумея тази загадка, но безуспешно. Към двора имаше само един вход — през големия сводест портал. Пред портала един водоносец бъбреше с готвача-индус. Никой не би могъл да мине покрай тях, без да го забележат.

Поклатих объркано глава и слязох долу.