Убийство в Месопотамия

Четиринайсета глава Един от нас?

Настъпи кратка пауза, по време на която като че ли в стаята се разнесе вълна от ужас.

В този момент за пръв път си помислих, че предположението на доктор Райли може да е вярно.

Почувствах, че убиецът е между нас, в същата тази стая, и слуша какво се говори. Един от нас…

Вероятно и госпожа Меркадо го е почувствала, защото нададе кратък и остър писък.

— О, боже… Не мога… — изхлипа тя. — Аз… всичко е толкова ужасно!

— Смелост, Мери! — окуражи я съпругът й. Той ни изгледа извинително. — Толкова е чувствителна. Знаете как взема нещата присърце.

— Аз… аз много обичах Луиз! — въздъхна младата жена.

Не зная дали моите чувства се бяха изписали на лицето ми, но внезапно забелязах, че мосю Поаро ме гледа изпитателно и че на устните му се плъзва лека усмивка.

Отвърнах му с хладен поглед и той веднага възобнови разпита.

— Кажете ми, мадам — попита, — как прекарахте вчерашния следобед?

— Мих си косата — изхленчи госпожа Меркадо. — Страшно е да си помисля, че през цялото това време не съм подозирала нищо. Бях толкова радостна и щастлива.

— Значи бяхте в стаята си?

— Да.

— И не сте я напускали?

— Не, не съм излизала до идването на камионетката. Тогава излязох навън и научих какво се е случило. Ох, беше ужасно!

— Бяхте ли изненадана?

Тя престана да хлипа и разтвори широко очи, в които проблесна гняв.

— Господин Поаро, какво искате да кажете? Да не би…

— Какво искам да кажа ли, мадам? Вие току-що заявихте колко сте обичали госпожа Лайднър. Е, просто допускам, че може да е споделяла с вас.

— Ах! Сега разбирам… Не, не, скъпата Луиз не ми е казвала абсолютно нищо, поне не нещо конкретно. Естествено, всеки забелязваше нейното безпокойство и разтревожения й вид. Освен това и всички тези странни случки — ръце, които хлопат по прозорците, и какво ли още не!

— Спомням си, че ги нарекохте пристъпи — обадих се аз, защото не можех да мълча повече.

Със задоволство констатирах, че госпожа Меркадо се смути.

За втори път мосю Поаро хвърли към мен удивен поглед и заяви делово:

— Значи можем да кажем, мадам, че сте си мили косата, не сте видели, нито чули каквото и да е. Спомняте ли си нещо, което би могло да ни помогне по някакъв начин?

Тя отговори, без да се замисли:

— Не, нищо. Всичко е пълна мистерия! Според мен обаче едно е ясно — убиецът е дошъл отвън. Това е съвсем очевидно.

Детективът се обърна към съпруга й.

— А вие, мосю, какво ще ни кажете вие?

Меркадо подскочи нервно, после припряно подръпна брадата си.

— Така е, така е — каза. — Кой измежду нас би сторил зло на госпожа Лайднър? Тя беше толкова добра, толкова мила. — Той поклати глава. — Този, който е посегнал на живота й, е чудовище — да, истинско чудовище!

— А вие, мосю, как прекарахте вчера следобеда?

— Аз ли?

Погледът му започна да блуждае.

— Беше в лабораторията, Джоузеф — пошепна жена му.

— Ах, да! Действително така беше. Както обикновено.

— По кое време отидохте там?

Той отново погледна жена си безпомощно.

— В един без десет, Джоузеф.

— О, да! В един без десет.

— Излизахте ли на двора?

— Не… Мисля, че не. — Той се замисли. — Не, сигурен съм, че не съм излизал нито веднъж.

— Кога научихте за драмата?

— Жена ми дойде да ми каже. Беше истински шок. Просто не беше за вярване. И сега още ми е трудно да си представя, че всичко това е действителност. — Внезапно той се разтрепери. — Ужасно, ужасно…

Жена му побърза да отиде при него.

— Да, да, Джоузеф. Всички сме опечалени, ала не бива да се огъваме. Нека не увеличаваме страданията на клетия доктор Лайднър.

Болезнен спазъм сгърчи лицето на доктора и това ме накара да помисля, че цялата тази емоционална атмосфера е много мъчителна за него. Той хвърли поглед към Поаро, сякаш за да го помоли да продължи разпита си. Детективът реагира незабавно.

— Госпожице Джонсън? — каза веднага той.

— Боя се, че не мога да ви съобщя кой знае какво.

Нейният спокоен и възпитан отговор действаше добре след пискливите викове на госпожа Меркадо. Тя продължи:

— Работех в дневната. Правех копия на цилиндрични печати върху пластилин.

— И нищо не сте видели или чули?

— Не, сър.

Поаро я измери с поглед. И той бе доловил същото, както и аз — някакво слабо колебание.

— Напълно ли сте сигурна, мадмоазел? Не си спомняте нищо, така ли?

— Не, наистина.

— Да сте зърнали нещичко, така да се каже, с крайчеца на окото си, нещо, което не сте осъзнали в момента?

— Не, уверявам ви — убедено отвърна тя.

— Тогава може би нещо, което сте чули. Да, нещо, което сте доловили, без да си давате сметка за това?

Тя се позасмя малко нервно.

— Много сте упорит, мосю Поаро. Боя се, че ще ме заставите да кажа неща, които съществуват може би само във въображението ми.

— Значи все пак съществува нещо… нещо във вашето въображение?

Госпожица Джонсън отговори бавно, претегляйки всяка своя дума:

— Не мога да се освободя от впечатлението… оттогава… че в даден момент през следобеда съм чула слаб вик… Смея дори да заявя, че действително чух вик. Всички прозорци на дневната бяха отворени и се чуваха шумовете отвън, откъм нивите. Но оттогава… Просто си втълпих, че… че съм чула госпожа Лайднър. Сега горчиво се разкайвам, че тогава не реагирах. Кой знае? Може би щях да стигна тъкмо навреме?

Доктор Райли се намеси с авторитетен тон:

— Не си въобразявайте подобни неща. За мен не съществува и най-малкото съмнение, че престъпникът е ударил госпожа Лайднър (извинете ме, Лайднър) веднага щом е проникнал в стаята й и сигурно е била убита на място, защото втори удар не е последвал. Иначе жертвата щеше да има време да се развика за помощ.

— И може би щях да заловя убиеца — каза госпожица Джонсън.

— Кога се случи това, мадмоазел? — попита Поаро. — Към един и половина ли?

— Да, някъде по това време.

И тя се замисли за момент.

— Това съвпада — каза детективът. — Не чухте ли друг шум? Например отваряне или затваряне на врата?

Тя поклати глава.

— Не, не помня подобно нещо.

— Вероятно сте седели на маса, нали? Накъде бяхте обърната? Към двора? Или към залата с находките? Към верандата или към полето?

— Бях седнала с лице към двора.

— От мястото, където сте седели, виждахте ли Абдула, който е миел керамичните съдове?

— О, да, щом вдигнех очи, само че бях прекалено вглъбена в работата си.

— Но ако някой беше минал под прозорците ви, щяхте да го забележите, нали?

— Да, почти със сигурност.

— Ала не сте видели никого?

— Не.

— Ами ако е прекосил двора, тогава бихте ли го забелязали?

— По-скоро не. Вероятно не, освен ако точно в този момент не съм гледала през прозореца.

— Сигурно не сте забелязали, че Абдула е напуснал работата си, за да отиде при другите прислужници?

— Не.

— Десет минути — въздъхна Поаро. — Тези фатални десет минути.

Настъпи кратко мълчание. Неочаквано госпожица Джонсън повдигна глава и каза:

— Господин Поаро, боя се, че неволно съм ви заблудила. След като поразмислих, сега вече не вярвам, че е било възможно от мястото, където се намирах, да чуя вик от стаята на госпожа Лайднър. Залата с находките се намира между дневната и нейната стая, а прозорците й, доколкото знаем, са били затворени.

— Но, моля ви, успокойте се, мадмоазел — изрече Поаро. — Това не е толкова важно.

— Да, разбира се. Но то е важно за мен, защото може би щях да сторя нещо.

— Моля ви, не се измъчвайте, драга Ан — обади се и доктор Лайднър с тон на съчувствие. — Бъдете разумна. Без съмнение сте чули някой арабин да вика свой другар.

Госпожица Джонсън се изчерви леко от вниманието, което Лайднър прояви към нея. Дори зърнах сълзи в очите й. Тя извърна глава и заговори с глас, по-груб от обикновено:

— Да, сигурно. След такава драма човек започва да си въобразява какво ли не.

Поаро отново погледна в бележника си.

— Като че ли е време да приключваме. Господин Кари?

Ричард Кари заговори бавно и монотонно:

— Едва ли ще мога да добавя нещо интересно към това, което вече знаете. Работех на разкопките. Новината ме завари там.

— И не можете да се сетите за нищо от времето непосредствено преди престъплението, което може да ни е от полза?

— Съвсем нищо.

— Господин Колман?

— Аз бях вън от цялата история — рече Колман, като в гласа му сякаш се прокрадна известно съжаление. — Вчера сутринта бях в Хасание за заплатите на работниците. Когато се върнах, Емът ми съобщи какво се е случило и веднага се качих на камионетката, за да доведа полицията и доктор Райли.

— А преди това?

— Ами, как да кажа, сър — атмосферата беше малко напрегната. Онзи инцидент в залата с находките, а няколко дни преди това пък по прозорците се появявали глави и ръце. Нали си спомняте, сър? — обърна се Колман към доктор Лайднър, който кимна. — Вижте, готов съм да се обзаложа, че ще откриете човек, който се е промъкнал отвън. Някой хитър просяк.

Поаро го оглежда в течение на няколко минути и накрая го попита:

— Вие англичанин ли сте, господин Колман?

— Стопроцентов, сър. Имате пълна гаранция.

— Това е първият ви сезон тук?

— Точно така, сър.

— И сте луд по археологията?

Изглежда този въпрос позатрудни Колман. Той се поизчерви малко и погледна доктор Лайднър като провинил се ученик.

— О, да, много е интересно — позаекна. — Само че аз… Е, не съм толкова умен…

Той не успя да довърши мисълта си, а и Поаро не настоя повече.

Детективът машинално забарабани по масата с върха на молива и внимателно оправи мастилницата пред себе си.

— Изглежда — каза той — това е всичко, което можем да постигнем засега. Ако някой от вас впоследствие си спомни нещо, може спокойно да дойде при мен и да ми го съобщи. А сега бих желал да остана насаме с доктор Лайднър и с доктор Райли.

Думите му прозвучаха като сигнал, че това е краят на събирането. Всички станахме от местата си и един след друг се отправихме към вратата. Почти бях излязла, когато Поаро ме извика.

— Мадмоазел Ледърън, ще бъдете ли така добра да останете и вие? Вашето присъствие ще ни бъде от голяма полза.

Върнах се и отново седнах на мястото си.