Убийство в Месопотамия

Двайсет и пета глава Самоубийство или убийство?

Не успях да попитам Поаро какво има предвид, защото в същия миг капитан Мейтланд ни повика отдолу и ни помоли да слезем.

Бързо се спуснахме по стълбите.

— Вижте какво, Поаро — каза капитанът. — Имаме нов проблем — монахът е изчезнал.

— Отец Лавини ли?

— Да. Досега никой не бе забелязал това, докато някой не каза, че не са го виждали от известно време.

Отидохме в стаята му, но леглото му беше непобутнато, а от монаха нямаше и следа.

Стори ми се, че това е някакъв лош сън — първо отравянето на госпожица Джонсън, а сега изчезването на отец Лавини.

Разпитани бяха всички слуги, но никой не можа да хвърли светлина върху загадката. Предната вечер към осем часа монахът бил казал, че ще се поразходи.

Никой не го бе виждал оттогава.

Както обикновено входната порта била затворена и залостена в девет часа. Обаче никой не си спомняше да я е отварял сутринта. Всеки от двамата млади слуги смяташе, че тази работа е свършил колегата му.

Беше ли се върнал отец Лавини вечерта? Беше ли открил нещо подозрително по време на някоя от разходките си, заради което е излязъл по-късно и заради което вероятно е станал третата жертва?

Капитан Мейтланд се обърна в момента, когато доктор Райли се приближаваше, придружен от господин Меркадо:

— Кажете, Райли, има ли нещо ново?

— Да. Киселината е от лабораторията — току-що проверихме с Меркадо количеството на солната киселина.

— От лабораторията значи? Беше ли заключена?

Меркадо тръсна глава. Ръцете му трепереха, а мускулите на лицето му потрепваха конвулсивно. Имаше съкрушен вид.

— Това е необичайно — измънка той. — Разберете… ние си служим с нея постоянно. Аз… никой не би помислил…

— А през нощта заключва ли се?

— Да, както и всички останали помещения. Ключовете се окачват на един гвоздей в дневната.

— Което значи, че онзи, който съхранява ключа на дневната, може да вземе цялата връзка ключове?

— Така е.

— Предполагам, че ключът е съвсем обикновен.

— О, да.

— Да не би госпожица Джонсън сама да е взела отровата от лабораторията? — попита капитан Мейтланд.

— Не е — извиках аз категорично.

Почувствах нечие предупредително докосване.

Поаро се намираше зад мен.

И тогава се случи нещо ужасно.

Не ужасно само по себе си — по-скоро нелепостта на случилото се го правеше такова.

В двора влезе автомобил и от него скочи дребен човек с корков шлем на главата и с къс тренчкот.

Той отиде право при доктор Лайднър, който стоеше до доктор Райли, и му стисна сърдечно ръката.

— Vous voila, mon cher — извика той. — Радвам се да ви видя. Минах оттук в събота следобед на път за италианците във Фуджима. Отидох до разкопките, но не видях нито един европеец. Уви! Не знам арабски, а тогава нямах време да дойда в дома ви. Тази сутрин тръгнах от Фуджима в пет, отбих се за два часа при вас, а после ще се присъединя към конвоя. Eh, bien, как вървят работите?

Именно това беше най-ужасното — бодрият глас и деловитостта на този човек, който идваше от място, където всичко беше нормално. Без да подозира за драмата, той се бе втурнал сред нас със своето ведро настроение.

Нямаше нищо чудно, че доктор Лайднър само въздъхна и се обърна към доктор Райли с умоляващ поглед. Лекарят веднага му се притече на помощ.

Той отведе дребния човек настрана и набързо му обясни как стоят нещата.

По-късно узнах, че този посетител бил френски археолог на име Верие, който се занимавал с изследване на гръцките острови.

Верие остана поразен. Самият той бе прекарал известно време на едни италиански разкопки, откъснати напълно от цивилизования свят, и не бе чул нищо.

Французинът се впусна в извинения и съболезнования, най-накрая отиде при доктор Лайднър и горещо стисна и двете му ръце.

— Каква трагедия! Боже мой, каква трагедия! Не зная какво да кажа… Mon pauvre collegue.2

И като поклати глава безпомощно, дребният мъж се качи на автомобила си и замина.

На фона на общата печал тази случка ни се стори дори по-тягостна от всичко, което се бе случило досега.

— А сега — предложи доктор Райли с твърд глас — да закусим. Да, настоявам. Хайде, Лайднър, трябват ви сили.

Клетият човек беше напълно съсипан. Придружи ни до трапезарията, където ни бе сервирана храна като след погребение. Горещото кафе и пържените яйца дойдоха добре на всеки, макар на никого да не му се ядеше. Доктор Лайднър изпи няколко глътки кафе и мачкаше хляба пред себе си. Лицето му имаше пепеляв цвят и бе сгърчено от болка.

След закуска капитан Мейтланд се залови за работа.

Разказах му, че някакъв шум ме е събудил, след което бързо съм изтичала в стаята на госпожица Джонсън.

— Казахте, че на пода е имало чаша?

— Да, трябва да я е изтървала, след като е пила от нея.

— Беше ли счупена?

— Не, беше паднала на килима до леглото. (Боя се, че киселината бе съсипала килима.) Вдигнах чашата и я поставих на масата.

— Благодаря ви за тези сведения. Открихме само два вида отпечатъци. Едните принадлежат несъмнено на госпожица Джонсън, а другите трябва да са вашите.

Той замълча, после ме подкани да продължа разказа си.

Описах в подробности грижите, които бях положила за нещастната жена и видях одобрителния поглед на доктор Райли, който със задоволство поклащаше глава.

— Никой друг на ваше място не би могъл да стори повече — каза.

Макар да бях сигурна, че не съм пропуснала нищо, за да спася живота на тази жена, неговите думи бяха от голямо значение за мен.

— Знаехте ли какво е погълнала? — ме попита капитанът.

— Не, но разбрах, че е някаква киселина.

— Според вас, сестра — попита капитан Мейтланд, — госпожица Джонсън по собствена воля ли е погълнала тази отрова?

— О, не! — извиках аз. — Тази мисъл даже не ми е минавала през ума.

Сама не зная защо бях така категорична. Може би се намирах под влияние на думите на мосю Поаро: „Убийството е навик“, които се бяха запечатали в съзнанието ми. Освен това трудно е да си представиш, че човек ще реши да сложи край на живота си по един толкова болезнен начин.

Споделих тази моя мисъл с капитана и той кимна замислено.

— Действително — каза — хората обикновено не избират такива средства, за да свършат със себе си. Но ако човек е силно отчаян и това му е под ръка, тогава не е изключено да прибегне до него.

— А дали тя е била отчаяна до такава степен? — попитах аз.

— Така твърди госпожа Меркадо. Казва, че снощи госпожица Джонсън не приличала на себе си и едва отговаряла на отправените й въпроси. Госпожа Меркадо казва още, че тя била обладана от черни мисли и сигурно вече я е занимавала мисълта за самоубийство.

— Не вярвам на нито една дума от всичко това! — заявих аз.

Каква усойница беше тази госпожа Меркадо!

— Тогава кажете ми какво мислите.

— Според мен госпожица Джонсън е била отровена — заявих аз без никакво увъртане.

Капитанът изстреля следващия си въпрос така рязко, сякаш бях една от неговите подчинени:

— Какво ви дава основание да мислите така?

— Според мен това е единственото възможно обяснение.

— Това е само вашето лично мнение. Имало ли е причина тази жена да бъде убита?

— Моля да ме извините — казах аз, — но мисля, че има. Тя се е добрала до нещо.

— До какво?

Повторих нашия разговор на терасата дума по дума.

— Значи е отказала да ви каже нещо по-определено?

— Да. Заяви, че трябва първо да помисли.

— Изглеждаше ли разтревожена?

— Да.

— Как човек може да се промъкне тук отвън — повтори капитанът с навъсено чело. — Какво е искала да каже?

— Не зная. Много си блъсках главата, но не измислих нищо.

— Мосю Поаро, какво мислите вие? — попита капитанът.

— Според мен разполагаме с един възможен мотив — отвърна Поаро.

— За убийство?

— За убийство.

Капитан Мейтланд още повече се навъси.

— Каза ли тя нещо, преди да издъхне?

— Да. Успя да промълви една дума.

— Коя е тя?

— Прозорецът…

— Прозорецът? — повтори Мейтланд. — Разбрахте ли какво е искала да каже?

Поклатих глава отрицателно.

— Колко прозореца има в нейната стая?

— Само един.

— И гледа към двора?

— Да.

— Беше ли отворен или затворен? Струва ми се, че беше отворен. Да не би някой от вас да го е отворил?

— Не, бил е отворен през цялото време. Питам се… — Тук спрях.

— Продължавайте, сестра!

— Огледах прозореца, но не открих нищо особено. Питах се дали някой не е подменил чашите именно оттам.

— Да е подменил чашите ли?

— Да. Госпожица Джонсън имаше навика да си налива чаша вода за през нощта. Предполагам, че нейната чаша е била подменена с друга, която е съдържала солна киселина.

— Какво ще кажете вие, Райли?

— Ако наистина е убийство, престъпникът сигурно е действал по този начин — веднага отвърна доктор Райли.

— Никой средно наблюдателен човек в будно състояние не би пил отрова вместо вода. Но ако този човек има навика да изпива чаша вода посред нощ, той инстинктивно протяга ръка, напипва чашата на обичайното й място и в полусън поглъща достатъчно количество, преди да си даде сметка за фаталната постъпка.

Капитан Мейтланд потъна в размисъл.

— Ще отида да разгледам тоя прозорец. На какво разстояние се намира той от горната част на леглото?

Замислих се.

— Ако човек се протегне силно напред, може да стигне до масичката пред леглото.

— Масичката, където се е намирала чашата с вода?

— Да.

— Вратата беше ли заключена?

— Не.

— Значи някой би могъл да влезе и през вратата, за да извърши подмяната на чашите?

— О, да.

— Но рискът ще е по-голям — намеси се доктор Райли. — Някои хора, макар и дълбоко заспали, се събуждат при шум от стъпки. Ако убиецът е можел да извърши престъплението с едно протягане на ръка през прозореца, за него това би бил най-сигурният начин.

— Нямам предвид само чашата — произнесе с разсеяно капитан Мейтланд. — Той стана и отново се обърна към мен: — Значи според вас щом тази нещастна жена е почувствала, че умира, тя е направила опит да ви каже, че нейната чаша е била подменена с чаша киселина през отворения прозорец? Не е ли по-близо до ума да ви каже името на престъпника?

— Може да не е знаела името му — възразих аз.

— Или пък да спомене какво именно е открила предния ден?

Доктор Райли се намеси повторно:

— Когато умирате, Мейтланд, много често губите реална представа за реда на нещата. Никак не е трудно някой особен факт да обсеби съзнанието ви. А нейното съзнание е могло да бъде обсебено в този момент именно от ръката на убиец, протегната през прозореца. Вероятно за нея е било важно да насочи вниманието на хората към прозореца. По мое мнение тя е имала право — този факт е от голяма важност. Тя се е тревожела от мисълта, че могат да вземат случая за самоубийство. Ако е била в състояние да говори, навярно би произнесла следното: „Не съм искала да се самоубивам. Някой трябва да е поставил отровата до леглото ми през прозореца.“

Капитан Мейтланд забарабани мълчаливо по масата и след малко рече:

— Според мен възможностите са две — самоубийство или убийство. Кое от двете е по-вероятно, доктор Лайднър?

След като размишлява няколко секунди, докторът отговори със спокоен и решителен глас:

— Убийство. Ан Джонсън не беше жена, която би се самоубила.

— При нормални условия — не — съгласи се капитанът. — Но при известни обстоятелства самоубийството би било съвсем нормален изход.

— Изяснете се.

Капитан Мейтланд се наведе, за да вдигне един пакет, който бях видяла да поставя до крака на стола си.

— Тук има нещо, за което никой от вас не подозира — каза той. — Намерихме го под леглото й.

Развърза връвта, разтвори пакета и ни показа тежка бухалка.

Тази находка сама по себе си не представляваше нещо сензационно — имаше поне дузина подобни бухалки сред разкопките.

Този екземпляр обаче прикова вниманието ни с едно тъмно петно и следи от нещо, което приличаше на косми.

— Това е работа за вас, Райли — рече капитанът. — Но за мен няма никакво съмнение — това е оръжието, с което е била убита госпожа Лайднър!