Убийство в Месопотамия

Седма глава Човекът от прозореца

Може би ще бъде по-добре да стане ясно от самото начало, че в моя разказ няма да има никакъв местен колорит. Нямам понятие от археология и признавам, че съм напълно равнодушна към тази наука. Не разбирам защо трябва да се ровят места, в които хора са погребани от стотици, че и хиляди години. Господин Кари казваше, че нямам никакъв археологически усет, и беше напълно прав.

Още първата сутрин след пристигането ми той ми предложи да ме заведе до двореца, чиито планове, както се изрази, чертаел. Изобщо не ми стана ясно как може да се чертае план на нещо, което отдавна вече го няма? Приех предложението му и да си призная, изпитвах известно любопитство. Дворецът май беше на три хиляди години. Що за палати можеха да съществуват през онези далечни времена? Щеше ли да прилича на фотографиите от гроба на Тутанкамон? Не знам дали някой ще ми повярва, но там нямаше нищо за гледане. Само пръст! Стени от пръст на височина около шейсет сантиметра — и това беше целият дворец. Господин Кари ме разведе тук-там, като ми разказваше постоянно — тук бил големият двор, там били царските покои и вторият етаж и разни други стаи, които гледали към централния двор. А пък аз си казах: „Откъде може той да знае всичко това?“ Но от учтивост не му зададох този въпрос. Само какво разочарование изпитах! Всички тези разкопки за мен бяха само купчина пръст — нямаше мрамор или злато, изобщо нищо красиво. От къщата на леля ми в Крикълуд щеше да излезе къде-къде по-хубава руина! И като си помисли човек, че тези древни асирийци или как им казваха там са се кичили с титли на царе! След като господин Кари ми показа своите древни „дворци“, той ме повери на отец Лавини, който ми показа останалата част от могилата. Малко се страхувах от този отец Лавини — монах, чужденец и отгоре на всичко говореше с гробовен глас. Той обаче се оказа много любезен и внимателен човек, само дето не разбирах много от неговите обяснения. Даже си помислих, че и на него нещата не са му чак толкова ясни.

По-късно госпожа Лайднър ми разкри причината — отец Лавини се интересувал единствено от „писмените документи“, както ги нарече тя. Тези хора пишели всичко върху глина, като са си служели с разни чудати езически знаци, ала явно са им вършели добра работа. Имаше дори плочки на ученици — от едната им страна бе урокът на учителя, а от другата — упражнението на ученика. Тези глинени плочки доста ме заинтригуваха — изглеждаха толкова човешки, ако разбирате какво имам предвид.

Отец Лавини ме разведе из разкопките и ми показа местата на храмовете, на дворците, на жилищата и дори останките от една древна гробница. Той говореше малко несвързано, като често скачаше от една тема на друга.

— Странно е, че сте дошли тук, сестра. Нима госпожа Лайднър наистина е болна? — ме попита той.

— Болна не е точната дума — отвърнах аз предпазливо.

— Особена жена. Бих казал — опасна.

— Какво искате да кажете с „опасна“? — попитах аз. — В какъв смисъл?

Той поклати замислено глава.

— Жестока жена — отвърна. — Да, струва ми се, че може да бъде напълно безсърдечна.

— Моля да ме извините — казах аз, — но според мен говорите пълни глупости.

Отецът поклати глава.

— Вие не познавате жените така, както ги познавам аз.

Що за приказки пък сега от устата на един монах! Възможно е да е научил много тайни по време на изповед, ала не бях сигурна дали монаси имат право да изповядват, или го правят само свещениците. А отец Лавини с дългото си расо, което метеше праха, и с броеницата си ми приличаше на монах.

— Да, тази жена може да бъде безмилостна — замислено изрече той. — Убеден съм в това. И все пак въпреки своето кораво като скала сърце тя се страхува. Но от какво всъщност се страхува?

„Ами нали това искаме да разберем всички“ — помислих си аз.

Но ако останалите не знаеха нищо, поне съпругът й би трябвало да бъде наясно по този въпрос.

Внезапно отецът впи тъмните си очи в моите.

— Как намирате положението тук? Не ви ли се струва странно? Или пък всичко е съвсем в реда на нещата?

— Не е съвсем наред — отвърнах аз. — Като че ли хората са настанени удобно, но имам усещането, че не всички се чувстват много добре.

— Аз самият съм неспокоен — каза той и изведнъж пролича чуждестранният му акцент. — Имам предчувствието, че се подготвя нещо. Самият доктор Лайднър вече не е същият — като че ли живее в постоянна тревога.

— За здравето на жена си ли?

— Може би. Но това не е всичко. Някакво безпокойство се носи из въздуха.

Той имаше право — безпокойство цареше навсякъде. Тук нашият разговор свърши, тъй като доктор Лайднър идваше към нас. Той ми показа детски гроб, открит наскоро. Беше тъжна гледка — дребнички кости, едно-две гърненца и някакви топчици, които по думите му били части от гердан.

А от гледката на работниците ме напуши смях. Никога не бях виждала такова ято плашила — всички облечени в дрипави кафтани, а главите им бяха така увити, сякаш до един страдаха от зъбобол. Докато отиваха и се връщаха с кошниците пръст на главите си, те пееха — ако това изобщо може да се нарече пеене — някакъв проточен напев, който нямаше край. Всички те имаха страшни очи — покрити с гной, а един-двама от тях изглеждаха полуслепи. Тъкмо си мислех колко са нещастни, когато доктор Лайднър ми каза:

— Чудесно изглеждат, нали?

Странна работа! Това наистина бе пример как двама души виждат едно и също нещо по различен начин.

След малко доктор Лайднър заяви, че се връща, за да изпие чаша чай преди обяда. Поехме заедно по обратния път и тогава той ми разказа много неща. Неговите обяснения ми помогнаха да видя всичко в съвсем друга светлина — просто успях да видя това, за което разказваше. Добих ясна представа за улиците и къщите от онова време, показа ми и фурни за хляб, като поясни, че и днес арабите използват подобни фурни.

Когато се върнахме в къщата, заварихме госпожа Лайднър, станала от леглото. Днес изглеждаше по-добре — лицето й бе отпочинало и свежо. Чаят бе сервиран веднага и доктор Лайднър разказа на жена си какви открития е направил на разкопките тази сутрин. След това ни остави и се върна на разкопките, а госпожа Лайднър ме покани да отидем и разгледаме някои от последните находки. Нямаше как да откажа и тя ме заведе в залата, където се съхраняваха те. Помещението бе претъпкано с най-разнообразни предмети, най-вече с изпотрошени гърнета — поне на мен така ми се стори — или с възстановени и залепени. Ако питаха мен, това можеше спокойно да се изхвърли на бунището.

— Боже мой! Боже мой! — възкликнах аз. — Жалко, че всички са изпотрошени, нали? Струва ли си да ги държите тук?

Госпожа Лайднър забеляза с лека усмивка:

— Никога не го казвайте пред Ерик! Ако нещо го интересува на този свят, това са грънците — някои от тези съдове тук датират отпреди седем хиляди години.

Тя ми обясни, че част от тях били намерени в доста дълбок срез в могилата, някъде към основата й, и как още тогава хората са залепвали с асфалт счупените грънци — неоспоримо доказателство, че и тогавашните хора са държали на вещите си така, както и хората от наше време.

— А сега — добави тя — ще видите нещо много любопитно.

Свали кутия от етажерката и ми показа чудесен златен кинжал, чиято дръжка беше инкрустирана с тъмносини камъни.

Почти извиках от възхищение.

Госпожа Лайднър се засмя.

— Всички хора обичат златото, но не и моят мъж.

— И защо е така?

— Най-напред затова, че е много скъпо. На работниците, които са го открили, трябва да плаща теглото на предмета в злато.

— Боже господи! Но защо?

— Такъв е обичаят. Начин за предотвратяване на кражбите. Ако го откраднат, няма да е заради археологическата му ценност, а заради самото злато, което ще претопят. А така запазваме предмета, запазваме и тяхната честност.

Тя взе един поднос и ми показа златна чаша, на която бяха гравирани глави на овни. Отново възкликнах възхитено.

— Нали е много хубава? Тези неща са намерени в гроба на един принц. Открихме и други гробове на знатни хора, но те вече бяха ограбени. Тази чаша представлява най-ценната ни находка. От ранната акадска епоха. Уникат.

Внезапно госпожа Лайднър сбърчи чело и приближи чашата до очите си, след което я потърка деликатно с нокти.

— Чудна работа! Петно от восък. Някой трябва да е влизал тук със свещ.

Тя отстрани петното и постави чашата на мястото й.

След това ми показа странни теракотени фигури, повечето от които бяха направо неприлични. Колко извратени са били хората от онези времена!

Когато се върнахме на верандата, заварихме там госпожа Меркадо, която седеше и си лакираше ноктите. Беше разперила пръсти пред очите си и им се любуваше. Ако питате мен, едва ли може да се намери нещо по-отвратително от този червен лак!

Госпожа Лайднър бе взела със себе си късчетата на деликатна чинийка и се зае да ги залепи. Наблюдавах я известно време и после й предложих да й помогна.

— С удоволствие. Има толкова много.

Тя отиде, донесе цял куп парчета и двете се заловихме за работа. Скоро схванах какво трябва да се прави и тя ме поздрави за моята сръчност. Една медицинска сестра преди всичко трябва да притежава бързи и ловки пръсти.

— Всеки в тази къща се е захванал с нещо! — възкликна госпожа Меркадо. — А това ме изпълва с ужасна леност. О, аз съм една мързелана!

— Всеки е свободен да прави каквото си иска — отбеляза госпожа Лайднър с равнодушен глас.

Обядвахме към дванайсет часа. След това доктор Лайднър и господин Меркадо почистиха няколко глинени съда с разтвор от хлорна киселина. Единият съд се оказа с прекрасен тъмновиолетов цвят, а върху другия се появи рисунка, представляваща рога на бик. Беше като някакви магия. Засъхналата пръст, която никакво миене не можеше да отстрани, сякаш кипваше и се изпаряваше.

Кари и Колман се върнаха на разкопките, а Райтер се отправи към фотографското ателие.

— Какво смяташ да правиш, Луиз? — запита жена си доктор Лайднър. — Сигурно ще отидеш да си починеш малко?

Разбрах, че госпожа Лайднър има навика да си поляга следобед.

— Да, ще поспя около час. После може да се поразходя.

— Добре. Госпожица Ледърън ще може да те придружи, нали?

— Разбира се — побързах да кажа аз.

— Не, не — възрази съпругата му. — Предпочитам да изляза самичка. Не е необходимо госпожица Ледърън да се чувства длъжна да върви постоянно след мен.

— О, но аз нямам нищо против — заявих.

— Честно казано, предпочитам да изляза сама — настоя моята пациентка с нетърпящ възражение тон. — От време на време ми е нужно да оставам сама. Даже ми е необходимо.

Не настоявах повече, разбира се. Когато обаче тръгнах към стаята си, за да си почина малко, си помислих, че е много странно госпожа Лайднър, с нейната страхова невроза, да иска да се разхожда съвсем сама.

Когато към три и половина напуснах стаята си, забелязах едно момче в средата на двора да мие пръстени съдове в меден леген, а господин Емът ги сортираше.

Приближих се до тях и в този момент госпожа Лайднър влезе през сводестата врата. Изглеждаше по-бодра от когато и да било. Очите й блестяха. Тя беше напълно освежена и почти весела.

Доктор Лайднър излезе от лабораторията си и отиде при нея, за да й покаже голям поднос, украсен с бикови рога.

— Праисторическите пластове съдържат невиждани богатства — каза той. — Досега се радваме на голям късмет. Гробницата, която открихме още в самото начало на разкопките, бе щастливо предзнаменование. Единственият, който може да бъде недоволен, е отец Лавини. Досега не сме открили почти никакви плочки с писмо.

— Не ми се вижда да е постигнал нещо особено дори и с малкото, на които попаднахме досега — сухо отбеляза госпожа Лайднър. — Може да притежава големи познания по асирийската писменост, но по мое мнение е забележителен ленивец. Проспива всичките си следобеди.

— Липсва ни Бърд — въздъхна доктор Лайднър. — Отец Лавини ми изглежда малко особен, макар да не претендирам за компетентност по този въпрос. Във всеки случай един-два от неговите преводи ме изненадват, за да не кажа нещо по-силно. Например много ми е трудно да повярвам в точността на текста, гравиран на онази тухла. Все пак той трябва да знае това по-добре от мене.

След чая госпожа Лайднър ме покани да се поразходим до реката. Може би се опасяваше, че отказът й да я придружа ме е засегнал.

Но за да й покажа, че не съм докачлива, веднага се съгласих.

Вечерта бе прекрасна. Минахме покрай ниви с ечемик, през разцъфнали овощни градини и накрая стигнахме до реката Тигър. Непосредствено вляво беше Тел, където копаеха работниците и пееха своята монотонна песен. Малко по-далеч от дясната ни страна се издигаше грамадно водно колело, което се въртеше с оглушително скърцане. В началото то ме дразнеше, ала не след дълго свикнах с него и дори скоро констатирах, че то упражнява над мен успокоително въздействие. Оттатък водното колело беше селото, където живееха по-голямата част от нашите копачи.

Госпожа Лайднър ме попита:

— Красиво е, нали?

— Да, толкова е тихо — казах аз. — Човек се чувства така далеч от всичко.

— Така далеч от всичко… — повтори тя — Да. Действително поне тук човек трябва да се чувства в пълна безопасност.

Хвърлих към нея бърз поглед, но ми се стори, че тези думи са предназначени повече за нея самата, макар, струва ми се, да не е подозирала колко пророчески са те.

Тръгнахме бавно по обратния път. Изведнъж госпожа Лайднър ме стисна за ръката с такава сила, че почти щях да извикам от болка.

— Кой е онзи там, сестра? И какво прави?

Някакъв човек стоеше на мястото, където пътеката завиваше към къщата. Облечен по европейски, той се бе повдигнал на пръсти и се опитваше да надникне в един от прозорците.

Докато го наблюдавахме, той се огледа наоколо, забеляза ни и веднага тръгна по пътеката към нас. Пръстите на госпожа Лайднър отново се впиха в ръката ми.

— Сестра — промълви тя, — сестра!

— Успокойте се, скъпа, няма нищо — казах й.

Човекът продължи пътя си и мина покрай нас. Той бе иракчанин и щом го видя отблизо, госпожа Лайднър пусна ръката ми с въздишка на облекчение.

— Ах, той бил иракчанин! — рече.

Продължихме пътя си. Като наближихме, хвърлих поглед към прозорците. Те не само бяха с решетки, но се намираха и твърде високо, за да може някой да надникне в тях. В действителност нивото на земята на това място беше по-ниско, отколкото навътре в двора.

— Този човек гледаше просто от любопитство — казах аз.

Госпожа Лайднър кимна.

— Така е. Само за миг ми се стори, че… — Тя не довърши.

Помислих си: „Но какво ти се е сторило? Това искам да узная — какво ти се е сторило?“

Сега поне знаех едно нещо със сигурност — жената не се страхуваше от призраци, а от жив човек.