Убийство в Месопотамия

Трета глава Малко клюки

За Тел Яримджа трябваше да замина следващата седмица.

Госпожа Келси се настаняваше в дома си в Алуия и аз с удоволствие й помагах.

През това време подочух някои неща за експедицията на Лайднър. Приятел на госпожа Келси — един млад командир на ескадрон — почти зяпна от почуда:

— Хубавата Луиз? Значи това е последният й номер, а? — После се обърна към мен: — Така я наричаме, сестра. Винаги е била известна като Хубавата Луиз.

— Значи тя е истинска красавица? — попитах аз.

— Поне такова е нейното собствено мнение. Тя се смята за такава.

— Хайде, бъдете искрен, Джон — обади се госпожа Келси. — Знаете отлично, че не само тя мисли така. Поразила е доста сърца.

— Може би имате право. Е, малко са й големи зъбите, но човек не може да й отрече определена привлекателност.

— Ама и вие едва не си загубихте ума по нея — усмихна се госпожа Келси.

— Бога ми, никак не й липсва чар. А що се отнася до Лайднър, той обожава дори и праха под нозете й. И, разбира се, това се очаква от всички участници в експедицията.

— А колко души има там общо? — попитах аз.

— Те са от всички раси и националности — отговори младият офицер. — Английски архитект, френски мисионер от Картаген — палеограф, занимава се с разчитането на надписите. Госпожица Джонсън, англичанка, която мие шишенцата в лабораторията, един дребничък и закръглен американец, който е фотограф. И още съпрузите Меркадо — един Господ знае към коя националност принадлежат! Жената е доста младичка и стройна. И как само ненавижда тя Хубавата Луиз! И накрая — двама младежи. Да, наистина комична смесица, но като цяло може да се нарече симпатична. Не сте ли и вие на същото мнение, Пениман?

С тези думи той се обърна към човек на средна възраст, седнал в един ъгъл, който умислено въртеше в ръцете си пенсне.

— Да, да, симпатична смесица, наистина. Особено ако вземете всекиго поотделно. Е, разбира се, Меркадо си пада малко чудак…

— Той носи такава чудата брада — добави госпожа Келси.

Майор Пениман продължи, без да обърне внимание на нейните думи:

— Двамата млади хора са много симпатични. Американецът е малко мълчалив, но англичанинът не престава да бъбри. Странно — обикновено е обратното. Самият Лайднър е много мил човек — толкова е скромен. Да, ако човек ги вземе поотделно, те всички са симпатични. Има обаче нещо — може и да си въобразявам, но последния път, когато ходих да ги видя, останах с впечатление, че там става нещо нередно. Не мога да кажа с точност, ала у всеки от тях забелязах някаква неестественост. Атмосферата беше напрегната. Най-добре мога да го обясня, като ви кажа, че те си подаваха маслото един на друг с необикновена вежливост.

Като се поизчервих малко, тъй като мразя да излагам собственото си гледище, аз възразих:

— Продължителното съжителство с едни и същи хора в крайна сметка изопва нервите. Това е личният ми опит от работата в болниците.

— Това е вярно — забеляза майор Келси. — Ала се намираме едва в началото на сезона и е малко рано за подобна раздразнителност.

— Една експедиция вероятно наподобява нашия живот тук в по-малък мащаб — рече майор Пениман. — И там сигурно има групички, съперничества и ревност.

— Тази година май сред тях има доста нови хора — допълни майор Келси.

— Я да видя. — Началникът на ескадрона започна да брои на пръсти. — Младият Колман е нов, Райтер също. Емът и съпрузите Меркадо ги нямаше миналата година. Отец Лавини е нов — той замести доктор Бърд, който имаше проблеми със здравето и напусна експедицията. Кари, разбира се, е от по-старите. Той и госпожица Джонсън са в групата от самото начало, има вече пет години.

— Винаги съм мислел, че всички тези хора в Тел Яримджа се разбират превъзходно помежду си — каза майор Келси. — Имаха вид на щастливо семейство — твърде удивителен факт, като се има предвид човешката природа. Не е ли така, госпожице Ледърън?

— Е — отвърнах аз, — сигурно имате право, майоре. Божичко, на какви кавги съм ставала свидетел в болниците! И повечето започват от някоя дреболия — някакъв чайник или нещо подобно.

— Да, затворените общества правят човека дребнав — обади се майор Пениман. — Обаче имам чувството, че в този случай има нещо повече. Лайднър е изключително скромен и тактичен човек и винаги успява да поддържа хубави отношения и разбирателство между членовете на експедицията си. И въпреки това онзи ден забелязах известно напрежение в Тел Яримджа.

Госпожа Келси избухна в смях:

— Нима не схванахте причината? Ами тя така бие на очи!

— Какво искате да кажете?

— Госпожа Лайднър, разбира се.

— Е, хайде, Мери — каза съпругът й, — надали тази очарователна жена се е карала с някого.

— Не твърдя, че се е карала. Тя просто предизвиква кавги!

— Как? А и защо?

— Защо ли? Защо? Ами защото се отегчава. Самата тя не е археолог и научните експедиции не я вълнуват ни най-малко. Тя е лишена от някакви по-вълнуващи преживявания и затова си създава емоции, като намира удоволствие да създава дрязги между хората.

— Не е така, Мери. Въобразяваш си.

— В момента наистина използвам въображението си, но скоро ще се уверите, че имам право. Ненапразно Хубавата Луиз прилича на Мона Лиза. Може и да няма лоши намерения, но й е интересно да види какво ще стане.

— Тя обича мъжа си.

— О, разбира се! Не става дума за някакви долнопробни флиртове, но все пак тази жена е allumeuse.

— Ах, какви сте вие жените! Само каква нежност проявявате една към друга! — каза майор Келси.

— О, знам мнението на мъжете. Според вас ние сме като котките. Обаче знайте, че много рядко грешим по отношение на другите жени.

— И все пак — замислено каза майор Пениман, — дори и да предположим, че тези заключения на госпожа Келси са основателни, те едва ли са достатъчни, за да обяснят тази напрегната атмосфера, това, как да кажа, предчувствие за буря. Имах силното усещане, че бурята може да избухне всеки момент.

— Не плашете госпожица Ледърън — обади се госпожа Келси. — След три дни тя заминава за Тел Яримджа, а вие сте на път да я разубедите.

— О, не се плаша толкова лесно — отвърнах аз със смях.

Така или иначе дълго размишлявах върху това, което чух. Припомних си и странните думи на доктор Лайднър: „Тя ще се чувства в по-голяма безопасност.“ Дали тайнствените страхове на жена му не се отразяваха по някакъв начин и върху останалите членове на експедицията? Или пък онова напрежение (или неизвестната причина за него) действаше на нейните нерви?

Потърсих в речника думата allumeuse, която чух от госпожа Келси, но нищо не разбрах.

„Е — рекох си аз, — ще поживеем, ще видим.“