Във фоайето на хотел „Тигрис Палас“ в Багдад една медицинска сестра довършваше писмо. Писалката й се плъзгаше бързо по хартията.
… Е, скъпа приятелко, като че ли това са всички новини този път. Разбира се, приятно ми беше да опозная нови места, макар да не давам Англия за нищо друго на света! Просто не можеш да си представиш колко мръсен и отвратителен вид има Багдад. Няма нищо общо с прелестта на „Хиляда и една нощ“! Гледан откъм реката, градът може да ти се стори хубав, но всъщност е ужасен… И нито един сносен магазин. Майор Келси ме придружи из базарите, чиято живописност не може да се отрече… но те представляват невъобразими купища от какво ли не, а това непрестанно чукане по бакърените съдове може да ти докара мигрена. Признавам, че много бих се поколебала, преди да си послужа с подобни тенджери, главно заради почистването им — знаеш как зеленясват след време.
Ще ти пиша, за да ти съобщя новини за онова, за което ми говори доктор Райли. Този американец, за когото ставаше дума, сега се намирал в Багдад и можел да дойде да ме види днес следобед. Отнася се за съпругата му… Според доктор Райли тя страдала от някакви „пристъпи“… Той не ми каза нищо повече, но, скъпа приятелко, пределно ясно ми е какво означава това. Надявам се поне, че не е случай на Delirium Tremens. Естествено, доктор Райли беше доста дискретен, но погледът му бе твърде красноречив. Разбираш ме добре, нали? Този доктор Лайднър е археолог, който извършва разкопки в една могила за някакъв американски музей.
Скъпа приятелко, с това смятам да привърша. А пък това, което ми писа за малката Стъбинс, е направо зашеметяващо! А старшата каза ли нещо?
Това е всичко.
След като пъхна писмото в плик, тя го адресира до сестра Кършоу, болница „Сейнт Кристофър“, Лондон.
Докато слагаше капачката на писалката, към нея се приближи едно местно момче.
— Един господин дошъл за вас. Доктор Лайднър.
Сестра Ледърън се обърна и видя мъж със среден ръст, с леко приведени рамене, кестенява брада и внимателни, уморени очи.
Доктор Лайднър се озова пред жена на около трийсет и пет години, гордо изправена и самоуверена. Лицето й излъчваше доброта. Имаше леко изпъкнали очи и лъскава кестенява коса. Жената беше едра, привлекателна, интелигентна и практична, с една дума — такава, каквато би трябвало да изглежда една медицинска сестра, която се грижи за нервноболни хора.
„Сестра Ледърън — помисли си той — ще се справи със задачата си.“