Убийство в Месопотамия

Осемнайсета глава На чай у доктор Райли

Преди да заминем, Поаро обиколи къщата на експедицията и околните пристройки. Отправи и няколко въпроса към слугите, като за преводач му служеше доктор Райли.

Въпросите бяха насочени главно към външността на непознатия, когото с госпожа Лайднър бяхме видели да наднича през прозореца и с когото на следващия ден бе разговарял отец Лавини.

— Вярвате ли наистина, че този човек може да е замесен в убийството? — попита Райли, докато се друсахме в колата му на път за Хасание.

— Обичам да събирам всякакви сведения — беше отговорът на Поаро.

Тези негови думи са чудесна илюстрация за методите му. По-късно установих, че нямаше нещо — от най-нищожната клюка до най-глупавия брътвеж — на което той да не обърне внимание. Според мен мъжете обикновено не се занимават толкова много с клюки.

Признавам, че се почувствах щастлива да изпия чаша чай в жилището на доктор Райли. Видях, че мосю Поаро си сложи пет бучки захар и след като грижливо разбърка чая си, каза:

— Сега вече можем да си поговорим свободно, нали? Ще се помъчим да открием кой е най-вероятният убиец на госпожа Лайднър.

— Лавини, Меркадо, Емът или Райтер? — попита доктор Райли.

— Не, не — това е хипотеза номер три. Искам сега да се концентрираме върху хипотеза номер две — като оставим настрани разни тайнствени съпрузи или братя, появили се от миналото. Да помислим кой член от експедицията е имал средствата и възможността да убие госпожа Лайднър и кой от тях е вероятният извършител на едно такова дело.

— Но нали преди не обърнахте голямо внимание на тази хипотеза?

— Напротив! Само че по природа съм деликатен — отговори Поаро с упрек. — Нима мога в присъствието на доктор Лайднър да разисквам свободно върху мотивите, накарали един член на неговата експедиция да убие жена му? Това би било твърде нетактична проява. Много по-важно беше да подкрепя неговата илюзия, че съпругата му е била обожавана от всички! Но от само себе си се разбира, че не е било така. Сега вече нищо не ни пречи да изразяваме обективно, дори грубо нашите мисли. Вече не сме длъжни да държим сметка за мнението на хората. Тук именно помощта на госпожица Ледърън ще ни бъде много ценна. Тя притежава, забележителна наблюдателност.

— О, съмнявам се дали е така — заявих аз.

Доктор Райли ми подаде чинийка с топли банички, които бяха превъзходни.

— Да се подкрепите — насърчи ме той.

— А сега да пристъпим към работата — подкани Поаро с любезен глас. — Разкажете ми, скъпа сестро, какво е било отношението на всеки член от експедицията към убитата?

— Но аз съм едва от седмица с тях, мосю Поаро.

— За човек с вашата интелигентност това време е съвсем достатъчно. Медицинските сестри са привикнали да се ориентират бързо. Оформят становището си и действат съгласно него. Да започнем с отец Лавини, ако позволите.

— Тук доста ме затруднявате. Като че ли те двамата с госпожа Лайднър разговаряха с удоволствие, но обикновено на френски, а аз не съм много добра по този език, макар да съм го учила в училище. Но ми се струва, че разговаряха предимно за книги.

— С други думи — бяха добра компания, нали така?

— Да, може и така да се каже. Ала на мен ми се струваше, че отец Лавини е доста озадачен от нея — как да кажа — като че ли това дори го дразнеше. Не зная дали ще ме разберете правилно.

И тогава му казах за разговора, който бях водила с монаха по време на първото си посещение на разкопките. Този ден отец Лавини бе нарекъл госпожа Лайднър „опасна жена“.

— Ето нещо много интересно — заяви Поаро. — А тя? Какво беше нейното мнение за него?

— Труден въпрос. Не беше лесно да разбереш какво мисли госпожа Лайднър за даден човек. Понякога ми се струваше, че и отец Лавини озадачава нея. Спомням си как веднъж каза на мъжа си, че той не прилича на духовниците, които била срещала дотогава.

— Е, направо да поръчваме въжето за отец Лавини — подхвърли доктор Райли шеговито.

— Драги приятелю — му каза Поаро, — нямате ли пациенти, за които да се грижите? За нищо на света не бих желал да ви преча да изпълнявате лекарския си дълг.

— Пациенти имам колкото си искате — цяла болница — отвърна лекарят.

После стана и като заяви, че разбира от намеци, излезе.

— Така е по-добре — рече Поаро. — Сега ще можем да си поговорим tet-a-tet. Ала нека това не ви пречи да си похапвате.

Той ми подаде чиния със сандвичи и ми предложи втора чаша чай. Беше любезен и внимателен към мене.

— А сега — каза той — нека продължим с вашите впечатления. Според вас кой от членовете на експедицията не обичаше госпожа Лайднър?

— Ще споделя с вас само личното си мнение и не бих искала то да бъде повторено като излязло от мен.

— Разчитайте на моята дискретност.

— Според мен малката госпожа Меркадо мразеше госпожа Лайднър от цялата си душа.

— Ах! А господин Меркадо?

— Госпожа Лайднър му беше завъртяла малко главата — казах аз. — Като изключим съпругата му, други жени едва ли някога са го забелязвали. А госпожа Лайднър умееше да показва интерес към другите и към това, което споделяха с нея. Клетият човек без съмнение е започнал да си въобразява какво ли не.

— И на съпругата му това не се е понравило?

— Тя чисто и просто ревнуваше, ако искате да знаете самата истина. Човек трябва много да внимава, когато си има работа с мъж и жена. На тази тема бих могла да ви разкажа какви ли не случки. Не можете да си представите какво може да си науми една жена, когато около съпруга й се появи друга жена.

— Изобщо не се съмнявам в думите ви. Значи мадам Меркадо е показвала ревност и е ненавиждала госпожа Лайднър?

— Виждала съм я да я поглежда така, сякаш иска да я убие — о, божичко! — Аз се сепнах. — Извинете, мосю Поаро, не исках да кажа това! Нито за минутка не бих помислила, че…

— Моля ви, моля ви! Разбирам ви напълно. Думите ви се изплъзнаха неволно, просто едно сравнение. А госпожа Лайднър не се ли тревожеше от тази неприязън на госпожа Меркадо?

Помислих малко преди да отговоря:

— Като че ли не й обръщаше голямо внимание. Всъщност не зная дали изобщо я е забелязвала. Един-два пъти си помислих, че може би трябва да й намекна нещо, но се отказах. Защото нали знаете — дума дума отваря, а не исках усложнения.

— Постъпили сте мъдро. Можете ли да ми дадете някои примери, когато госпожа Меркадо е показвала своите чувства?

Разказах му за нашия разговор на покрива.

— Значи ви е говорила за първия брак на госпожа Лайднър — замислено изрече той. — Можете ли да си спомните — когато тя каза това — не се ли стремеше да разбере дали вие не знаете друга версия, различна от нейната?

— Допускате, че тя е знаела истината?

— Възможно е. Тези писма може да ги е писала тя, а може и да е автор на онзи номер с ръката, която тропа по стъклата, и всичко останало.

— И аз самата помислих за това. Смятам я за напълно способна на такова дребнаво отмъщение.

— Да. В нея има нещо жестоко, ала се съмнявам, че е достатъчно смела и хладнокръвна, за да извърши убийство. Освен ако… — След кратка пауза Поаро продължи: — Мисля си за тази интересна забележка, която ви е направила: „Зная защо сте тук.“ Какво е искала да каже?

— И аз това се питам.

— Подозирала е, че сте дошли по съвсем друга причина от официално обявената. Каква ли причина е предполагала тя и защо се е интересувала толкова? Странно е и това, че ви е наблюдавала така настойчиво по време на чая в деня на пристигането ви.

— О, госпожа Меркадо не е истинска дама — побързах да му отговоря аз.

— Вашите думи, мила сестро, са по-скоро оправдание, ала не и обяснение.

Не схванах напълно мисълта му, но той продължи:

— А другите членове на персонала?

Поразмислих.

— Мисля, че и госпожица Джонсън също не обичаше много госпожа Лайднър. Тя обаче не криеше отношението си. И съвсем открито заяви пред мен, че има определени резерви спрямо нея. Вижте, тя е работила с доктор Лайднър дълги години и много е привързана към него. А пък един брак променя доста неща, нали разбирате?

— Да — каза Поаро. — От гледна точка на госпожица Джонсън неговата женитба никак не е била сполучлива. Той би сторил много по-добре, ако се бе оженил за нея самата.

— Да, така е — отвърнах аз. — Но мъжът си е мъж. Не зная дали ще се намери и един на сто, който да се вслушва в разума си, когато си избира жена. А пък и човек не може да вини доктор Лайднър. Клетата госпожица Джонсън не е нещо особено, докато госпожа Лайднър беше наистина много красива жена. Е, не съвсем млада, но иначе беше без грешка! Ах, ако я бяхте познавали само! В нея имаше нещо… Веднъж господин Колман каза, че тя е като онези горски самодиви, които примамват хората. Може да не е казано по най-добрия начин, но — о, знам, че ще ми се присмеете, — но аз също мисля, че в нея имаше нещо… нещо неземно.

— С една дума, тази жена е можела да омагьосва. Разбирам — каза Поаро.

— Обаче с господин Кари като че ли не се погаждаха много — продължих аз. — Смятам, че и той ревнуваше като госпожица Джонсън. Той й говореше винаги сухо и рязко, тя — също. Когато му подаваше нещо, винаги беше много любезна, винаги го наричаше „господин Кари“ и прочие. Той е стар приятел на мъжа й, а има жени, които не понасят приятелите на мъжете си. Не им е приятно, че някой ги е познавал преди тях. Е, не звучи много ясно, но вярвам, че разбирате какво искам да кажа.

— Да, да, разбирам. А тримата млади мъже? Не казахте ли, че Колман се изказвал доста поетично за нея?

Не се сдържах и се разсмях.

— Беше много смешно, мосю Поаро. Той е толкова простодушен…

— А другите двама?

— Почти нищо не зная за господин Емът. Той винаги мълчи. Госпожа Лайднър се отнасяше с него много дружелюбно. Обръщаше се към него на малко име и все го закачаше заради госпожица Райли.

— Ах, така ли? А на него беше ли му приятно?

— Не зная — отвърнах колебливо аз. — Просто я гледаше малко особено. Човек не можеше да разбере какво мисли.

— А господин Райтер?

— Към него тя не проявяваше особена симпатия — бавно отвърнах аз. — Бих казала дори, че той я дразнеше. Понякога беше доста саркастична с него.

— Дразнеше ли се той?

— Цял почервеняваше, клетият момък. Обаче госпожа Лайднър не правеше това от злоба.

После изведнъж забравих съчувствието си към Райтер и ме обзе убеждението, че този млад човек, може би хладнокръвен убиец, е играл някаква роля от самото начало.

— Ах, мосю Поаро! — възкликнах аз. — Как смятате, какво се е случило в действителност?

Той поклати глава замислено. После ме попита:

— Кажете ми откровено — страхувате ли се да се върнете там довечера?

— О, не! — казах аз. — Не съм забравила думите ви, но кой ще иска да ме убива?

— Не смятам, че е възможно — отвърна той. — Тъкмо по тази причина исках да чуя вашите впечатления за всекиго. Сега вече съм сигурен, че няма от какво да се страхувате.

— Ако някой в Багдад ми беше казал… — започнах аз, но спрях.

— Сигурно бяхте чули вече някои неща за семейство Лайднър и членовете на експедицията, преди да дойдете тук? — попита ме той.

Казах му за прозвището, дадено на госпожа Лайднър, както и това, което бях чула от госпожа Келси.

В този момент вратата се отвори и влезе госпожица Райли. Тя идваше от тенискорта и още държеше ракетата си в ръка.

Разбрах, че Поаро я познава.

Тя ме поздрави съвсем равнодушно и си взе един сандвич.

— Е, мосю Поаро — попита тя, — какво става с нашата местна загадка?

— Не сме напреднали много, мадмоазел.

— Виждам, че сте спасили сестрата от онези руини там.

— Сестра Ледърън ми разказа ценни неща за различните участници в експедицията. Узнах също и доста за самата жертва. А именно жертвата често пъти е ключът към загадката.

Шийла Райли каза:

— Поздравявам ви за голямата ви проницателност, мосю Поаро. Аз пък ще ви кажа, че ако някоя жена е заслужавала да бъде убита, това е именно госпожа Лайднър!

— Госпожице Райли! — възкликнах аз възмутена.

Тя се изсмя ехидно и рече:

— Ах! Съмнявам се, че са ви казали истината. Както и мнозина други, сестра Ледърън също се е хванала на въдицата. Знаете ли, мосю Поаро, иска ми се да не успеете да разрешите този случай! Искам убиецът на Луиз Лайднър да се изплъзне от правосъдието! Ако искате да знаете, лично аз не бих имала нищо против да бях премахнала тази жена със собствените си ръце.

Бях просто отвратена от това момиче. Мосю Поаро не показа с нищо, че е впечатлен от думите й, а само се поклони и попита любезно:

— В такъв случай се надявам, че имате алиби за вчерашния следобед?

Внезапно настана мълчание и ракетата на госпожица Райли тупна на пода. Тя даже не си направи труда да я вдигне — пълна липса на възпитание! Думите й прозвучаха с безразличие:

— О, да, играех тенис в клуба. Но ако говорим сериозно, мосю Поаро, питам се дали изобщо знаете нещо за госпожа Лайднър и що за жена беше тя?

Той отново й се поклони и отвърна:

— Благоволете да ме информирате самата вие, мадмоазел.

Тя се поколеба за миг, а после заговори толкова грубо, с такава липса на благоприличие, че просто щеше да ми прилошее:

— Не е прието да се говори лошо за мъртвите, което намирам за адски глупаво. Смятам, че истината си остава истина. По принцип човек трябва да си мълчи за живите, защото може да ги засегне. За мъртвите това вече няма значение, макар че злото, което са сторили, понякога ги надживява. Е, не е цитат от Шекспир, но е в този дух! Разказа ли ви сестра Ледърън за тягостната атмосфера на Тел Яримджа? Каза ли ви как всички там се дебнат едни други като врагове? И за всичко това е виновна Луиз Лайднър. Преди три години бях още малко момиче, но си спомням колко весели и щастливи бяха всички там. Даже и миналата година всичко си беше наред. Но тази година над всички надвисна някакъв черен облак — по нейна вина! Тя не можеше да търпи гледката на щастливи хора около себе си. Има такива жени и Луиз Лайднър беше една от тях! Тя винаги искаше да руши — ей така, за удоволствие, или защото беше властна, а може би просто си беше създадена такава. Освен това тя беше жена, която се чувстваше длъжна да покори всеки мъж!

— Госпожице Райли — провикнах се аз, — това не е истина! Убедена съм, че не е!

Тя продължи, без да обърне никакво внимание на моите думи:

— Не й стигаше, че съпругът й я обожава. Тя завъртя главата и на онзи глупак Меркадо. После докопа Бил. Той е умно момче, но успя да омотае и него. А пък Карл Райтер го побъркваше. Той й беше лесна плячка, защото е стеснителен и се изчервява като момиче. И с Дейвид си поигра. Това й достави по-голямо удоволствие, защото направи опит да й се съпротивлява. Той усети чара й, но устоя на него — сигурно защото има достатъчно ум, за да прецени, че на нея не й пука за никого. И точно заради това я мразя! Тя не търсеше любов, а просто се забавляваше с чувствата на мъжете и ги настройваше един срещу друг. И в това опита умението си. През живота си тя не се е карала с никого, но там, където беше тя, кавгите следваха една подир друга! Тя ги подклаждаше, тя беше един женски Яго. Не можеше да живее без драми около себе си, само че винаги излизаше суха от водата. Тя винаги дърпаше конците и се наслаждаваше на резултата. О, ама вие разбирате ли какво ви говоря, мосю Поаро?

— Може би по-добре, отколкото си мислите, мадмоазел — отвърна Поаро.

Гласът му прозвуча странно — в него нямаше възмущение. По-скоро — о, не, не мога да го обясня.

Шийла Райли обаче явно разбра, защото веднага се изчерви.

— Можете да си мислите каквото искате — продължи тя, — но това е самата истина. Тя беше умна и отегчена — затова си правеше експерименти с хора, както учените си правят опити с химикали. Изпитваше удоволствие да дразни бедната госпожица Джонсън, която всеки се хващаше и тогава тя правеше с нея каквото си иска. Обичаше да побърква малката Меркадо и я докарваше до неописуема ярост. Харесваше й да хапе и мен — умееше го отлично, при това направо ми пускаше кръв! Събираше тайни за хората и по този начин да ги държеше в ръцете си. О, нямам предвид груб шантаж — тя просто им даваше да разберат, че знае, и ги оставяше в неведение какво би направила по-нататък. Божичко, тази жена беше истинска актриса и играеше ролята си с рядка деликатност!

— А нейният съпруг? — попита Поаро.

— Тя се отнасяше към него с голямо внимание и уважение. Може и да го е обичала. Той е много симпатичен — вечно потънал в своите разкопки и разни теории. Обожаваше Луиз и я издигаше на някакъв пиедестал. Някои жени биха се отегчили от това, но не и тя. Що се отнася до него, той си живееше в един измислен свят — не точно измислен, защото за него тя си беше това, за което я смяташе. Макар да е трудно да се съчетае това с… — Тя млъкна.

Поаро настоя:

— Продължавайте, мадмоазел!

Неочаквано Райли се обърна към мен:

— Какво казахте на мосю Поаро за Ричард Кари?

— За господин Кари ли? — попитах я учудено.

— Да, за нея и за Кари?

— Ами казах му, че двамата не се разбираха много…

За моя изненада Шийла избухна в смях.

— Не се разбирали! Що за глупост! Ами че той беше безумно влюбен в нея и страдаше много от това, защото боготвореше и господин Лайднър — те са приятели от години. Това, разбира се, й стигаше, за да застане между двамата. Все пак ми се струва, че…

— Eh, bien?

Шийла се замисли и присви вежди.

— Струва ми се, че веднъж тя отиде твърде далеч и се хвана в собствената си клопка! Кари е привлекателен… Тя беше студен човек, но не изключвам възможността да е пламнала по него…

— Думите ви са направо скандални! — възмутих се аз. — Ами че те почти не си говореха!

— О, така ли? — нахвърли се тя върху мен. — Вижда се, че нищо не сте знаели. Вътре в къщата се наричаха „господин Кари“ и „госпожа Лайднър“, само че те двамата се срещаха навън. Тя слизаше по пътеката до река Тигър. В същото време той напускаше разкопките и се връщаше чак след един час. Обикновено се срещаха при овощните дървета. Един ден го видях да се разделя с нея и да се връща към разкопките, а тя стоеше и го гледаше как се отдалечава. Може и да съм постъпила гадно, но носех бинокъл в чантата си и го извадих, за да видя лицето й. Повярвайте ми — тази жена беше луда по Ричард Кари… — Шийла замълча и се обърна към Поаро: — Извинете ме, че се намесвам във вашия случай — изрече, — но си помислих, че ще е редно да получите точната картина на местния колорит.

И Шийла напусна столовата.

— Мосю Поаро! — извиках аз. — Не вярвам на нито една дума!

Той ме погледна с усмивка и рече със странен глас:

— Но все пак ще се съгласите, мила сестро, че госпожица Райли хвърли известна светлина върху случая, нали?