Убийство в Месопотамия

Петнайсета глава Поаро има предположение

Доктор Райли бе станал прав и когато всички напуснаха трапезарията, той грижливо затвори вратата. После хвърли съучастнически поглед към Поаро и отиде да затвори един от прозорците към двора. След това и той седна при нас.

— Bien! — каза детективът. — Сега няма кой да ни безпокои и можем да говорим свободно. Чухме всичко, което всеки от членовете на експедицията имаше да ни съобщи и… Но кажете ми, мила сестро, какво мислите вие?

Изчервих се. Не можеше да се отрече, че този дребен и смешен човечец притежаваше проницателен поглед. Той бе схванал осенилата ме мисъл — навярно по лицето ми си бе проличало какво изпитвах!

— О, нищо важно… — смотолевих.

— Хайде, сестра — обади се доктор Райли, — не карайте специалиста да чака.

— Наистина няма нищо особено — побързах да ги уверя. — Само ми мина през ума, че ако някой е знаел или е подозирал нещо, би му било трудно да говори пред останалите, особено пред доктор Лайднър.

За моя изненада мосю Поаро одобри изказването, като кимна енергично няколко пъти.

— Абсолютно вярно, абсолютно! Имате пълно право, но позволете ми да ви дам моето обяснение. Това събиране имаше определена цел. В Англия преди надбягване става представяне на конете. Те минават пред главната трибуна и всеки може да ги види и да ги прецени. Ето причината за тази малка сбирка. Казано на езика на спортистите, поогледах състезателите.

Доктор Лайднър се провикна:

— Не мога да приема нито за минута, че някой член от моята експедиция може да бъде участник в престъплението! — После се обърна към мен и изрече с авторитетен тон: — Сестра, ще ви бъда много признателен, ако благоволите да кажете на мосю Поаро какво точно стана между жена ми и вас преди два дни.

Подчиних се на молбата му и започнах да разказвам, като се стараех да възпроизведа точните изрази, с които си бе послужила госпожа Лайднър.

След като свърших, мосю Поаро отбеляза:

— Много добре! Отлично! Поздравявам ви за вашия ясен и систематичен ум. Ще ми бъдете неоценима помощница тук. — После се обърна към доктор Лайднър: — Писмата у вас ли са?

— Да, ето ги. Помислих, че ще искате първо да видите тях.

Поаро взе писмата, прочете ги, като същевременно ги огледа най-внимателно. Останах доста разочарована, че не ги поръси с прах за отпечатъци, нито пък ги разгледа под лупа, но този човек вече не беше млад и явно методите му бяха поостарели. Той се задоволи с най-обикновено прочитане.

Щом свърши четенето, остави писмата пред себе си и се изкашля.

— А сега — каза — да пристъпим към подреждане на фактите. Първото от тези писма е било получено от госпожа Лайднър малко след омъжването й за вас в Америка. Имало е и други, но тя ги е унищожила. Първото писмо било последвано от второ и малко след това и двамата сте се спасили от задушаване с газ. След това сте тръгнали да пътувате из чужбина и почти две години не сте получавали нито едно писмо. После, в началото на вашия сезон тук, сиреч в рамките на последните три седмици, писмата отново са се появили. Така ли е?

— Точно така.

— Тъй като жена ви е изпитвала панически страх, вие сте се консултирали с доктор Райли и сте ангажирали сестра Ледърън, за да прави компания на жена ви и да поразсее нейните страхове. Така ли е?

— Да.

— Междувременно се случват и известни инциденти — ръце чукат по прозорците, някакво призрачно лице се показва зад стъклото, разнасят се нощни шумове в залата с находките. Самият вие не сте ли били свидетел на някои от тези явления?

— Не.

— Всъщност знаем за тях единствено от съпругата си.

— Отец Лавини е видял някаква светлина в залата с находките.

— Да. Не съм забравил това.

След кратка пауза Поаро запита:

— Вашата съпруга оставила ли е завещание?

— Не.

— А защо?

— Защото не го е смятала за необходимо.

— Но тя притежава солидно състояние, нали?

— Да, но само приживе. Нейният баща й оставил значителна сума, но не е имала право да разполага с капитала. След смъртта й тези пари трябвало да се наследят от децата, ако има такива, а ако няма, тогава всичко отива за музея в Питстаун.

Поаро замислено барабанеше по масата.

— Значи още отсега — започна той — можем да елиминираме един възможен мотив за престъплението. Винаги това търся най-напред — кой печели от смъртта на убития? В нашия случай това е някакъв музей. Ако не беше така, ако госпожа Лайднър бе умряла без завещание и беше оставила голямо богатство, тогава, струва ми се, би било изключително интересно да се разбере кой е наследникът? Вие или първият й мъж? Тук обаче се натъкваме на определена трудност, тъй като, за да може да предяви правото си на наследство, предишният й съпруг би трябвало да възкръсне. Тогава обаче би се изложил на риска да бъде арестуван, макар че според мен смъртната му присъда едва ли ще бъде изпълнена толкова време след войната. Ала подобни съображения тук са напълно излишни. Както ви казах, винаги се старая да реша първо въпроса с парите. Следващата ми стъпка е да хвърля подозрение върху съпруга или съпругата на жертвата! В този случай имаме: първо — доказано е, че не сте се приближавали до стаята на жена си през вчерашния следобед; второ — вие не печелите, а губите от смъртта на жена си и трето… — Поаро замлъкна.

— Трето? — повтори доктор Лайднър.

— Трето — бавно изрече детективът — има известни неща, в които не мога да се излъжа. Доктор Лайднър, любовта, която сте изпитвали към жена си, е била голямата страст на вашия живот, нали?

Лайднър отговори просто:

— Да.

Поаро кимна и каза:

— Тогава да продължаваме.

— Много добре, да продължаваме — нетърпеливо се обади доктор Райли.

Белгиецът му хвърли поглед, изпълнен с укор.

— Приятелю, не бива да бързаме. В случай като този трябва да съблюдаваме реда и методичността. Никога не се отклонявам от това правило. След като отхвърлихме определени възможности, стигаме до извънредно важен момент. Необходимо е, както се казва, да поставим картите на масата. Нищо не бива да остане скрито.

— Разбрано — съгласи се доктор Райли.

— Ето защо искам да чуя цялата истина — продължи Поаро.

Доктор Лайднър го изгледа удивено.

— Уверявам ви, че не съм скрил абсолютно нищо. Казах ви всичко, което зная.

— Tout de meme1, не сте ми казали всичко.

— Но моля ви! Не мога да се сетя за нищо, което да съм пропуснал.

Той изглеждаше съкрушен. Поаро поклати глава.

— Например — каза — не ми обяснихте защо настанихте госпожица Ледърън в къщата.

Доктор Лайднър изглеждаше напълно объркан.

— Но нали вече ви обясних. Толкова е очевидно! Нервността на жена ми — нейните страхове…

Поаро се приведе напред и бавно размаха показалеца си.

— Не, не и не! Съществува друга причина. Вашата жена е изложена на опасност — да, заплашена е със смърт — да. И вие викате не полицията, нито дори частен детектив — а една медицинска сестра! Ето това не ми е ясно.

— Аз… аз… — Страните на Лайднър пламнаха. — Мислех… — Той изведнъж млъкна.

— Така, така! Близо сме — окуражи го Поаро. — Какво точно мислехте?

Лайднър остана безмълвен. Изглеждаше изтормозен и унил.

— Виждате ли — отново се обади детективът, — досега всичко, което казахте, звучи правдоподобно, освен това. Защо именно сестра? Отговор има — да. Всъщност може да има само един отговор — вие не сте вярвали, че жена ви действително се намира в опасност.

Докторът нададе вик и се отпусна сломен на стола.

— Да ми прости Бог! — изпъшка. — Истина е, истина е.

Поаро го гледаше така, както котка гледа миша дупка — готова да скочи веднага при най-малкото движение.

— Тогава какво сте мислели? — попита.

— Не зная. Нищо не зная…

— О, да, знаете. Знаете го прекрасно. Да ви помогна ли? Кажете ми, доктор Лайднър, не сте ли подозирали, че жена ви сама е писала тези писма?

Нямаше никакъв смисъл да отговаря. Поаро бе отгатнал самата истина. Вдигнатата ръка, която сякаш молеше за пощада, беше достатъчно красноречива.

Въздъхнах. Значи моето аматьорско предположение е било вярно! Спомних си особения тон, с който доктор Лайднър ме беше попитал какво мисля за цялата тази история. Поклатих замислено глава и в този миг се сепнах, защото усетих погледа на Поаро върху себе си.

— И вие ли сте мислели така, сестра?

— Да — отговорих искрено. — Това ми мина през ума.

— И каква бе причината?

Посочих приликата между почерка на анонимните писма и почерка върху плика, който ми показа господин Колман.

Поаро се обърна към доктор Лайднър:

— А вие бяхте ли забелязали подобна прилика?

Докторът сведе глава.

— Да, признавам това. Почеркът беше ситен и сбит, за разлика от по-едрия почерк на Луиз, но някои от буквите бяха изписани по един и същи начин. Ще ви покажа.

Той извади няколко писма от вътрешния джоб на дрехата си, отдели един лист и го подаде на Поаро. Беше част от писмо на жена му. Поаро грижливо сравни почерка й с анонимните писма.

— Да — каза той. — И в двата случая буквите „s“ и „e“ си приличат. Не съм експерт по графология и не бих посмял да се произнеса със сигурност (което ме подсеща, че не съм срещал двама графолози, чиито мнения по даден случай да съвпадат), но поне мога да кажа, че приликата между двата почерка е очевидна. Много е възможно всички писма да са писани от едно и също лице. Все пак нищо не е абсолютно сигурно и нека не избързваме със заключенията.

Той се облегна назад и добави със замислен вид:

— Очертават се три възможности. Първо, приликата между почерците да е чиста случайност. Второ, заплашителните писма да са писани от госпожа Лайднър по някаква причина, неизвестна нам. Трето, те са писана от друго лице, което умишлено е имитирало почерка на госпожа Лайднър. С каква цел? Подобно действие изглежда като че ли лишено от смисъл. Във всеки случай едно от тези три предположения е правилното.

Той се позамисли за миг, а после се обърна към доктор Лайднър и делово го попита:

— След като заподозряхте госпожа Лайднър, че сама е писала писмата, какво си помислихте?

Лайднър поклати глава.

— Прогоних тази мисъл още начаса, защото ми се стори чудовищна.

— Не потърсихте ли някакво обяснение?

— Запитах се дали болезненият спомен за миналото не се е отразил зле върху психиката на жена ми. Предположих, че е могла да напише тези писма, без да има ясно съзнание какво върши. По принцип не е изключено, нали? — запита той, като се обърна към доктор Райли.

Лекарят сви устни и отговори неопределено:

— Всичко може да се очаква от човешкия мозък.

После хвърли многозначителен поглед към Поаро, който веднага смени темата:

— Писмата наистина представляват интерес, ала трябва да насочим вниманието си към случая като цяло. Според мен налице са три решения на загадката.

— Три ли?

— Да. Първо решение — най-простото. Първият съпруг на жена ви е още жив. Първо я заплашва, а после пристъпва към изпълнение на заплахите си. Ако приемем тази версия, не ни остава нищо друго, освен да открием начина, по който е могъл да влезе в стаята й и да излезе отново незабелязано. Второ решение — по някакви свои причини (вероятно по-лесно разбираеми за един лекар, отколкото за един лаик) госпожа Лайднър сама си е писала заплашителни писма. Онова задушаване с газ е могло да бъде инсценирано от самата нея. Ако си спомняте, доктор Лайднър, тя самата ви събужда и ви обръща внимание върху миризмата на газ. Ако обаче съпругата ви действително сама е писала писмата, тогава тя не се е излагала на никаква опасност от страна на предполагаемия автор на писмата. В такъв случай трябва да потърсим убиеца другаде, а именно — сред членовете на вашата експедиция. Да, това е едничкото логично заключение — повиши глас Поаро в отговор на протестите на Лайднър. — Някой е убил жена ви за лично отмъщение. Убиецът трябва да е знаел за писмата или поне е знаел, че госпожа Лайднър се бои или си дава вид, че се бои от някого. Според логиката на убиеца този факт му е давал възможност да действа безнаказано. Предварително е бил уверен, че обвинението ще падне върху някакъв мистериозен външен човек. Като вариант на това решение можем да приемем, че убиецът е познавал добре миналото на госпожа Лайднър и сам е писал писмата. Но в този случай остава неясно защо престъпникът ще имитира почерка на госпожа Лайднър, след като според нас за него или за нея би било много по-изгодно, ако писмата изглеждат писани от външен човек. Третото решение по мое мнение е най-интересното. Допускам, че писмата са истински и че са писани от първия мъж на госпожа Лайднър (или от по-младия му брат), който в действителност е член на експедицията.