Убийство в Месопотамия

Осма глава Нощна тревога

Никак не е лесно да реша за какво да разкажа от първата ми седмица в Тел Яримджа.

Когато се връщам в спомените си назад, виждам много подробности, които тогава ми бяха убягнали.

Но за да бъде по-точен моят разказ, смятам, че трябва да се опитам да пресъздам гледната си точка от онези дни — тогава бях в плен на някакво объркано и неспокойно усещане за нещо нередно.

Един факт беше сигурен — това странно напрежение, с което живеехме, не беше плод на нашето въображение — то беше безспорна действителност. Дори дебелокожият Бил Колман го беше почувствал. Веднъж го чух да казва:

— Това място започва да ми лази по нервите. Защо винаги всички са толкова намусени?

Говореше на Дейвид Емът, другия помощник. Младият Емът ми стана доста симпатичен. Сдържаният му характер не означаваше, че е недружелюбен. В него имаше нещо, което ми изглеждаше стабилно и успокояващо в една ситуация, в която човек не знаеше какво мислят или чувстват другите.

— Да — отговори той на господин Колман. — Миналата година не беше така.

— Не мога да схвана какво точно става тук — каза Колман с печален тон.

Вместо отговор Емът само вдигна рамене.

Имах доста поучителен разговор с госпожица Джонсън. Тя ми беше много симпатична — една способна, практична и интелигентна жена. Беше съвсем очевидно, че тя смята доктор Лайднър за герой.

Разправи ми за живота на този човек още от младите му години. Знаеше всички места, където той бе правил разкопки, и какво е открил там. Почти бях готова да се закълна, че тя може да цитира цели пасажи от лекциите, които бе изнасял. Според нея той бил най-добрият археолог-практик на нашето време.

— А пък е толкова скромен, така чужд е на светските съблазни! Той не знае какво значи да се възгордееш. Само един велик човек може да се държи така скромно.

— Така си е — казах аз. — Големите хора нямат нужда да си придават важности.

— А има и толкова весел характер! Просто не мога да ви опиша как забавно сме си живели преди — той, Ричард Кари и аз. Бяхме такава весела група. Ричард Кари вече бе работил с него в Палестина. Приятели са от десетина години. Аз пък познавам доктор Лайднър от седем години.

— Какъв хубав човек е този господин Кари! — възкликнах аз.

— Да, предполагам — отвърна тя с рязък глас.

— Обаче е малко затворен, не мислите ли?

— Не беше такъв преди — отговори госпожица Джонсън. — Стана такъв откакто…

Тя млъкна внезапно.

— Откакто какво? — попитах аз.

— Няма нищо — изрече и помръдна рамене с характерен жест. — Много неща днес са се променили.

Аз замълчах с надеждата, че тя ще продължи. И тя го направи, като придружаваше думите си с лек смях, сякаш за да смекчи значението им:

— Знаете ли, аз съм с много старомодни разбирания. Понякога си мисля, че когато жената на един археолог не се интересува от работата на съпруга си, ще е по-добре да не го придружава по експедиции. Това често води до неприятности.

— Госпожа Меркадо… — подех аз.

— О, тя ли! — Госпожица Джонсън махна с ръка. — В действителност имах предвид госпожа Лайднър. Тя е очарователна жена и нищо чудно, че докторът, както казват днес, е „хлътнал по нея“. Обаче тук тя не е на мястото си. Тя… присъствието й тук създава проблеми.

Значи и госпожица Джонсън, както и госпожа Келси, винеше съпругата на доктор Лайднър за напрегнатата атмосфера. Но къде тогава беше мястото на страховете, които изпитваше госпожа Лайднър?

— Тази ситуация го разстройва — продължи госпожица Джонсън. — Аз… хм… аз съм като старо куче — вярно и ревниво. Мъчно ми е, като го гледам така изморен и угрижен. Би трябвало да мисли единствено за работата си, а не да се разсейва от глупавите страхове на жена си! Щом толкова много се изнервя от пребиваването си в тази далечна страна, защо тогава не си стои в Америка? Не мога да понасям хората, които, щом отидат някъде, започват да въздишат и да се оплакват!

После, опасявайки се, че е казала твърде много, тя се опита да смекчи тона си:

— Естествено, аз много й се възхищавам. Тя е хубава жена и когато пожелае, може да е много приятна.

Тук престанахме да говорим на тази тема. Помислих си, че това е вечната история — щом има жени на едно място, има и ревност. Явно госпожица Джонсън, не изпитваше симпатии към жената на своя началник (което може би беше в реда на нещата), а ако не се лъжа, госпожа Меркадо пък направо я мразеше. Още една личност не умираше от любов към госпожа Лайднър — Шийла Райли. Тя дойде при разкопките на няколко пъти — веднъж с автомобил и два пъти на кон. Придружаваше я млад мъж. Имах смътното подозрение, че изпитва някакви чувства към Емът — мълчаливия млад американец. Когато се случеше той да дежури на разкопките, Шийла оставаше да разговаря с него. Струва ми се, че той също изпитваше симпатия към нея. Веднъж, по време на обеда, госпожа Лайднър направи според мен доста несправедлива забележка по този повод.

— Госпожица Райли още тича подир Дейвид — каза тя със смях. — Клетият Дейвид, преследват ви дори и на разкопките! Колко глупави са днешните момичета!

Емът нищо не отвърна, но загарът на лицето му не можа да скрие как се изчерви. Той само изгледа госпожа Лайднър доста особено — в нетрепващия му поглед се четеше предизвикателство. Тя се усмихна леко и извърна очи. Отец Лавини измърмори няколко думи, но когато го помолих да повтори казаното, той само поклати глава и замълча. Същия ден следобед господин Колман ми каза:

— Факт е, че в началото госпожа Лайднър никак не ми харесваше. Тя ме срязваше всеки път, щом си отворех устата. Но сега я разбирам по-добре и трябва да призная, че на света не съществува по-мила жена от нея. Неусетно започваш да й разказваш за всички глупости, които си вършил. Знам, че ненавижда до смърт Шийла Райли, но пък и тя е била адски груба с нея на няколко пъти. За съжаление Шийла няма никакво възпитание. А по характер е жив дявол!

Не се и съмнявах в това. Доктор Райли я глезеше.

Господин Колман продължи:

— Е, ясно е, че се надува, понеже е най-младата тук. Това обаче не й дава право да се отнася към госпожа Лайднър като към някаква старица. Вярно е, че госпожа Лайднър не е в първа младост, но това няма значение! Човек може да я вземе за някоя от онези феи, които се явяват по тресавищата сред блуждаещи огньове и те примамват. — Той добави: — Само дето Шийла не може да примами никого! Тя знае само да се кара.

Спомням си още два случая, които представляват известен интерес.

Един ден се отправих към лабораторията, за да си взема ацетон, с който да си почистя ръцете след лепенето на глинени предмети. В един ъгъл седеше господин Меркадо, отпуснал глава върху ръцете си, и аз помислих, че е задрямал. Взех шишенцето с ацетона и си излязох.

Същата вечер за голяма моя изненада госпожа Меркадо се нахвърли върху мен:

— Да сте вземали шишенце с ацетон от лабораторията?

— Да — отговорих аз.

— Нима не знаете, че такова шишенце има и в залата с находките?

Беше доста ядосан.

— Така ли? За пръв път чувам!

— Много се съмнявам в това! Влезли сте там, за да шпионирате. Много добре знам какво представляват медицинските сестри.

Изгледах я и й отвърнах с достойнство:

— Госпожо Меркадо, не разбирам за какво говорите! Разбира се, че не съм дошла тук, за да шпионирам когото и да било.

— Нима? Ама, разбира се! Значи си въобразявате, че не зная защо сте тук?

За момент си помислих, че тази жена е пийнала повечко. Тръгнах си, без да кажа и дума повече, но поведението й ми направи странно впечатление.

Другият инцидент ще ви се стори доста незначителен. Опитвах се да примамя едно кученце с парченце хляб. Страхливо като всички арабски кучета, то смяташе, че искам да му причиня зло. Отдръпна се и аз го последвах навън. Прекосих сводестата порта на изхода, завих зад ъгъла на къщата и почти се сблъсках с отец Лавини и някакъв друг човек. Още на секундата осъзнах, че другият човек беше същият, когото с госпожа Лайднър бяхме видели да наднича през прозореца.

Извиних се и отец Лавини се усмихна. Като се сбогува със събеседника си, той влезе в двора с мен.

— Знаете ли — поде той, — срамувам се от себе си! Смятах се за вещ познавач на ориенталските езици, а никой от работниците на разкопките не ме разбира! Доста унизително положение, не мислите ли? Опитах се да говоря на арабски с човека, когото видяхте с мен. Той е градски жител и се надявах, че ще се разбера с него. За съжаление резултатът не бе по-насърчителен. Лайднър е на мнение, че моят арабски е твърде класически.

Това бе всичко. Само дето ми се стори подозрително, че същият този тип продължава да обикаля около къщата.

А през нощта щяхме да си умрем от страх.

Беше приблизително два след полунощ. Като всяка медицинска сестра аз спя леко. Събудих се още щом вратата ми се отвори.

— Сестра! Сестра!

Беше госпожа Лайднър. Драснах клечка кибрит и запалих свещта. Облечена в дълга синя домашна роба, тя бе застанала в рамката на вратата, вкаменена от ужас.

— Има някой… някой… в стаята до моята. Чух го да дращи по стената.

Скочих от леглото и се доближих до нея.

— Няма страшно — казах. — Аз съм тук. Успокойте се!

— Повикайте Ерик! — промълви тя.

Изтичах и почуках на вратата на съпруга й. След минута той дойде при нас. Госпожа Лайднър бе седнала на леглото ми и не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Чух го много добре — повтаряше тя. — Чух го… като дращеше по стената.

— В залата с находките ли? — извика доктор Лайднър.

Той изскочи от стаята и в този момент ми направиха впечатление различните начини, по които бяха реагирали двамата — жената с нейния най-обикновен човешки страх и доктор Лайднър, който се безпокоеше за скъпоценните си съкровища.

— Залата с находките! — пое си дъх госпожа Лайднър. — Разбира се!… Ама че съм глупава!

Тя стана от леглото, оправи робата си и ме помоли да я последвам. Нямаше и следа от паниката й.

Като влязохме в залата с находките, заварихме там доктор Лайднър и отец Лавини. Последният също чул шум, станал да провери и му се сторило, че забелязал светлина в залата. Позабавил се, докато обуе пантофите си и вземе фенер, и когато стигнал там, не намерил никого. Освен това вратата на залата била заключена, както е прието нощно време.

Докато оглеждал дали нещо не липсва, пристигнал и Лайднър.

Не узнахме нещо повече. Външната врата също беше заключена. Пазачът се кълнеше, че никой не би могъл да проникне отвън, но тъй като вероятно е спял, едва ли можеше да му се вярва. Не се откриха никакви следи наоколо, нито пък се установи да липсва нещо.

Може би госпожа Лайднър се е разтревожила, когато е чула отец Лавини да размества кутиите по лавиците, за да провери дали не липсва нещо.

От друга страна пък, отец Лавини заяви, че бил сигурен в две неща — първо, че чул стъпки под своя прозорец, и второ, че видял светлина в залата с находките.

Никой друг не бе видял или чул каквото и да е. Този инцидент има своето значение в разказа ми, защото накара моята пациентка да се реши на следващия ден да ми се довери.