Убийство в Месопотамия

Шеста глава Първа вечер

След чая госпожа Лайднър ме отведе в стаята ми.

Смятам, че няма да е зле тук да направя кратко описание на самите помещения. Впрочем в тяхното разположение нямаше нищо особено, както може да се убеди всеки, който погледне приложения план.

От всяка страна на верандата се отваряше по една врата. Вратата отдясно водеше към трапезарията, където бяхме пили чай, а другата врата отсреща извеждаше също в подобна стая (аз я наричах всекидневна), която ни служеше едновременно за салон и за работна зала. Там се правеха чертежи от по-общ характер, лепяха се и се сглобяваха парчетата от по-деликатните и чупливи керамични съдове. От тази всекидневна се минаваше в залата с находките, където върху лавици, в сандъци или върху чинове и маси бяха насъбрани всички предмети, намерени в разкопките. Тази стая нямаше друг изход, освен през всекидневната.

Стаята, съседна на тази с находките, но в която се влизаше през една врата откъм двора, бе спалнята на госпожа Лайднър. Подобно на всички стаи, разположени от южната страна, тя имаше два прозореца с решетки, които гледаха към полето. До стаята на госпожа Лайднър, в източната страна на постройката, се намираше стаята на съпруга й, която нямаше пряка връзка с тази на жена му. Непосредствено до неговата стая се намираше тази, която бе отредена за мен. Следваше стаята на госпожица Джонсън, а след нейната беше тази на семейство Меркадо. Зад тях се намираха две помещения, които имаха претенцията да се наричат бани.

(Един ден си послужих с думата „баня“ пред Райли, а той избухна в гръмък смях и каза, че една баня или си е баня, или изобщо не е никаква баня! Но когато си свикнал с крановете и удобствата на истинските бани, ти е странно да наричаш бани две тесни стаички, снабдени с по една тенекиена „вана“, калната вода, за които се носеше в стари бидони за петрол!)

Цялата тази страна била пристроена от доктор Лайднър към първоначалната арабска къща. Спалните бяха еднакви и имаха по една врата и по един прозорец, които гледаха към двора.

На северната страна бяха разположени чертожната зала, лабораторията и фотографските помещения.

От другата страна на верандата разпределението на стаите беше почти същото. От трапезарията се влизаше в канцеларията, където се съхраняваха архивите, съставяха се протоколите и се извършваха машинописните работи. Стаята на отец Лавини беше същата като на госпожа Лайднър, само че на отсрещния ъгъл. На него му бяха отредили една от двете големи спални, защото там дешифрираше или както се наричаше това — писмените знаци от плочките.

От същия този ъгъл при стаята на отец Лавини тръгваше стълбището, което водеше към покрива. На запад се нареждаше най-напред кухнята, след която идваха четири малки стаи, заемани от младите мъже — Кари, Емът, Райтер и Колман.

На северозападния ъгъл се намираха фотографското ателие и тъмната стаичка за проявяване на снимки, свързани с обща врата, после идваше лабораторията. В средата на северната фасада се намираше единственият вход на къщата — голяма порта със свод, през която бяхме минали и ние. Навън се виждаха жилищата на местната прислуга, помещението за войниците от охраната и конюшните. Вдясно от входа чертожната зала заемаше по-голямата част от северната страна.

Спрях се малко по-подробно върху общия план на сградата, за да не става нужда да се връщам към отделните помещения по-късно.

Както вече споменах, госпожа Лайднър лично ме разведе да се запозная с разположението на помещенията в сградата и накрая ме настани в моята стая, като изрази надежда, че ще имам на разположение всичко необходимо.

Мебелировката се състоеше от легло, шкаф и стол. Макар и твърде скромна, тя беше чиста и уютна.

— Слугите ще ви носят топла вода преди всеки обяд и вечеря. И всяка сутрин, разбира се. Ако ви потрябва топла вода през останалото време на деня, излезте навън и плеснете с ръце. Щом се появи момчето, кажете му: „джиб май хар“. Смятате ли, че ще можете да запомните тези думи?

Отговорих утвърдително и повторих фразата малко неуверено.

— Много добре. Ала не забравяйте да викате силно — арабите не разбират, ако им се говори с обикновен „английски“ тон.

— Езиците са чудна работа — казах аз. — Странно колко различни езици има по света!

Тя се усмихна.

— В Палестина има един храм, където молитвата „Отче наш“ е написана на деветдесет езика.

— Сериозно! Трябва да пиша на леля ми за това — страшно много ще я заинтригува.

Госпожа Лайднър разсеяно докосна каната с вода и легена, а после премести сапунерката с няколко сантиметра.

— Надявам се, че ще ви бъде добре тук — каза тя — и че няма да се отегчавате прекалено.

— Рядко се отегчавам — заявих аз. — Животът е твърде кратък за това.

Без да ми отговори, тя продължи разсеяно да размества нещата върху поставката за миене.

Внезапно втренчи в мен тъмните си теменужени очи.

— Какво точно ви каза моят съпруг, сестра?

В моята професия се отговаря почти винаги по един и същи начин на въпроси от този род.

— Останах с впечатление, че сте депресирана, госпожо Лайднър — отговорих с най-естествения си тон — и че имате нужда от някого, за да се грижи за вас и да ви разтоварва от неприятности.

Тя сведе глава бавно и замислено.

— Да — каза. — Да, благодаря ви.

Думите й ми прозвучаха малко загадъчно, но нямах намерение да се задълбочавам в нещата. Вместо това изрекох:

— Разчитам на вас да ми поверите всички грижи по поддържането на тази къща. Не бива да ме оставяте да безделнича.

Госпожа Лайднър ме възнагради с усмивка.

— Благодаря ви, сестра.

После приседна на леглото и за моя голяма изненада започна да ми задава най-различни въпроси. Повтарям за моя голяма изненада, тъй като в момента, в който я видях, аз повярвах, че тя е наистина голяма дама. А пък една истинска дама не би трябвало да разпитва хората за личните им дела. Обаче госпожа Лайднър гореше от желание да узнае всичко за моя милост: къде съм учила и кога, причината, която ме бе довела в Ориента, как се бе случило, че доктор Райли ме бе препоръчал на съпруга й, попита ме дори дали съм живяла в Америка и имам ли там роднини. Тя ми зададе още два-три други въпроса, които ми се сториха безсмислени, ала по-късно разбрах голямата им важност.

Внезапно госпожа Лайднър промени държанието си и на лицето й се разля блажена усмивка. С нежен глас ме увери, че се чувства много щастлива от моето идване и е убедена, че ще й донеса неизмеримо облекчение.

Стана и добави:

— Ще се качите ли на терасата, за да се полюбувате на залеза? Тази гледка обикновено е прекрасна в този час на деня.

Приех на драго сърце.

След като излязохме от моята стая, тя ме попита:

— Имаше ли много хора във влака от Багдад? Някакви мъже?

Отговорих й, че не съм забелязала нещо особено, с изключение на двама французи, които бях видяла вечерта във вагон-ресторанта, и трима мъже, които, доколкото долових от разговора им, се занимаваха с някакъв петролопровод.

Тя поклати глава и лека въздишка на облекчение се отрони от устните й.

Качих се на терасата.

Там вече беше госпожа Меркадо, седнала върху парапета, а също и доктор Лайднър, наведен над няколко редици от камъни и парчета от керамични съдове. Между предметите имаше големи камъни, които той нарече ръчни мелници, прътове, секири и други инструменти от камък, парчета от вази, украсени с най-причудливи рисунки, каквито никога не бях виждала.

— Елате насам! — провикна се госпожа Меркадо. — Не е ли твърде, твърде прекрасно?

Залезът наистина представляваше рядко красива гледка. В далечината Хасание, зад който потъваше слънцето, изглеждаше невероятно, а Тигър, носеща се между широките си брегове, приличаше на приказна река.

— Каква чудесна гледка, нали, Ерик? — възкликна госпожа Лайднър.

Докторът вдигна разсеян поглед, после промълви с безразличен тон: „Да, чудесно, чудесно“ и отново се зае с подреждането на предметите.

Съпругата му се усмихна и каза:

— Археолозите не се интересуват от нищо друго, освен от това, което се намира под краката им. За тях небето не съществува.

Младата Меркадо се изкикоти:

— Ах, те са странен народ! И вие скоро ще го разберете, сестра. — След малка пауза тя добави: — Всички много се радваме на вашето идване тук. Състоянието на нашата мила госпожа Лайднър ни създаваше толкова тревоги, нали, Луиз?

— Нима? — отвърна тя с подчертано хладен тон.

— О, да! Тя наистина беше много зле, сестра. Какви ли не тревоги сме преживели. Знаете, когато някой каже: „А! Това са само нерви!“, тогава пък аз винаги си мисля, че няма нищо по-лошо? Ами нервите са центърът и същината на нашия организъм, нали така, сестра?

„Ама че хитруша!“ — помислих си аз.

Госпожа Лайднър сухо изрече:

— Занапред няма да се занимавате повече с моето здраве, Мери. Сестра Ледърън ще има тази грижа.

— Разбира се! — бодро заявих аз.

— Убедена съм, че в скоро време ще видим промяна — рече госпожа Меркадо. — Всички бяхме единодушни в мнението си, че тя трябва да се посъветва с лекар или да направи нещо. Нервите й бяха просто на скъсване, нали, скъпа Луиз?

— До такава степен, че явно съм започнала да късам вашите нерви — отвърна тя. — Не е ли по-добре да сменим темата с нещо по-интересно от моите страдания?

В този момент разбрах, че госпожа Лайднър е от жените, които умеят да си създават врагове. Хладната арогантност на гласа й (не че я упреквах за това) накара иначе бледите страни на госпожа Меркадо да пламнат. Тя смотолеви нещо, но госпожа Лайднър вече беше отишла до съпруга си в другия край на терасата. Без съмнение той не бе я чул да се приближава, защото когато тя положи ръка на рамото му, той трепна и вдигна въпросителен поглед към нея. В очите му се четяха привързаност и тревога. Госпожа Лайднър леко му кимна с глава, а после го хвана под ръка, поведе го към стълбата и двамата слязоха долу заедно.

— Той е много внимателен към жена си, нали? — отбеляза госпожа Меркадо.

Аз отговорих:

— Да, много приятна гледка.

Младата жена ми хвърли изпитателен поглед.

— Според вас какво всъщност й има, сестра? — попита тя, снишавайки малко гласа си.

— О, едва ли е нещо сериозно — бодро отвърнах аз. — Леко нервно претоварване, струва ми се.

Госпожа Меркадо впи в лицето ми същия онзи настойчив поглед, както по време на чая.

— Да не би да сте специализирали грижи за нервноболни?

— О, съвсем не — отвърнах аз. — Защо си го помислихте?

След кратко мълчание тя ме попита:

— Знаете ли колко ненормална беше тази жена? Доктор Лайднър не ви ли е казвал?

Мразя клюките по отношение на моите пациенти. От друга страна, зная от опит колко е трудно да се изтръгне истината от близките, а пък докато не разбере човек естеството на болестта, лечението е само лутане без резултат. Е, когато има лекар, всичко изглежда съвсем иначе — той ти дава всички необходими сведения. Само че тук нямаше никакъв лекар. Доктор Райли никога не е получавал професионално мнение, а и не бих могла да твърдя, че професор Лайднър ми каза всичко, което трябваше да знам за състоянието на жена му. Обикновено съпрузите не говорят по тези въпроси и само могат да бъдат поздравени за това. Ако бях обаче по-добре осведомена, щях да се ориентирам как да постъпвам с пациентката си.

Госпожа Меркадо, тази малка усойница, умираше от желание да говори. От своя страна, аз както от човешка, така и от професионална гледна точка много желаех да чуя какво имаше да ми разкаже тя. Ако пък желаете, можете да ме обвините и в любопитство.

Аз казах:

— Изглежда, госпожа Лайднър не се е държала съвсем нормално напоследък?

— Нормално ли? — ухили се тя. — Какво ти нормално! Направо ни изкара акъла от страх. Една нощ по прозореца й някой чукал с пръсти. После пък видяла отрязана до китката ръка. Когато обаче заяви, че някакво жълто лице се изблещило на стъклото и щом изтичала към прозореца, там нямало нищо — е, как тогава да не ви настръхне косата?

— А може би някой й разиграва номера? — предположих аз.

— Ами, номера! Всичко това е плод на нейното въображение. Слушайте само — преди три дни, по време на вечерята, на повече от километър и половина оттук се стреляше и тя скочи от стола си и се разпищя. Направо ни смрази кръвта. А пък доктор Лайднър се втурна към нея и просто стана смешен с държанието си. „Няма нищо, мила, няма нищо!“ — все повтаряше той. Знаете ли, сестра, според мен понякога мъжете само поощряват жените си в истеричните им пристъпи. Жалко, това никак не е хубаво. На подобни халюцинации изобщо не трябва да се обръща внимание.

— Правилно, стига действително да са халюцинации.

— А какво друго могат да бъдат?

Не знаех какво да й отговоря, затова замълчах. Тук имаше нещо странно. Гърмежи и викове — за изнервен човек това е напълно обяснимо. Но тази история с призрачни лица и ръце ми се видя доста странна. Беше едно от двете — или госпожа Лайднър си ги бе съчинила подобно на дете, което измисля лъжи, за да се направи на интересна, или пък, както си бях помислила в началото, ставаше дума за някаква шега. Според мен подобно нещо можеше да се стори смешно на глупав младеж като Колман. Реших да го следя отблизо. Подобни неуместни шеги спокойно могат да доведат до лудост човек със слаби нерви.

— Не намирате ли, сестра, че тя е с подчертано романтичен вид? — попита госпожа Меркадо, като ме погледна. — С вид на жена, на която все й се случват разни неща?

— Какво имате предвид?

— Първият й мъж бил убит през войната, а тогава тя била само на двайсет години. Доста трагично и романтично, нали?

— Това е само начин един паток да се представи за лебед — отвърнах аз със сух тон.

— Ах, сестра, каква необикновена забележка!

Във всеки случай беше много вярна. Колко жени съм чувала да въздишат: „Ах, само да не беше загинал Доналд — или Артър — или както му е било името!“ Понякога смятам, че ако той не бе загинал, със сигурност би се превърнал в сприхав дебелак на средна възраст.

Вече се мръкваше и аз предложих на госпожа Меркадо да слезем. Тя се съгласи и ме покани да посетим лабораторията.

— Съпругът ми е там и работи — добави тя.

Приех с удоволствие и тя ме заведе в една стая, осветена от лампа, ала там нямаше никого. Показа ми някакви апарати и някои медни украшения, които се обработваха, а също така и няколко кости, покрити с пласт восък.

— Къде може да е Джоузеф? — почуди се госпожа Меркадо.

Тя хвърли поглед в чертожното ателие, където Кари работеше върху нещо. Той почти не повдигна очи при нашето влизане и бях смаяна от изморения му вид. Още на секундата си помислих: „Този човек е на края на силите си. Няма да издържи дълго.“ Тогава си спомних, че и още един човек бе забелязал тази негова напрегнатост.

На излизане извърнах глава да го погледна още веднъж. Наведен над чертежа и със стиснати устни, той по странен начин напомняше „глава на мъртвец“ — толкова силно изпъкваха костите на лицето му. Може и просто да си въобразявах, ала той много ми напомни на някогашен рицар, тръгнал на война със съзнанието, че ще загине на бойното поле.

Отново почувствах онази притегателна сила, която се излъчваше от него.

Открихме господин Меркадо в общата зала, където той обясняваше някакъв нов процес на госпожа Лайднър. Самата тя седеше на дървен стол и бродираше цветя върху коприна. Още веднъж бях поразена от нейната крехкост и ефирност. Човек би я оприличил повече на фея, отколкото на същество от плът и кръв.

Госпожа Меркадо извика пронизително:

— Ах, ето къде си бил, Джоузеф! Мислех, че си в лабораторията.

Той подскочи объркано, сякаш влизането на жена му бе нарушило хармонията, и започна да заеква:

— Аз… трябва да тръгвам. Тъкмо съм по средата на… по средата на…

Той не довърши и се отправи към вратата.

Госпожа Лайднър му каза с нежния си глас:

— Друг път ще ми разкажете края. Беше много интересно.

Тя ни изгледа с любезна усмивка, но сякаш не беше тук, а се намираше много далеч, после отново се залови за бродерията си.

След малко се обърна към мен:

— Тук имаме доста книги, сестро. Изберете си една и седнете.

Отидох до лавицата. Госпожа Меркадо се позавъртя още около минута, после се обърна рязко и излезе. Когато минаваше покрай мен, забелязах изражението на лицето й, който никак не ми хареса. Явно беше ядосана.

Съвсем несъзнателно си спомних някои неща, които госпожа Келси бе споменала за госпожа Лайднър. Не ми се искаше да са верни, тъй като Луиз ми беше симпатична, но все пак започнах да се питам дали в тях не се съдържаше частица истина.

Очевидно не можеше да се вини самата госпожа Лайднър, но фактът си беше факт — грозноватата госпожица Джонсън и тази проклетница Меркадо изобщо не можеха да се мерят с нея по хубост и привлекателност. Мъжете са си мъже — това ние, медицинските сестри, го узнавахме твърде рано. Меркадо не беше никакъв донжуан и едва ли госпожа Лайднър му обръщаше някакво внимание, ала жена му се дразнеше от това. Ако не се лъжех, тя толкова много се дразнеше, че не би се поколебала да стори зло на другата жена.

Наблюдавах как госпожа Лайднър си седи на стола и бродира своите красиви цветя, така откъсната от действителността, така далеч оттук. Прииска ми се да я предупредя. Може би тя нямаше понятие колко глупави, безразсъдни и жестоки могат да бъдат ревността и омразата и колко малко е нужно, за да се разпалят. После си казах: „Ейми Ледърън, ти си глупачка! Тази жена не е вчерашна. Тя наближава четирийсетте и сигурно има достатъчно опит в живота.“

В дъното на душата си обаче мислех, че това не е така.

Госпожа Лайднър изглеждаше толкова непорочна.

Как ли беше протекъл животът й до ден-днешен? Знаех, че се е омъжила за доктор Лайднър преди две години, а според госпожа Меркадо първият й мъж е умрял преди петнайсет години.

Седнах близо до нея с книга в ръце. След известно време отидох да се измия за вечеря. Храната беше превъзходна — отлично приготвено къри. За моя голяма радост, тъй като бях много уморена, всички си легнаха рано.

Доктор Лайднър ме придружи до стаята и ме попита дали не ми липсва нещо.

Стисна топло ръката ми и каза любезно:

— Вие й допаднахте много, сестра. Веднага й се понравихте и това много ме радва. Чувствам, че от днес нататък всичко ще бъде наред.

В неговия ентусиазъм имаше нещо младежко.

Аз също чувствах, че госпожа Лайднър изпитва симпатия към мен, и това ме радваше.

Обаче не споделях оптимизма на съпруга й. Някак си усещах, че той самият едва ли знаеше всичко.

Имаше нещо — нещо, което не можех да определя, но което усещах във въздуха.

Леглото ми беше удобно, но въпреки това не спах добре. През цялата нощ ме измъчваха кошмари.

Стиховете от една поема на Кийтс, които трябваше да уча наизуст като малка, се въртяха непрекъснато в главата ми. Все ги обърквах и това не ми даваше мира. Мразех тази поема — сигурно защото някога се бе наложило да я науча насила. Обаче при събуждането си за пръв път открих в нея известна прелест:

„Ах, какво тревожи те, самотни рицарю и (как беше по-нататък?) защо се скиташ блед…“ Представих си бледото лице на рицаря, което носеше чертите на господин Кари — мрачно лице с бронзов тен. То ми напомни на онези млади хора, които бях видяла като момиче през войната… Стана ми мъчно за него. После се унесох отново и Красивата безпощадна дама ми се яви с чертите на госпожа Лайднър — беше се облегнала на един кон и държеше бродерия с цветя. След това конят се препъна и по земята се посипаха кости, покрити с восък. Събудих се цялата настръхнала и още веднъж си казах, че никога повече не бива да ям къри на вечеря!