Убийство в Месопотамия

Седемнайсета глава Петното до умивалника

Трупът на госпожа Лайднър бе пренесен в Хасание за аутопсия, но стаята бе останала абсолютно непобутната. Тя бе толкова оскъдно мебелирана, че полицаите бяха приключили с огледа й доста бързо.

Вдясно от вратата се намираше леглото. Точно срещу вратата се намираха двата прозореца с железни решетки, които гледаха към полето. Между прозорците имаше обикновена дъбова масичка с две чекмеджета, която бе служила като тоалетка. На източната стена имаше цяла редица куки с дрехи по тях, пъхнати в памучни торби, както и скрин с чекмеджета. Веднага вляво от вратата се намираше умивалникът, а в средата на стаята — дъбова маса с внушителни размери, върху която бяха поставени мастилница, попивателна преса и малко кожено куфарче. Точно в него госпожа Лайднър бе съхранявала анонимните писма. Бели пердета с оранжеви ивици украсяваха прозорците. На каменния под имаше кози кожи: три тесни, кафяви с бели ивици — под прозорците и до умивалника, и една голяма бяла, с кафяви ивици бе простряна между леглото и писалището.

В стаята нямаше гардероби, нито ниши или дълги завеси — фактически нямаше кътче, където би могъл да се скрие човек. Простото желязно легло беше постлано с памучна завивка на шарки. Единственият признак за лукс бяха три възглавници от първокласен пух. Никой друг освен госпожа Лайднър не притежаваше подобни възглавници.

С няколко думи доктор Райли обясни в какво положение е бил намерен трупът — проснат върху бялата кожа пред леглото.

За да илюстрира думите си, той ми направи знак да се приближа.

— Ако не възразявате, сестра?

Не съм от страхливите и затова легнах на пода и се опитах да заема колкото може по-точно положението, в което е бил открит трупът.

— Лайднър повдигнал главата на жена си, когато я намерил — обясни лекарят. — Но след като го разпитах по-обстойно, разбрах, че не е местил тялото.

— Дотук всичко ми изглежда ясно — каза Поаро. — Госпожа Лайднър е в леглото, спи или само почива. Вратата се отваря, тя поглежда натам, изправя се…

— И убиецът я удря — довърши лекарят. — От удара тя загубва съзнание, а малко след това настъпва и смъртта. Вижте сега…

Той обясни целия процес с медицински термини.

— Не се вижда много кръв, нали? — попита Поаро.

— Не, станал е вътрешен кръвоизлив, в мозъка.

— Eh, bien — каза Поаро. — Всичко изглежда съвсем понятно, с изключение на едно. Ако човекът е бил непознат за госпожа Лайднър, защо тя не е извикала веднага за помощ? Ако беше извикала, някой щеше да я чуе. Сестра Ледърън щеше да я чуе, а също Емът и момчето.

— Отговорът е много прост — сухо отвърна доктор Райли. — Убиецът не е бил непознат.

Детективът кимна и рече замислено:

— Да. Възможно е госпожа Лайднър да се е изненадала при вида на своя посетител, но не е била изплашена. В момента, когато той й нанася удара, тя може да е извикала слабо, но е било вече твърде късно.

— Викът, който е чула госпожица Джонсън?

— Да, ако действително го е чула. Но се съмнявам в това. Тези кирпичени стени са дебели, а и прозорците са били затворени.

Поаро пристъпи към леглото и ме попита:

— Значи сте я оставили да лежи, така ли?

Обясних му какво бях направила.

— Аз й подадох две книги — един роман и томче с мемоари. Обикновено тя четеше известно време, а после заспиваше.

— А самата тя — как да кажа — беше ли в нормално състояние?

Замислих се.

— Да. Изглеждаше съвсем нормална и бодра. Може би малко рязка, но това го отдадох на факта, че предния ден бе споделила с мен страховете си. Това понякога кара хората да се чувстват неловко.

Очичките на Поаро запримигаха.

— Ах, да! Много добре разбирам това чувство.

Той огледа стаята.

— А когато влязохте тук след убийството, всичко ли си беше така, както го бяхте оставили?

Аз също огледах стаята.

— Струва ми се, че да. Не виждам някаква промяна.

— И нямаше следа от оръжието, с което е бил нанесен ударът?

— Не.

Поаро се обърна към доктор Райли:

— А според вас какво е било то?

Лекарят побърза да отговори:

— Предметът е бил тъп, много тежък и без остри ръбове. Нещо като кръглата основа на статуетка. Нещо подобно. Ударът е бил нанесен с голяма сила.

— Значи от силна ръка? От ръката на мъж?

— Да. Освен ако…

— Освен ако… какво?

Доктор Райли поясни:

— Възможно е госпожа Лайднър да е била коленичила — в такъв случай за удар отвисоко с тежък инструмент не е нужна голяма сила.

— На колене — промърмори Поаро. — Това е идея!

— Но това е само идея — побърза да подчертае лекарят. — Не разполагаме с нищо, което да я подкрепи.

— Но все пак е възможно?

— Да. Освен това, като се имат предвид обстоятелствата, не виждам нищо необикновено. Може от страх да е паднала на колене, за да моли за милост, когато инстинктивно е разбрала, че е твърде късно да вика за помощ, защото никой няма да стигне навреме.

— Да — каза пак Поаро замислено, — това е идея…

Аз лично не мислех, че е кой знае каква идея, защото не можех да си представя, че госпожа Лайднър би коленичила пред когото и да било.

Поаро обикаляше с бавни крачки из стаята. Отвори прозорците, опита здравината на решетките, пъхна си главата през тях и с удовлетворение установи, че е абсолютно невъзможно да си пъхне и раменете.

— Прозорците са били затворени, когато сте я намерили — каза той. — А бяха ли затворени, когато сте излезли от стаята в един без четвърт?

— Да, следобед винаги се затварят. На тях няма мрежа, каквато има например на прозорците в дневната и в столовата. Държат се затворени, за да не влизат мухи.

— А и никой не би могъл да влезе през тези прозорци — отбеляза той. — Що се отнася до стените, те са много солидни — кирпичени. Няма таен вход на пода към подземие, нито капандури. Не, в тази стая може да се влезе само през вратата. А за да се влезе през нея, човек трябва да мине през двора. А за двора се влиза само през един вход — сводестия портал. Пред този портал е имало петима души, които дадоха еднакви показания, така че едва ли лъжат… Не, не лъжат. Никой не им е платил, за да лъжат. Убиецът е бил вътре в къщата…

Не казах нищо. Нали си го бях помислила, когато преди малко всички седяхме около масата?

Поаро се движеше бавно из стаята. Взе една снимка от скрина. Беше на възрастен мъж с бяла брадичка. Погледна ме изпитателно и аз рекох:

— Бащата на госпожа Лайднър. Тя ми е казвала.

Поаро остави снимката на мястото й, после хвърли поглед към предметите върху тоалетната масичка — прости, но елегантни. След това погледът му се спря върху етажерка с книги и той прочете на глас заглавията:

— „Кои са били гърците?“, „Увод в теорията на относителността“, „Животът на лейди Хестър Станхоуп“, „Завръщане в Матусал“, „Линда Кондон“, „Влак за Крю“. Да, доста може да се научи от тези заглавия. Вашата госпожа Лайднър никак не е била глупава.

— О, тя беше много интелигентна! — енергично потвърдих аз. — Четеше извънредно много и бе в течение на всичко. Госпожа Лайднър наистина не беше обикновена жена.

Поаро ме погледна и се усмихна.

— Да — каза. — Разбрах го още в самото начало.

Той продължи да оглежда стаята. Спря се за малко пред умивалника, където имаше цял арсенал от шишенца и кремове.

Внезапно коленичи и се взря в козята кожа. Ние с доктор Райли веднага се приближихме до него. Поаро разглеждаше малко тъмно петно, почти невидимо върху кафявата кожа. В действителност петното се забелязваше единствено на мястото, където започваше една от белите ивици.

— Какво ще кажете, докторе? — попита детективът. — Кръв ли е?

Райли също коленичи.

— Може да е кръв — отвърна. — Ако желаете, ще проверим.

— Ще ви бъда много благодарен.

След това Поаро разгледа каната и умивалника. Каната се намираше встрани, а самият умивалник беше празен, но близо до него в един бидон се събираше употребената вода.

Поаро се обърна към мен.

— Можете ли да си спомните, сестра, дали тази кана се намираше вън от умивалника или вътре в него, когато сте напуснали стаята в един без четвърт?

— Не зная — отвърнах аз след кратко размишление. — Но като че ли беше вътре.

— Моля?

— Разберете ме правилно — добавих веднага. — Казвам това, понеже обикновено каната се намира вътре. Прислужниците я оставят там след обеда. Просто си мисля, че щях да забележа, ако не беше на мястото си.

Детективът кимна одобрително.

— Да, разбирам ви. Този вкус към реда идва от вашия болничен стаж. Щом като нещо в стаята не е на мястото си, несъзнателно го поставяте там. А след престъплението? Всичко ли беше така, както е сега?

Поклатих глава.

— Не обърнах внимание. Тогава гледах къде би могъл да се скрие някой и дали не е забравил нещо след себе си.

— Кръв е — заяви доктор Райли, като се изправи. — Придавате ли някакво значение на петното?

Поаро свъси чело и ядосано размаха ръце.

— Не мога да кажа нищо. Откъде мога да знам? Това петно може да не означава нищо. Мога да кажа обаче, че убиецът я е докоснал и е изцапал ръцете си с кръв — много малко, но все пак кръв — и че е дошъл тук, за да се измие. Възможно е да е било така. Но не мога моментално да направя заключенията си и да кажа, че наистина е било така. А може да се окаже и без значение.

— По раната е имало съвсем малко кръв — отбеляза доктор Райли. — Потекли най-много няколко капки. Естествено, ако убиецът е бръкнал в раната…

Аз потръпнах. Пред очите ми изникна ужасна картина — някакъв човек, може би младият фотограф с розовото лице, удря смъртоносно тази хубава жена, а после се навежда над нея, за да забие пръста си в раната, като на лицето му се изписва някакво садистично доволство…

Райли забеляза, че потреперих.

— Какво ви е, сестра?

— Нищо… Само ме полазиха тръпки — отговорих аз.

Поаро се обърна и ме изгледа.

— Зная от какво имате нужда. Веднага щом свършим тук и тръгнем с доктора за Хасание, ще ви вземем с нас. Ще поканите сестра Ледърън на чай, нали, докторе?

— С удоволствие.

— Но, докторе, моля ви — възпротивих се аз. — Това е немислимо.

Мосю Поаро ме потупа приятелски по рамото. Това си беше чисто английско потупване, в което нямаше нищо чуждоземско.

— Ще правите това, което ви се казва, драга сестро — каза той. — Освен това вие ще ми бъдете от огромна полза. Бих желал да разисквам с вас още много неща, което не мога да сторя тук просто защото трябва да съблюдаваме приличие. Добрият доктор Лайднър е обожавал жена си и е убеден — да, дълбоко убеден — че всички други са изпитвали същите чувства към нея! Според мен това не би било естествено. Не, трябва да си поговорим за госпожа Лайднър — как се казваше? — ей така, без церемонии. Значи въпросът е уреден, нали? Щом свършим задачата си тук, ще ви отведем с нас в Хасание.

— Така или иначе — казах аз — и без това трябва да напусна мястото си тук. Ситуацията е доста неловка.

— Не предприемайте нищо през следващите ден-два — ме посъветва доктор Райли. — Няма да бъде прилично да си тръгнете преди погребението.

— Много добре — казах аз. — Ами ако и аз бъда убита?

Изрекох това на шега. Доктор Райли възприе думите ми по същия начин и тъкмо очаквах от него нещо в този дух, когато Поаро внезапно се втрещи насред стаята и се удари по челото.

— А! Ами да! — извика. — Съществува такава опасност… да, голяма опасност. И какво може да се направи? Как да я предотвратим?

— О, мосю Поаро — казах аз, — не говорех сериозно! Кой ще поиска да ме убива?

— Вас или някой друг — изрече той.

Тонът, с който изговори тези думи, ме накара отново да настръхна.

— Но защо? — настоях аз.

Той ме погледна право в очите.

— Сега е мой ред да се пошегувам, мадмоазел! — каза той. — Ала не забравяйте, че в живота не всичко е шега. Моята професия ме е научила на много истини, най-страшната, от които е: убийството става навик!