Убийство в Месопотамия

Двайсет и втора глава Дейвид Емът, Отец Лавини и едно откритие

Кари рязко се извърна и бързо се отдалечи. Поаро го проследи с поглед и измърмори:

— Ах, да! Разбирам… — Без да се обръща, той произнесе с малко по-висок глас: — Почакайте една минута, преди да излезете от скривалището си, мила сестро — да не би да се обърне назад. А сега вече можете. Намерихте ли кърпичката ми? Благодаря. Много сте мила.

Поаро не направи никакъв намек за това, че бях подслушвала. Аз пък не можех да проумея как е разбрал за това! Та той нито веднъж не погледна към мястото, където се криех. За мен беше истинско облекчение, че той запази мълчание по този въпрос. Искам да кажа, че не изпитвах никакво неудобство, но ако трябваше да давам някакви обяснения, сигурно щях да се почувствам неловко. Бях му благодарна за неговата тактичност.

— Действително ли смятате, че този човек е мразел госпожа Лайднър? — попитах го аз.

Като поклати леко глава с особено изражение на лицето, Поаро отговори:

— Да, така мисля.

Той се изправи изведнъж и тръгна към върха на могилата, където работеха копачите. Последвах го. Отначало видяхме само араби, но след малко открихме и господин Емът. Той се беше проснал по корем и духаше праха от току-що открит скелет.

Щом ни забеляза, той ни посрещна с любезна усмивка и попита:

— Дошли сте да поразгледате, така ли? Ще бъда на ваше разположение след минутка.

Той седна, взе ножа си и започна внимателно да разчиства пръстта около костите, като от време на време спираше, за да отстрани малки бучки пръст с помощта на духало или с уста. Този начин на работа определено ми се стори крайно нехигиеничен.

— Господин Емът, така ще погълнете какви ли не микроби! — извиках аз.

— О, микробите си ги гълтам всеки ден — отвърна той съвсем сериозно. — Тези гадини не могат да сторят нищо на един археолог и накрая сами се отказват.

Той почисти още малко около тазобедрената кост и даде нареждания на началника на копачите как да продължат работата.

— Ето така — каза той, като се изправи. — Райтер ще може да фотографира днес следобед. Доста интересни неща е взела със себе си тази хубавица.

Той ни показа медна купа, покрита с патина, и няколко фуркета. Също така и много злато, и сини мъниста от огърлицата на погребаната тук жена.

Костите и разните предмети, почистени от пръстта, бяха наредени в очакване да бъдат фотографирани.

— Каква е била тя? — полюбопитства Поаро.

— Живяла е през първото хилядолетие. Вероятно някоя знатна дама. Черепът й изглежда малко особено — ще накарам Меркадо да му хвърли един поглед. Навярно е била убита.

— Значи една госпожа Лайднър отпреди две хиляди години? — попита Поаро.

— Може би — отвърна той.

Недалеч Бил Колман се сражаваше с една стена с кирка в ръка.

Дейвид Емът му подвикна нещо, което не разбрах, и започна да развежда детектива из разкопките.

След като приключи с кратките обяснения, Емът погледна часовника си и каза:

— Работата приключва след десет минути. Желаете ли да тръгваме към къщата?

— На драго сърце — отвърна Поаро.

Тръгнахме по старата пътека с бавни крачки.

— Сигурно всички се радвате, че подновихте работата си? — попита Поаро.

Емът му отвърна с предишния си сериозен тон:

— Да, така беше най-добре. Не беше никак лесно да се мотаем из къщата и да се опитваме да разговаряме.

— Особено когато през цялото време знаете, че един от вас е убиец.

Емът не отвърна нищо. Даже и не направи опит да възрази. Сега си давам сметка, че още от самото начало, след разпита на слугите, той е започнал да се досеща за истината.

След няколко минути той попита:

— Напредвате ли с вашите издирвания, мосю Поаро?

— А вие бихте ли ми помогнали да напредна още?

— Естествено.

Поаро го изгледа внимателно и рече:

— Всичко в този случай се върти около госпожа Лайднър. Искам да зная повече за нея.

— Какво точно значи това? — запита бавно Емът.

— Нямам предвид откъде е и какво е моминското й име, нито пък ме интересува формата на лицето или цветът на очите й. Интересува ме самата тя.

— И смятате, че това е важно за разследването?

— Без съмнение.

Емът помълча за миг и после каза:

— Може и да сте прав.

— И точно тук можете да ми помогнете. Можете да ми кажете например що за жена беше тя.

— Нима смятате, че ще мога? Много пъти и аз самият съм се питал.

— И не сте си отговорили?

— Мисля, че в края на краищата успях.

— Е, и?

Емът помълча известно време, преди да отговори:

— Какво мисли за нея сестра Ледърън? За жените казват, че много бързо преценят другите жени, а и една медицинска сестра притежава голям опит с различни хора.

Поаро не ми предостави възможност да отговоря, дори и да имах желание за това, а каза бързо:

— За мен е важно да зная какво мисли за нея един мъж!

Емът се усмихна.

— Едва ли ще кажа нещо по-различно от другите. Не беше млада, но беше най-красивата жена, която съм виждал.

— Не бих нарекъл това отговор, господин Емът.

— И все пак е, мосю Поаро. — Емът замълча за момент, а после продължи: — Спомням си, че като дете бях чел една приказка за Снежната царица и малкия Кей. Госпожа Лайднър ми напомняше на Снежната царица, която винаги мамела малкия Кей.

— Ах, да, това е приказка от Андерсен, нали? Имало и едно малко момиченце на име Герда, ако не се лъжа?

— Може би. Вече не си я спомням добре.

— Да ми кажете още нещо, господин Емът?

Дейвид Емът поклати глава.

— Самият аз не зная дали съм я преценил правилно. Тя беше загадъчна жена. Днес ще направи някаква дяволия, а утре ще бъде истински ангел. Но сте прав, като казвате, че около нея се върти всичко. Според мен тя винаги е искала да бъде в центъра на вселената. За нея бе необходимост всички да се занимават с нейната личност. Не бе достатъчно просто да й подадеш филийка хляб или маслото — тя искаше от теб да извадиш на показ душата и сърцето си.

— Ами ако някой откажеше да й достави това удоволствие?

— Тогава тя ставаше зла! — Той прехапа устни и здраво ги стисна.

— Господин Емът, имате ли желание да направите предположение кой би могъл да извърши това престъпление?

— Това не зная — отвърна Емът. — Нямам и най-малка представа. Ако бях на мястото на Карл — Карл Райтер, — щях да съм го направил много отдавна. Тя много го тормозеше. Но и той си го заслужаваше, понеже е твърде чувствителен. Сам си просеше ритник по задника!

— А госпожа Лайднър — тя ритна ли го по задника? — попита Поаро.

Емът се ухили:

— Не! Само го пободваше с игла — това бе нейният метод. Е, той наистина се държеше като хлапе, което постоянно хленчи, но иглата си е игла и като оръжие никак не е безопасна.

Хвърлих поглед към Поаро и ми се стори, че устните му леко потрепнаха.

— Но все пак не смятате, че Карл Райтер е убил госпожа Лайднър? — попита той.

— Не. Според мен един мъж не убива една жена само защото го прави смешен на всяка крачка.

Детективът замислено поклати глава.

Според Емът госпожа Лайднър е била доста жестока. Но трябваше да се чуе и другата страна.

Наистина в поведението на Райтер имаше нещо дразнещо. Той подскачаше, когато тя го заговаряше, и вършеше какви ли не идиотщини. Например постоянно й подаваше портокаловото сладко, макар да знаеше отлично, че тя не го обича. На мен самата на няколко пъти ми идваше да му се скарам.

Мъжете не разбират как някои техни постъпки могат да нервират жените и тогава просто ти се иска да им се сопнеш.

Помислих си, че някой път трябва да кажа за това на Поаро.

Когато стигнахме в къщата, Емът предложи на Поаро да го заведе в стаята си, за да се измие.

Аз прекосих двора, за да се прибера в моята стая.

Излязох навън почти по едно и също време с двамата мъже и заедно се отправихме към столовата, когато отец Лавини отвори вратата на стаята си и покани Поаро да влезе при него.

Двамата с Емът влязохме в трапезарията. Госпожица Джонсън и госпожа Меркадо бяха вече там, а след няколко минути пристигна и господин Меркадо, следван от Райтер и Бил Колман.

Тъкмо сядахме, а господин Меркадо бе изпратил слугата да съобщи на отец Лавини, че обедът е готов, когато ни стресна един слаб и приглушен вик.

Явно сме били твърде напрегнати, защото всички скочихме на крака, а госпожица Джонсън извика, бяла като платно:

— Какво беше това? Какво стана?

Госпожа Меркадо я зяпна и рече:

— Но какво ви става, скъпа? Просто беше някакъв вик откъм полето.

Точно в този момент влязоха Поаро и отец Лавини.

— Помислихме, че се е случило нещо с някого — каза госпожица Джонсън.

— Хиляди извинения, мадмоазел — отвърна детективът. — Вината е моя. Отец Лавини започна да ми тълкува надписите по тези плочки. Взех една и отидох до прозореца да я разгледам по-добре, но си изкривих крака. Болката бе толкова остра, че извиках.

— А ние помислихме, че още някой е убит! — засмя се госпожа Меркадо.

— Мери! — смъмри я съпругът й, при което тя се изчерви и прехапа устни.

Госпожица Джонсън побърза да насочи разговора към разкопките и към предметите, намерени сутринта. И оттук нататък по време на целия обяд разговорът се въртеше около археологията. Явно това беше най-безопасната тема.

След кафето минахме в дневната. Не след дълго мъжете, с изключение на отец Лавини, се върнаха на разкопките.

Отец Лавини поведе Поаро към залата с находките. Аз също тръгнах с тях. Бях започнала да свиквам с всички тези предмети и изпитвах известна гордост — сякаш бяха моя собственост — когато Лавини взе от лавицата златната купа и чух Поаро да надава вик на възхищение:

— Каква красота! Каква изработка!

Отец Лавини засия от радост и ентусиазирано се впусна в изброяване на всички достойнства на купата.

— Днес няма восък по купата — обадих се аз.

— Восък? — облещи се Поаро.

— Восък? — повтори и Лавини.

Обясних какво имах предвид.

— Ах, разбирам — рече отец Лавини. — Да, да, восък от свещ.

Това повдигна темата за среднощния посетител. Забравяйки за моето присъствие, двамата мъже заговориха на френски. Оставих ги и се върнах в дневната.

Госпожа Меркадо кърпеше чорапите на мъжа си, а госпожица Джонсън четеше книга — нещо рядко за нея, тъй като винаги си намираше някаква работа.

След малко се появиха отец Лавини и Поаро. Отецът се извини с някаква работа, а детективът седна при нас.

— Изключително интересен човек — каза той.

След това попита дали отец Лавини е имал много работа досега. Госпожица Джонсън му обясни, че плочките били много редки, както и гравираните камъни, и цилиндричните печати. Обаче отец Лавини работил на разкопките и бележел бърз напредък в усвояването на разговорния арабски език.

Разговорът премина към цилиндричните печати и скоро госпожица Джонсън донесе от един шкаф лист с отпечатъци, получени чрез натиск на тези цилиндри върху пластилин.

Докато се възхищавахме на тяхната изящна изработка, аз осъзнах, че точно с това се бе занимавала госпожица Джонсън в онзи фатален следобед.

По време на разговора забелязах, че Поаро върти между пръстите си топче пластилин.

— Употребявате ли голямо количество пластилин, мадмоазел? — попита той, обръщайки се към госпожица Джонсън.

— Доста. Струва ми се, че тази година изразходвахме голямо количество, макар да не мога да кажа за какво е бил употребен. Във всеки случай половината от запасите ни вече са изчерпани.

— Къде се съхранява пластилинът?

— Тук, в този шкаф.

Докато поставяше на мястото му листа с отпечатъците, тя му показа лавиците, отрупани с пластилин, фотографски и други материали. Поаро се наведе.

— А това какво е, мадмоазел?

Беше пъхнал ръката си чак до дъното и измъкна оттам един безформен предмет.

Когато го изпъна, видяхме, че е някаква маска, чиито очи и уста бяха грубо очертани с индийско мастило, а цялата бе намазана с пластилин.

Мис Джонсън възкликна:

— Ах, гледай ти! За пръв път виждам това нещо. Как е попаднала тук? И какво представлява тя?

— Как е попаднала тук ли? Е, местенцето си го бива за скривалище, а и този шкаф ще бъде изпразнен чак в края на сезона. А колкото до това, какво представлява — мисля, че не е трудно да се отгатне. Пред вас се намира лицето, описано от госпожа Лайднър — призрачното лице, показало се на прозореца й в полумрака, лицето без тяло.

Госпожа Меркадо извика леко, а госпожица Джонсън, по-бяла и от платно, промълви:

— Значи тя не е имала халюцинации. Било е номер, кошмарен номер! Но кой го е направил?

— Да — извика госпожа Меркадо. — Кой е могъл да направи такъв зловещ номер?

Поаро не отговори. Намръщен, отиде в съседната стая, донесе оттам празна картонена кутия и постави в нея смачканата маска.

— Ще я покажа на полицията — поясни.

— Това е ужасно! — промълви госпожица Джонсън. — Ужасно!

— Дали тук няма скрито и нещо друго? — изпищя госпожа Меркадо. — Да не би оръжието… онова, с което е била ударена… още покрито с кръв… О, страх ме е! Страх ме е!

Госпожица Джонсън я сграбчи за рамото.

— Успокойте се! — изсъска тя. — Идва доктор Лайднър. Не бива да го тревожим.

И наистина колата бе пристигнала. Лайднър слезе от нея, прекоси двора и дойде направо в дневната. Имаше уморен вид и изглеждаше много по-стар, отколкото преди три дни. Той обяви:

— Погребението ще бъде утре в единайсет часа. Майор Дийн ще прочете молитвите. — После се обърна към госпожица Джонсън: — Ще дойдете ли, Ан?

— Разбира се, скъпи. Всички ще дойдем.

Тя каза само това, обаче погледът й издаваше чувствата, които думите й не можеха да изразят, защото лицето на Лайднър за миг светна от радост.

Той й рече:

— Скъпа Ан, вие сте неоценима помощ и утеха за мен. Благодаря ви, моя стара приятелко!

Той постави длан върху ръката й и видях как руменина обля нейното лице, докато изрече с обичайния си, малко суров тон:

— Няма нищо.

Радостна усмивка преобрази лицето й и аз осъзнах, че в този кратък миг тя плуваше върху вълните на щастието.

През ума ми премина и друга мисъл. Може би скоро съвсем естествено доктор Лайднър щеше да потърси подкрепата на своята стара приятелка и тогава щеше да настъпи една щастлива развръзка.

Не съм сватовница по природа, а и, естествено, беше неприлично да се мисли за подобно нещо ден преди погребението на госпожа Лайднър. Но все пак това би било едно щастливо разрешение. Той изпитваше истинско приятелско чувство към госпожица Джонсън, а пък тя щеше да му бъде предана до края на дните си. Обаче как ли щеше да понася всичките похвали, които щяха да се изричат за Луиз? Ала веднъж постигнат ли това, което желаят, жените умеят да се приспособяват към всякакви трудности.

Лайднър поздрави Поаро и го запита дали напредва.

Госпожица Джонсън бе застанала права зад доктор Лайднър и тръсна глава, гледайки упорито кутията, която Поаро държеше. Схванах, че тя умолява детективът да не казва на Лайднър за маската. Навярно тя смяташе, че той е страдал достатъчно за днес.

Поаро се подчини на нейното желание.

— Тези неща изискват много време, мосю — отвърна той.

След като изрече още няколко банални фрази, детективът се сбогува.

Придружих го до колата му.

Имах доста въпроси към него, но по начина, по който ме погледна, сметнах за благоразумно да замълча. Все едно беше да питам един хирург дали смята, че е направил успешна операция. Просто стоях и очаквах неговите инструкции. За моя голяма изненада той каза:

— Пазете се, мило дете! — И добави: — Питам се дали е разумно да останете тук.

— Необходимо е да говоря с доктор Лайднър, преди да напусна — казах аз. — Реших обаче да изчакам погребението.

Той кимна одобрително.

— А междувременно — каза — не проявявайте прекалено любопитство. Искам от вас да не се показвате много умна — нали ме разбирате? — И добави с усмивка: — Вашата работа е да подавате тампоните, а моята — да извърша операцията.

Не беше ли странно, че и той изрече тези думи? После изведнъж промени темата:

— Интересен човек е този отец Лавини.

— Според мен е доста странно един монах да се занимава с археология — отбелязах аз.

— Ах, да! Забравих — вие сте протестантка. Аз пък съм добър католик и зная по нещичко за свещениците и монасите. — Той се навъси, поколеба се за миг и заяви: — Знайте, че отец Лавини е много хитър и ще съумее да изтръгне от вас всякакви тайни, стига да пожелае.

Ако с тези думи Поаро целеше да ме предпази от бъбривост, предупреждението му бе напълно излишно.

То ме подразни и макар да не смятах да го питам за нещата, които исках да узная, реших да не мълча поне за едно нещо.

— Простете, мосю Поаро — казах аз, — но се казва „стъпих накриво“, а не „изкривих си крака“.

— А, благодаря ви, сестро.

— Няма нищо. Но е добре да се говори правилно.

— Ще го запомня — каза той, при това, стори ми се, доста отстъпчиво.

След като ми каза „довиждане“, той се качи в колата и потегли веднага. Върнах се бавно в стаята си, като размишлявах за всички събития през деня.

Виждах отново следите от иглата по ръката на господин Меркадо и се питах какви ли наркотици употребява той, после онази отвратителна жълта маска, цялата покрита с пластилин. Как да си обясня, че Поаро и госпожица Джонсън не бяха чули моя вик в дневната, а пък всички ние в столовата чухме вика на Поаро? При това стаята на отец Лавини и стаята на госпожа Лайднър се намираха на едно и също разстояние от общата зала и от столовата.

А после се почувствах доволна, че успях да науча белгиеца на една правилна английска фраза.

Макар да беше велик детектив, щеше да разбере, че не знае всичко.