Убийство в Месопотамия

Дванайсета глава „Не повярвах…“

— Не! Не!

Доктор Лайднър разтревожено кръстосваше стаята.

— Това, което твърдите, Райли, е невъзможно, абсолютно невъзможно! Как? Един от нас? Как може, когато всички тук толкова много обичаха Луиз!

Доктор Райли присви устни в малко странна гримаса. Като се имат предвид обстоятелствата, трудно му бе да каже каквото и да е, но ако мълчанието може да говори красноречиво, то казваше много неща.

— Изключено — не преставаше доктор Лайднър. — Всички до един я обожаваха, Луиз притежаваше удивителен чар и никой не можеше да й устои.

Райли се закашля.

— Извинете ме, Лайднър, но това е само ваше мнение. Ако жена ви е била несимпатична на някого, той едва ли би го споделил с вас.

Доктор Лайднър изглежда загуби своята увереност.

— Да, прав сте. И все пак, Райли, мисля, че се заблуждавате. Уверявам ви, че всички в тази къща изпитваха голяма симпатия към Луиз. — Той замълча за миг, а после избухна: — Вашият намек е просто безобразие. Не, не мога да повярвам това!

— Но вие не можете да отречете… ъ-ъ-ъ… фактите — обади се капитан Мейтланд.

— Факти ли? Какви факти? Лъжи, наговорени от един готвач-индус и от две арабски слугинчета. И вие като мен познавате местните, Райли, а също и вие, Мейтланд. Истината няма никаква стойност за тях. От криворазбрана любезност са готови да ти кажат това, което искаш да чуеш.

— В такъв случай обаче — възрази сухо Райли — те казват точно онова, което не бихме искали да чуем. Освен това познавам добре навиците на вашите хора — пред портала непрекъснато висят по неколцина бъбривци. Всеки път, когато идвам тук следобед, заварвам повечето от хората ви събрани там. За тях явно то е нещо като сборище.

— Струва ми се, че правите прибързани заключения. Защо този човек, този демон, да не е проникнал в къщата по-рано през деня и да не се е скрил някъде?

— Вашата хипотеза не е невъзможна — произнесе хладно доктор Райли. — Нека приемем, че един чужд човек наистина е успял да се промъкне незабелязано. В такъв случай е трябвало да се скрие до часа на престъплението — едва ли в стаята на госпожа Лайднър, където няма никакво прикритие — и по този начин да се излага на опасност да бъде открит в момента, когато влиза при жертвата си и когато излиза оттам, защото Емът и момчето са били почти през цялото време на двора.

— Момчето! Бях го забравил! — възкликна доктор Лайднър. — Този хлапак е много наперен. Не е възможно, Мейтланд, да не е видял убиеца да влиза в стаята на жена ми!

— Това вече го изяснихме. Момчето е миело керамични съдове през целия следобед, освен в един момент. Някъде към един и половина Емът се е качил при вас на покрива и е останал там десетина минути, нали?

— Да. Не мога да ви кажа точния час, но трябва да е било по това време.

— Много добре. Та през тези десетина минути момчето решило да си даде почивка и отишло при останалите пред портала, за да си побъбри с тях. Когато се връща в двора, Емът констатира отсъствието на хлапака. Той го повиква ядосано и го пита защо е оставил работата си. Според мен жена ви е била убита точно през тези десет минути.

Като изпусна дълбока въздишка, доктор Лайднър седна и закри лицето си с ръце.

Доктор Райли продължи със спокоен глас:

— Този час съвпада с това, което установих и самият аз. Госпожа Лайднър вече е била мъртва от около три часа, когато извърших прегледа на трупа й. Остава да се разбере само още едно — кой е убиецът?

Настана мълчание. Лайднър се изправи и разтърка челото си.

— Приемам убедителността на вашите доводи, Райли — тихо изрече. — Всичко говори за това, че убиецът е „вътрешен“ човек, сиреч от къщата. И все пак си мисля, че нещо не е така, както трябва. Преди всичко вие твърдите, че има изумително съвпадение.

— Чудно ми е, че употребявате тази дума — забеляза доктор Райли.

Без да придаде някакво значение на неговата забележка, Лайднър продължи:

— Жена ми получава заплашителни писма. Има причини да се страхува от определено лице. А ето я сега убита и вие искате да повярвам, че убиецът е някой друг, а не авторът на писмата? Това, меко казано, е смешно!

— На пръв поглед… Да, така излиза — замислено изрече Райли.

После той хвърли многозначителен поглед към капитан Мейтланд.

— Съвпадение ли? Какво ще кажете вие, Мейтланд? Одобрявате ли идеята? Да кажем ли на Лайднър?

Капитан Мейтланд кимна.

— Давайте — каза той.

— Чували ли сте за човек на име Еркюл Поаро, Лайднър?

Доктор Лайднър го изгледа озадачено.

— Това име ми звучи някак си познато — колебливо изрече. — Веднъж господин Ван Алдин ми беше говорил за него хубави неща. Частен детектив е, нали?

— Точно така.

— Но този мосю Поаро живее в Лондон. Как би могъл да ни помогне?

— Вярно е, че живее в Лондон — отвърна доктор Райли. — Но именно тук имаме работа със съвпадение. В този момент Поаро не е в Лондон, а в Сирия. Всъщност утре ще мине през Хасание на път за Багдад!

— Кой ви каза?

— Жан Бера, френският консул. Снощи той бе на вечеря у нас и ни разказа за него. Изглежда, Поаро се е занимавал с разкриването на някакъв военен скандал в Сирия. Ще мине оттук на път за Багдад, а после през Сирия ще се върне в Лондон. Какво ще кажете за това съвпадение?

Доктор Лайднър се поколеба за момент и хвърли извинителен поглед към капитан Мейтланд.

— А вие какво мислите, капитане?

— Бих приел на драго сърце неговото сътрудничество — побърза да отговори той. — Моите хора могат отлично да претърсват околността и да разследват кръвните отмъщения на арабите, но искрено казано, Лайднър, убийството на вашата съпруга не е по моята част. Всичко ми се вижда много мистериозно. Ще се радвам, ако този детектив прояви интерес към случая.

— С други думи, вие предлагате да потърся услугите на този мосю Поаро? — попита доктор Лайднър. — Ами ако откаже?

— Няма да откаже — заяви доктор Райли.

— Откъде знаете?

— Защото и аз съм професионалист и ако дойдат при мен в качеството ми на лекар, и ме помолят да се заема със сложен случай, да речем церебрален менингит, не бих намерил сили да откажа. Тук не става дума за обикновено престъпление, доктор Лайднър.

— Така е — произнесе Лайднър със свити от болка устни. — Райли, ще говорите тогава с мосю Поаро от мое име?

— На драго сърце.

Доктор Лайднър му благодари с жест.

— Дори и в този момент — изрече бавно — не мога да повярвам, че Луиз е мъртва.

Не можах да издържа повече.

— Ах, доктор Лайднър! — извиках. — Не мога да ви опиша колко съм покрусена от тази драма. Оказах се неспособна да изпълня задачата си. Аз трябваше да бдя над съпругата ви и да не допусна това да се случи с нея.

Той поклати тъжно глава.

— Не, сестра, вие нямате никаква вина и не бива да се упреквате. Нека ми прости бог, но главният виновник съм аз. Не повярвах… Нито за миг не съм вярвал, че жена ми е заплашена от реална опасност… — Той се изправи. Лицето му се бе сгърчило от скръб. — Изоставих я на съдбата и… Не сторих нищо, за да осуетя това престъпление… защото не повярвах, че…

Той излезе от стаята олюлявайки се. Доктор Райли вдигна поглед към мен.

— Аз също смятам себе си за много виновен спрямо покойната — каза. — Просто съм си мислел, че тази жена само тревожи мъжа си.

— Аз също не вземах думите й насериозно — признах.

— И тримата сгрешихме — заключи доктор Райли.

— Поне така изглежда — съгласи се капитан Мейтланд.