Убийство в Месопотамия

Двайсет и първа глава Господин Меркадо, Ричард Кари

— Както виждам, те работят на две различни места — каза Поаро и се спря.

Райтер бе правил снимки в единия край на главните разкопки. На известно разстояние от нас втора група хора се движеше насам-натам, носейки панери.

— Това е, което наричат големия изкоп — обясних аз. — Тук не са намерили кой знае какво, освен потрошена керамика, но понеже доктор Лайднър винаги казва, че било много интересно, навярно той има право.

— Да отидем там.

Вървяхме бавно, защото слънцето напичаше много силно.

Работите ръководеше господин Меркадо. Видяхме го под нас да разговаря с началника на копачите — старец, който приличаше на костенурка и който носеше вълнено сако върху дългата туника от раиран памучен плат.

До изкопа се стигаше по тясна и неудобна пътека с насечени груби стъпала, по които носачите слизаха и се изкачваха непрестанно, без дори да ни направят път да минем.

Вървях след Поаро, който неочаквано ме попита:

— Меркадо десняк ли е или левак?

Ама че смешен въпрос! Като помислих малко, отговорих убедено:

— Десняк е.

Поаро не сметна за необходимо да ми даде някакви обяснения, а продължи да слиза.

Меркадо явно се зарадва, че ни вижда. На дългото му и меланхолично лице разцъфна усмивка.

Поаро си даде вид, че се интересува от археология, което, убедена съм, беше много далеч от истината. Меркадо обаче веднага се зае с най-сериозни обяснения.

Той заяви, че досега са преминали през дванайсет различни културни пласта, после добави с ентусиазъм и гордост:

— Сега сме вече в четвъртото хилядолетие!

А пък аз винаги съм мислела, че хилядолетия има само в бъдещето — когато всичко свършва добре.

Той посочи ивиците пепел (Как само трепереше ръката му! Дали не беше заболял от малария?) и започна да обяснява как керамичните съдове се изменяли с времето, за погребенията — разказа как един цял слой се състоял от детски гробове — клети малки ангелчета! — обясни и посоката, и ориентацията на костите.

Внезапно, тъкмо когато се навеждаше, за да вземе един нож от кремък, който лежеше сред куп керамични съдове в един ъгъл, той подскочи и нададе писък.

Обърна се и се взря в Поаро и в мен, а ние го гледахме учудени. Той се хвана за лявата ръка.

— Нещо ме убоде — като че ли нажежена игла!

Детективът веднага реагира:

— Бързо, mon cher, покажете ни мястото! Сестра Ледърън!

Пристъпих напред, но той ме изпревари. Сграбчи ръката на Меркадо и бързо запретна ръкава на ризата му чак до рамото.

— Ето тук — каза Меркадо и посочи убоденото място.

На три пръста под рамото блестеше капка кръв.

— Интересно! — възкликна Поаро. Той разгледа вдигнатия ръкав. — Нищо не виждам. Сигурно е била мравка.

— Добре ще бъде да му сложим малко йод — обадих се аз.

Винаги нося със себе си шишенце йод. Бързо го извадих от джоба си и намазах мястото. Явно обаче съм проявила известна разсеяност, тъй като вниманието ми бе привлечено от нещо съвсем различно — ръката на Меркадо, чак до лакътя, беше осеяна с дребни точици. Знаех от какво са те — следи от игла.

Меркадо свали ръкава и отново поде обясненията си. Поаро го слушаше внимателно, но не направи опит да насочи разговора към съпрузите Лайднър. Фактически той не зададе нито един въпрос на Меркадо.

Скоро се сбогувахме с него и отново поехме нагоре по пътеката. Моят спътник ме попита:

— Чиста работа, какво ще кажете?

— Чиста работа ли? — попитах аз.

От ревера на сакото си Поаро измъкна нещо и любовно впери поглед в него. За мое голямо удивление видях дълга игла за реприз, на чийто горен край имаше топче восък. Аз възкликнах:

— Мосю Поаро! Значи вие сторихте това?

— Да, аз бях бодливото насекомо. При това го жилнах доста ловко, нали? Даже и вие не забелязахте.

Вярно беше. Не го бях видяла, а бях сигурна, че и Меркадо не се бе усъмнил в него. Жестът на Поаро трябва да е бил мълниеносен.

— Но защо, мосю Поаро?

Той ми отговори с друг въпрос:

— Нищо ли не забелязахте, мила сестро?

— Да, следи от спринцовка.

— Значи вече знаем нещо за мосю Меркадо. Аз подозирах, ала не бях сигурен. А винаги трябва да се знае с положителност.

„И с какви методи го постигате, божичко!“ — помислих си, но сметнах за благоразумно да замълча. Поаро потупа джоба си.

— А! Изтървал съм си кърпичката там — в нея бях скрил иглата.

— Отивам да я взема — казах аз и се втурнах по обратния път.

Изведнъж ме обзе чувството, че с мосю Поаро сме като лекар и сестра, които се занимават с даден случай. Приличаше на някаква операция, където той беше хирургът. Може би не е хубаво да го казвам, но по някакъв странен начин всичко това като че ли започваше да ме забавлява.

Спомням си, че веднага след завършването на стажа си бях изпратена в един дом, за да се грижа за болна жена. Наложителна бе незабавна операция, но съпругът не искаше и да чуе за болница. Настояваше жена му да бъде оперирана у дома си. За мен това бе истински късмет. Никой нямаше да ме наблюдава. Аз отговарях за всичко. Разбира се, бях страшно притеснена — постарах се да помисля за всичко, от което хирургът щеше да се нуждае, но дори и тогава се боях, че съм пропуснала нещо. Човек не знае какво може да им хрумне на лекарите — могат да поискат какво ли не в последния момент. Всичко обаче мина като по вода. Асистирах му и след операцията ми изказа големи похвали — нещо много рядко у хирурзите. Аз се бях справила съвсем сама.

Болната се възстанови и всички бяха щастливи.

Е, сега се намирах в почти същото състояние на духа. Поаро ми напомняше донякъде на онзи хирург, дребен и грозноват, с лице на маймуна, но такъв специалист! Сякаш инстинктивно знаеше какво да прави във всеки момент. Познавам немалко хирурзи и разбирам какво означава това.

Малко по малко детективът бе съумял да ми вдъхне доверие. Той също знаеше точно какво трябва да направи и чувствах, че е мой дълг да му асистирам. С други думи, подавах му точно навреме пинсетите и тампоните. Ето защо ми се стори напълно естествено да изтичам за кърпичката му, както бих вдигнала някоя хавлия, паднала от ръцете на хирург.

След като се върнах с батистената кърпичка, той като че ли беше изчезнал. След малко обаче го забелязах да седи на известно разстояние от могилата и да разговаря с господин Кари. Помощникът на господин Кари стоеше наблизо и държеше дълъг прът, разграфен на метри. Точно в този момент господин Кари му каза нещо и момчето отнесе пръта. Явно господин Кари си беше свършил работата.

Искам да бъда разбрана правилно — всъщност аз не знаех какво точно искаше от мен мосю Поаро. Кой знае дали нарочно не ме бе изпратил да му търся кърпичката, за да ме отдалечи от себе си за няколко минути?

Всичко беше като на операция. Трябваше да внимавам и да подавам на лекаря точно това, от което имаше нужда, а не нещо друго. Представете си да му подам форцепса не когато трябва или пък да закъснея с него точно когато му трябва най-много! Слава богу, владея професията си добре и не правя пропуски. Само че в този занаят бях абсолютна новачка и затова трябваше да си отварям очите на четири.

Разбира се, нито за миг не можех да допусна, че Поаро не е искал да чуя разговора му с Кари. Но може би смяташе, че Кари ще говори по-свободно в мое отсъствие.

Не бих желала да ме смятат за жена, която подслушва лични разговори. Не съм способна на това, колкото и да ми се е искало понякога.

Ако в случая наистина ставаше дума само за личен разговор, никога не бих направила това, което фактически сторих.

Според моята гледна точка аз просто бях в привилегировано положение. В края на краищата една медицинска сестра чува какви ли не неща, когато някой пациент излиза от упойка. Пациентът съвсем не би искал да го чуя — а обикновено няма и понятие за това — но аз го чувам и това си е факт. Просто приех, че Кари е един пациент. Как би могло да му навреди нещо, за което той не подозира? А ако си мислите, че това си е било чисто любопитство от моя страна — е, няма да крия, така си беше наистина. Не исках да изпусна абсолютно нищичко.

И така аз се обърнах и поех по една странична пътека, която свършваше на няколко крачки от двамата, зад насипа от натрупана пръст, който ме скриваше от техния поглед. Ако някой реши да твърди, че съм постъпила подло, позволявам си да се възпротивя. Нищо не бива да се крие от една медицинска сестра, която отговаря за даден случай, макар, разбира се, само лекарят да има правото да каже какво трябва да се предприеме.

Нямам представа как бе подходил Поаро, но когато стигнах там, той, така да се каже, се беше насочил право в целта.

— Никой не се възхищава повече от мен от чувството на преданост, което доктор Лайднър е изпитвал към съпругата си — тъкмо казваше той. — Но често пъти се случва човек да узнае за някого повече неща от враговете му, отколкото от неговите приятели.

— Значи вие придавате по-голямо значение на недостатъците, отколкото на добродетелите? — попита Кари със саркастичен тон.

— Да, несъмнено — когато става въпрос за убийство. Доколкото зная, досега никой не е бил убит, защото е бил прекалено добродетелен! Макар че по мое мнение и съвършенството може да дразни.

— Боя се, че не съм в състояние да ви помогна — каза Кари. — Ако трябва да бъда съвсем искрен, ние с госпожа Лайднър не изпитвахме голяма симпатия един към друг. Не че сме били врагове, но във всеки случай не сме били и приятели. Тя може би ревнуваше заради моето приятелство с нейния съпруг. Аз пък, въпреки голямото ми уважение към нея, се дразнех от нейното влияние върху Лайднър. В крайна сметка бяхме учтиви един към друг и нищо повече.

— Какво блестящо обяснение! — възкликна Поаро.

Тъй като виждах само главите им, забелязах, че Кари внезапно извърна главата си към Поаро, сякаш последните думи на детектива го бяха стреснали. Поаро продължи:

— Тези ваши хладни отношения с жена му не дразнеха ли вашия приятел?

Кари се поколеба, преди да отговори:

— Знаете ли, нищо не мога да кажа със сигурност. Самият той никога не е споменавал за това и все се надявах, че не го забелязва. Той е отдаден на работата си.

— Значи в заключение може да се каже, че госпожа Лайднър не ви е била симпатична.

Кари сви рамене.

— Може би щеше да ми е по-симпатична, ако не беше жена на Лайднър.

Той се засмя, развеселен от оригиналния си отговор.

Поаро правеше купчинка от керамични късчета. По едно време замислено изрече:

— Тази сутрин разговарях с госпожица Джонсън. Тя призна, че е имала някои предубеждения спрямо госпожа Лайднър и че тя не й е била симпатична, но побърза да ме увери, че госпожа Лайднър винаги била любезна спрямо нея.

— Това е самата истина — потвърди Кари.

— Така помислих и аз. След това говорих с госпожа Меркадо. Тя надълго и нашироко ми разказа за голямата си симпатия към покойната и безграничното си възхищение от нея.

Кари не отговори. След кратко мълчание детективът продължи:

— На това обаче не повярвах! После дойдох при вас и вие ми казвате… Е, добре! Не вярвам и на вас!

Кари настръхна. Гласът му прозвуча гневно:

— Не мога да влияя на решението ви на кого да вярвате и на кого — не, мосю Поаро. Казах ви истината и си е ваша работа, дали я приемате или не!

Поаро запази самообладание и каза миролюбиво:

— Нима е моя вината за това, че на някои вярвам, а на други — не? Знаете ли, имам много чувствителен слух, а и какви ли не мълви се носят наоколо. Човек се вслушва и може да научи интересни неща. Да, разказват се разни истории…

Кари скочи на крака. Ясно видях как кръвта изду слепоочията му. Какъв чудесен профил! Слаб и с бронзов загар, и тази прекрасна челюст, която издаваше воля! Нищо чудно, че завладяваше сърцата на жените!

— Какви истории? — изрева той като бесен.

Детективът го изгледа с крайчеца на окото си.

— Сигурно се досещате. Обичайните клюки — за вас двамата с госпожа Лайднър.

— Колко гадно съзнание имат хората!

— Нали? Като кучета са — колкото и дълбоко да скриеш някоя неприятност, те винаги ще я изровят.

— А вие вярвате на тези глупости?

— Искам само едно нещо — да се уверя в истината — отговори Поаро.

— Само че се съмнявам дали ще можете да познаете истината, когато я чуете — ухили се безсрамно Кари.

— Опитайте — отвърна Поаро и го погледна в очите.

— Добре тогава — ще я чуете! Аз мразех Луиз Лайднър — това е истината! Мразех я от дъното на душата си!