Убийство в Месопотамия

Двайсет и осма глава Край на пътуването

Поаро се огледа. Очите на всички бяха устремени в него. Сред присъстващите като че ли бе настъпило леко отпускане, но сега напрежението се върна отново. Нещо щеше да се случи…

Поаро продължи монотонно и безпристрастно:

— Писмата, терасата, прозорецът… Да, всичко се обясняваше, всичко отиваше на мястото си. Преди малко казах, че трима мъже притежаваха алиби за часа на престъплението. Доказах и слабостта на две от тези алибита. Сега виждам грешката си — моята удивителна грешка! Третото алиби също не струва нищо. Не само че доктор Лайднър е имал възможност да убие жена си, но съм абсолютно уверен, че го е извършил.

Мълчанието, което настана, беше в резултат на объркване и изумление. Доктор Лайднър не каза нито дума. Изглеждаше все още потънал в своя далечен свят. Обаче Дейвид Емът се раздвижи неловко и каза:

— Не разбирам за какво намеквате, мосю Поаро. Нали ви казах, че доктор Лайднър не е напускал терасата преди три без четвърт? Повтарям, това е абсолютната истина. Кълна се, че това е самата истина! Нямаше как да слезе, без да го видя.

Поаро кимна.

— О, не се съмнявам във вашите думи. Доктор Лайднър не е напускал терасата — този факт остава безспорен. Но това, което разбрах — което бе разбрала и госпожица Джонсън, — е, че доктор Лайднър е можел да убие жена си, без да напуска терасата!

Всички ние направо зяпнахме от почуда.

— Прозорецът! — извика Поаро. — Нейният прозорец! Ето какво разбрах аз, както го бе разбрала и госпожица Джонсън. Нейният прозорец се намира точно отдолу, не откъм страната на двора, а навън — към страната на полето. И доктор Лайднър е бил горе на терасата, без някой да го вижда какво прави. Големите каменни бухалки са му били подръка там горе. Всичко е толкова просто — при условие, че убиецът е имал време да премести трупа, преди да го открие някой друг… О, това е великолепно! Невъобразима простота! Слушайте, ето как е станало — доктор Лайднър работи на терасата и подрежда своята керамика. Той ви повиква, господин Емът, и докато разговаря с вас, той вижда нещо обичайно — как момчето се възползва от отсъствието ви, за да прекъсне работата си и да излезе от двора. Лайднър ви задържа десетина минути, после ви оставя да слезете и щом вие сте вече долу и започвате да викате момчето, пристъпва към изпълнение на плана си. Изважда от джоба си маската от пластилин, с която вече е плашил много пъти жена си, и я спуска над парапета, докато тя започва да се удря в прозореца. Повтарям ви — този прозорец гледа към полето, а не към двора. Госпожа Лайднър е в леглото си. Внезапно маската започва да чука по прозореца и привлича вниманието й. Но в момента не е тъмно — това става посред бял ден и госпожа Лайднър никак не се уплашва. Тя вижда, че това е опит за груба шега. Тя не е изплашена, но е възмутена. Постъпва така, както би сторила и всяка друга жена на нейно място — скача от леглото си, отваря прозореца, промъква главата си през решетката и поглежда нагоре, за да види кой прави тези номера. Съпругът й изчаква. Държи в ръка тежката бухалка, готов за действие. Той издебва удобния момент и пуска бухалката… С лек вик (чут от госпожица Джонсън) госпожа Лайднър пада върху козята кожа, постлана под прозореца. Доктор Лайднър предварително прекарва връв през една дупка в дръжката на бухалката. Не му остава нищо друго, освен да издърпа връвта, а с нея и бухалката при себе си. После я поставя сред другите предмети, като обръща страната с кръвта надолу. И продължава работата си още цял час до момента, когато смята, че трябва да изпълни втората част от своя план. Той слиза по стълбата, разменя няколко думи с Емът и сестра Ледърън, прекосява двора и влиза в стаята на жена си. А ето неговите думи, с които обяснява действията си там: „Видях тялото на жена си проснато до леглото. За момент останах като парализиран — не можех да помръдна. Най-сетне се приближих, коленичих над нея и взех главата й в ръцете си. Видях, че е мъртва… Най-сетне станах… Чувствах се замаян, сякаш бях пиян. Едва се добрах до вратата и извиках.“ Един съвсем правдоподобен разказ от човек, смазан от болка. А сега ще ви кажа каква е истината според мен. Доктор Лайднър влиза в стаята, изтичва към прозореца и след като си слага ръкавици, го затваря. После вдига трупа на жена си и го поставя между леглото и вратата. Тогава забелязва малко кърваво петно върху кожата под прозореца. Не може да замени кожата с другата, защото имат различни размери, но постъпва другояче — взема кожата с петното и я постила пред умивалника, а кожата от това място постила под прозореца. Ако петното кръв бъде забелязано, то ще бъде свързано с умивалника, а не с прозореца — много важен момент. За Лайднър е от голямо значение нищо да не насочва към прозореца. След това отива до вратата и заиграва ролята си на покрусен съпруг. Тази роля е лесна за него, защото той действително е обичал съпругата си.

— Драги ми човече — извика доктор Райли нетърпеливо, — щом като я е обичал, защо ще я убива? Къде е мотивът? Хайде, кажете нещо, Лайднър! Кажете на този човек, че е полудял!

Доктор Лайднър не само не отговори нищо, но даже и не помръдна.

Поаро поде отново:

— Не ви ли казах още в самото начало, че това е „престъпление на страстта“? Защо първият й мъж Фредерик Боснър е заплашвал госпожа Лайднър със смърт? Защото я е обичал… И в края на краищата той изпълни заканата си… Но да, точно така е — щом разбрах, че убиецът е доктор Лайднър, всичко отиде на мястото си… За втори път предприемам пътуването си от началото… Първата женитба на госпожа Лайднър, заплашителните писма, втория й брак. Писмата й попречват да свърже живота си с друг мъж, обаче не попречват ни най-малко на женитбата й с доктор Лайднър. Ето как всичко става много просто — ако доктор Лайднър в действителност е Фредерик Боснър! Да подновим пътуването си, но този път заедно с Фредерик Боснър. Той обича жена си Луиз с буйна страст — с такава страст, каквато само жена като нея може да вдъхнови. Луиз го предава като шпионин. Осъден на смърт, той успява да избяга. Погрешно е взет за мъртъв между жертвите на една железопътна катастрофа и се появява на бял свят под нова идентичност — тази на младия шведски археолог Ерик Лайднър. А истинският Лайднър, напълно обезобразен при катастрофата, ще бъде погребан под името Фредерик Боснър. Какво е поведението на този нов Ерик Лайднър спрямо жената, която го е изпратила на смърт? Преди всичко — това е много важно — той продължава да я обича. Хвърля всички сили, за да си създаде нов живот. Този човек с рядка интелигентност се залавя с една професия по своя вкус и жъне успехи в работата си. Ала той не забравя голямата страст на своя живот. Осведомява се за живота на жена си и бди над всичките й дела. Взел е непоколебимото решение (спомнете си как го описва самата госпожа Лайднър на сестра Ледърън — „добър и нежен, но безмилостен“) тази жена никога да не принадлежи на друг мъж, освен на него. Всеки път, когато смята за необходимо, той й изпраща писмо. Той имитира някои особености от почерка й в случай, че тя реши да покаже писмата на полицията. Жените, които сами си пишат анонимни писма, са такова обичайно явление, че полицията няма да се поколебае да я обвини, щом установи приликата в почерците.

И така, след много години той решава, че часът е настъпил и отново застава на пътя на Луиз. Всичко върви добре — тя не подозира истинската му идентичност. Той е известен учен, а някогашният хубав и строен младеж сега е мъж на зряла възраст с брада и приведени рамене. И по този начин историята се повтаря. Както и преди, Фредерик привлича Луиз. За втори път тя се съгласява да се омъжи за него — и този път не пристига никакво заплашително писмо. Но впоследствие Луиз Лайднър получава такова писмо. Защо? Доктор Лайднър не желае да рискува. Интимността на брака им може да събуди стари спомени. Той желае веднъж завинаги да внуши на жена си, че Ерик Лайднър и Фредерик Боснър са две съвършено различни лица. И точно поради това пристига едно писмо. Следва и доста детинският опит за отравяне с газ — от страна на доктор Лайднър, разбира се, все със същата цел. След това той е удовлетворен. Няма нужда от повече писма — могат най-сетне да заживеят щастливо. Но приблизително след две години писмата започват да пристигат отново. Защо? Eh, bien, мисля че отгатвам причината. Защото заплахите, които писмата съдържат, винаги са били сериозни. И това именно обяснява постоянните страхове на госпожа Лайднър — тя много добре си е спомняла нежния, но същевременно и жесток темперамент на своя Фредерик. Ако тя принадлежи на друг мъж, освен на него, той ще я убие! А тя е била пленена от Ричард Кари. Когато разбира това, доктор Лайднър започва да подготвя спокойно сцената на убийството. Сега разбирате ли важността на ролята, която е трябвало да изиграе сестра Ледърън? Идеята на доктор Лайднър да ангажира сестра, отначало ме изненада, но сега е съвсем ясна. За него е било изключително важно да се намери свидетел — професионалист, който да установи по неоспорим начин, че госпожа Лайднър е била мъртва повече от час в момента, когато ще бъде открит трупът й, или, с други думи, че тя е била убита през времето, когато всички биха потвърдили под клетва, че съпругът й е работел на терасата. Защото би могло да се появи подозрение, че е убил жена си в момента, когато е влязъл в стаята й и уж открил там трупа й — ала това би било изключено, ако една квалифицирана медицинска сестра заяви категорично, че смъртта на госпожа Лайднър е настъпила преди един час. Така се обяснява и лошата и тягостна атмосфера, която тази година е смущавала членовете на експедицията. Нито за минута не съм приписвал тази атмосфера единствено на госпожа Лайднър. Много години членовете на тази експедиция са се радвали на прекрасни отношения. По мое мнение душевното състояние на един колектив винаги е непосредствено свързано с неговия шеф. При всичката си кротост доктор Лайднър е много силна личност. Благодарение на неговия такт, на неговата интелигентност и дружелюбност, с които е ръководел хората си, атмосферата в експедицията винаги е била ведра и приятна. Щом като е настъпила промяна, тя ще се дължи на шефа, иначе казано — на доктор Лайднър. Именно той, а не госпожа Лайднър, е отговорен за напрегнатата атмосфера. Няма нищо чудно в това, че персоналът е чувствал напрежението, без да съзнава истинската причина. Добрият и любезен доктор Лайднър, видимо непроменен, просто е играел себе си. А в дъното на душата си той е бил един фанатик, изцяло обладан от идеята да убива. Сега да пристъпим към второто престъпление — убийството на госпожица Джонсън. Като подреждала бюрото на доктор Лайднър (тя просто решава да го направи, за да върши нещо), сред книжата му трябва да е открила случайно чернова на недовършено анонимно писмо. Навярно това откритие я е потресло! Значи доктор Лайднър съзнателно е тероризирал жена си? Тя не може да го проумее, но е дълбоко разстроена. Точно в този момент сестра Ледърън я заварва обляна в сълзи. Не вярвам, че тогава госпожица Джонсън е заподозряла доктор Лайднър като убиец, но опитите, които направих в стаите на госпожа Лайднър и на отец Лавини, не са останали без последствие за нея. Тя си е дала сметка, че ако наистина е чула вика на госпожа Лайднър, това значи, че прозорецът на стаята й е бил отворен. Тя не отдава голямо значение на този факт, но по-късно ще си спомни за него. Умът й продължава да работи, търсейки истината. Може да е намекнала пред доктор Лайднър нещо по въпроса за писмата — той схваща ситуацията и поведението му се променя. Изведнъж тя вижда, че той се страхува. Но е невъзможно доктор Лайднър да е убил жена си, защото той изобщо не е напускал терасата! И когато една вечер госпожица Джонсън стои сама на терасата, истината я поразява като мълния — госпожа Лайднър е била убита от терасата през отворения прозорец. Точно в тази минута пристига сестра Ледърън. Моментално любовта на госпожица Джонсън към доктор Лайднър взема връх и тя прави опит да прикрие нещата. Медицинската сестра в никакъв случай не бива да се досети за ужасното откритие, което е направила тя. Тя се заглежда преднамерено в противната посока — към двора — и изрича забележка, внушена й от появяването на отец Лавини, който в момента прекосява двора. Тя отказва да каже нещо повече под предлог, че й се налага да размисли. И доктор Лайднър, който не преставал да я дебне с безпокойство, си дава сметка, че госпожица Джонсън е отгатнала истината. Тя не е жена, която би скрила от него подобен ужас. Вярно е, че до този момент тя не го бе издала, но докога би могъл да разчита на нейната дискретност? Убийството е навик. Същата нощ доктор Лайднър подменя чашата й с вода с чаша киселина. Има известен шанс това да мине. Съществува даже вероятност да я обвинят в първото убийство и трагичният й край ще бъде отдаден на угризения на съвестта. За да създаде по-голяма правдоподобност на последната идея, той взема бухалката от терасата и я пъха под леглото й. Няма нищо чудно, че в агонията си нещастницата е направила свръхусилия, за да съобщи разкритията си, добити толкова скъпо — госпожа Лайднър е била убита през „прозореца“, а не през вратата. Ето така всичко е обяснено, всичко отива на мястото си. От психологическа гледна точка може да се каже, че всичко е съвършено. Но липсват доказателства — те са слабото място…

Никой не помръдна. Ужасът от тази драма сковаваше всички ни. Не само ужасът — но също и съжалението. Доктор Лайднър нито бе помръднал, нито бе произнесъл думичка. Най-сетне се раздвижи леко и погледна Поаро с уморените си, кротки очи.

— Да — каза, — доказателства липсват. Но това няма значение. Знаехте, че няма да отрека. Винаги съм отричал истината… Струва ми се даже, че сега най-сетне ми олекна… Много съм уморен… — После добави просто: — Разкайвам се за смъртта на Ан. Беше глупаво и безсмислено, но вече не бях господар на себе си. Клетата жена! Колко ли е страдала! Вече не бях на себе си, бях заслепен от страх. — Тъжна усмивка се появи на устните му, разкривени от болка. — От вас би излязъл първокласен археолог, мосю Поаро. Притежавате дарбата да възкресявате миналото. Всичко беше почти така, както казахте. Аз действително обичах Луиз, но я убих. Ако я познавахте, щяхте да ме разберете… Всъщност струва ми се, че и без това сте разбрали…