Убийство в Месопотамия

Втора глава Ейми Ледърън

Аз нямам никакви литературни претенции и се залавям да пиша този разказ единствено по настояване на доктор Райли. А когато човек като него поиска от теб нещо, никак не е удобно да му откажеш.

— О, не, докторе! — казах му аз. — Никак не си падам по писането, ама никак!

— Глупости — ми отвърна той. — Напишете го като здравен отчет, ако искате.

Е, човек наистина би могъл да погледне така на нещата.

Доктор Райли продължи с думите, че едно просто, но достоверно описание на събитията в Тел Яримджа е абсолютно наложително.

— Ако някой от заинтересованите участници в тази история се залови да я опише, никой няма да му повярва. Ще го обвинят в пристрастие.

Това беше самата истина. Макар и свидетелка, на мен щяха да гледат като на странично лице.

— Защо сам не се заемете с това, докторе? — запитах го аз.

— Защото, за разлика от вас не съм бил там. И освен това — въздъхна той — дъщеря ми не е съгласна.

Подчинението му пред капризите на тази хлапачка е направо нетърпимо. Щях да му го кажа, когато забелязах искрици в очите му. Това му беше най-лошото на доктор Райли — никога не можеш да разбереш кога се шегува и кога е сериозен. Той винаги говореше бавно, с тъжен глас, в който обаче все се долавяха закачливи нотки.

— Е — отвърнах аз колебливо, — щом настоявате, може и да опитам.

— Разбира се, че ще опитате.

— Само че не зная откъде да започна.

— Нищо по-лесно от това — започвате от началото, стигате до края и готово!

— Но аз дори не знам как и кога е започнало всичко това.

— Повярвайте ми, госпожице, че да започнете е нищо в сравнение с това да сложите край. Поне аз така чувствам нещата, когато трябва да държа някаква реч. Човек трябва да ме дръпне за пешовете, за да ме накара да си седна.

— Ах! Шегувате се, докторе!

— Говоря съвсем сериозно. И така, какво решавате?

Измъчваше ме и друга мисъл. След кратко колебание му отговорих:

— Вижте, докторе… Страхувам се, че на моменти може да бъда твърде субективна.

— Боже господи, още по-добре! Това се иска. Нали ще разказвате за хора, а не за мумии. Изразете симпатии към този или онзи, покажете своите предубеждения, проявете каквото си искате! Пишете така, както сметнете за добре — след това ще можем да смекчим онези пасажи, които ви се струват малко пресилени. Но на работа! Вие сте жена със здрав разум и ще ни представите обективно описание на случилото се.

За мен нямаше друг изход и обещах да сторя всичко по силите си.

И ето сега пред мен са празните листове, само че, както вече казах на доктора, не знам откъде да започна.

Добре ще е да кажа няколко думи за себе си. На трийсет и две години съм и се наричам Ейми Ледърън. Учих за медицинска сестра в болницата „Сейнт Кристофър“ в Лондон, а после работих две години в родилен дом. Четири години бях в болницата на госпожица Бендикс в графство Девън. После заминах за Ирак с една госпожа на име Келси. Бях акуширала при раждането на нейното бебе. Тя трябваше да придружи мъжа си в Багдад и вече си беше намерила там детегледачка, работила преди това при техни приятели. Госпожа Келси се притесняваше от пътуването с такова малко дете и майор Келси реши аз да я придружа, за да се грижа за бебето. Обещаха ми, че ще ми платят разноските за връщане в Англия, ако не се намери друго английско семейство, което да се нуждае от гувернантка при пътуването си за родината.

Няма смисъл да описвам семейство Келси — бебето беше много сладко, а майката, макар и малко нервна, се държеше с мен много добре. Пътуването мина чудесно — за пръв път прекарвах толкова дълго време на кораб.

Доктор Райли пътуваше със същия кораб. Имаше черни коси и продълговато лице и постоянно разказваше какви ли не смешни истории с приглушен и скръбен глас. Струва ми се, че му доставяше удоволствие да ме дразни и ми говореше най-невероятни щуротии, за да види дали ще ги понеса. Той бе хирург в болницата на Хасание — на разстояние ден и половина от Багдад.

Намирах се в Багдад от една седмица, когато го срещнах на улицата. Той пожела да узнае кога смятам да напусна семейство Келси. Въпросът му ме учуди много, защото госпожа Келси бе ангажирала вече гувернантката на господин и госпожа Райт, за които вече споменах и които бяха решили да си тръгнат за Англия по-рано от предвиденото.

Доктор Райли ми обясни, че чул за заминаването на семейство Райт и именно заради това се интересувал.

— Питам ви, госпожице Ейми, защото мога да ви предложа един ангажимент.

— При някой болен ли?

Той смръщи вежди, сякаш се замисли.

— Не бих го нарекъл точно така. Отнася се за една дама, която понякога страда от… известни пристъпи.

— О! — казах аз.

(Не е трудно да се разбере какво означава това — алкохол или наркотици!)

Доктор Райли обаче прояви дискретност и само каза:

— Става дума за госпожа Лайднър. Съпругът й е американец… от шведски произход, за да бъда по-точен. Той ръководи големи археологически разкопки.

По-нататък лекарят ми обясни, че тази експедиция правела разкопки върху голям асирийски град, подобен на Ниневия. Главната квартира на експедицията се намирала недалеч от Хасание, но мястото било усамотено и от известно време насам доктор Лайднър се притеснявал за здравето на своята съпруга.

— Докторът не ми съобщи никакви подробности, но изглежда, че жена му често получава ужасни нервни кризи.

— През целия ден ли я оставят сама с местните? — попитах аз.

— О, не! Групата е доста голяма — седем или осем души. Едва ли остава самичка в сградата. Няма съмнение обаче, че тя често изпада в странни състояния. Лайднър е затрупан с работа, но обожава жена си и се тревожи, като я гледа как страда. Той ще се поуспокои, ако знае, че жена му се намира под наблюдението на сериозна и компетентна личност.

— А какво мисли за това самата госпожа Лайднър?

— Тя е много привлекателна жена. Често променя мнението си — отговори доктор Райли, — но, общо взето, се отнася благосклонно към тази идея. — После добави: — Тя е особена жена — прекалено чувствителна и по мое мнение обича да послъгва. Но Лайднър й вярва безрезервно и е твърдо убеден, че жена му е уплашена от нещо.

— Лично тя какво ви е казвала по този въпрос, докторе?

— О, тя не се е консултирала нито веднъж с мен! И без това явно не съм й симпатичен, за което съществуват поне няколко причини. Лайднър сам дойде при мен, за да ми изложи намерението си. Е, сестра, какво мислите? Така поне ще видите нещо от тази страна, преди да се върнете в Англия. Те ще копаят още два месеца. Разкопките са страшно интересно нещо, ще видите.

След като поразмислих малко, аз отговорих:

— В края на краищата защо пък да не опитам?

— Чудесно! — извика той. — Точно днес Лайднър е в Багдад. Ще му се обадя да намине и да се уговорите.

Същия ден следобед доктор Лайднър ме намери в хотела. Беше човек на средна възраст, нервен и нерешителен. От него се излъчваше доброта и като че ли известна безпомощност.

Стори ми се много влюбен в жена си, но говори доста уклончиво за състоянието й.

— Разбирате ли — каза той, подръпвайки малко объркано брадата си, а това, както установих по-късно, беше някакъв навик, — жена ми е изпаднала в нервна криза, която все повече и повече ме тревожи.

— А иначе здрава ли е физически?

— Да, о, да, така ми се струва. Не съм забелязал нищо нередно, но тя… тя си въобразява куп нелепости.

— Какви нелепости? — попитах аз.

Той отбягна да отговори на този въпрос и смутено промърмори:

— Създава си големи грижи от нищо. Нейните страхове по мое мнение едва ли почиват на нещо сериозно.

— А от какво се страхува тя, господин Лайднър?

Той отговори неопределено:

— О, просто… просто страхова невроза, нали разбирате?

Бях готова да се обзаложа на десет към едно, че жена му взима наркотици. А той не забелязваше абсолютно нищо, подобно на мнозина други мъже, които се питат защо съпругите им са толкова чувствителни и променят настроението си всяка минута.

Запитах го дали госпожа Лайднър ще се съгласи с моето присъствие.

— Да. Ще ви призная, че това дори ме изненада, изненада ме много приятно. Тя одобри идеята ми и заяви, че по този начин ще се чувства в по-голяма безопасност.

Изразът „в безопасност“ ме учуди. Тези думи ме накараха да си помисля, че госпожа Лайднър може да е душевноболна.

Доктор Лайднър продължи да говори с младежки ентусиазъм:

— Убеден съм, че ще се разбирате отлично с нея. Жена ми е очарователна личност. — При тези думи той се усмихна щастливо. — Тя смята, че вашето присъствие ще й подейства успокояващо. А щом ви видях, и аз си помислих същото. Ако ми позволите да се изразя така, ще ви кажа, че имате вид на човек със здрав разум. Няма никакво съмнение, че вие сте точно за Луиз.

— Е, поне можем да опитаме, господин докторе — побързах да отговоря. — Надявам се, че ще бъда полезна за госпожа Лайднър. Да не би тя да се притеснява от присъствието на местните хора, на цветнокожи и прочие?

— О, съвсем не! — възкликна съпругът, развеселен от моето предположение. — Жена ми обича арабите. Много й харесват простотата и чувството им за хумор. Това е нейният втори сезон тук — женени сме от две години, но тя вече доста добре се оправя на арабски.

След кратко мълчание аз направих още един опит:

— И все пак, доктор Лайднър, не можете ли да ми кажете от какво се страхува вашата съпруга?

Той се поколеба. След това бавно заяви:

— Надявам се… По-добре е тя сама да ви каже.

И това бе всичко, което узнах от него.