Убийство в Месопотамия

Двайсет и шеста глава След това е моят ред!

Беше ужасна гледка! Доктор Лайднър без малко щеше да припадне, а самата аз усетих, че ми се повдига.

Доктор Райли го разгледа не без професионално удоволствие.

— Предполагам, че няма отпечатъци? — попита той капитана.

— Никакви.

Райли взе пинсета и започна огледа си внимателно.

— Хм… Ето късче човешка плът… косми… руси косми. Това са съвсем предварителни данни. Естествено, ще трябва да направя истински изследвания за кръвната група и прочие, но според мен резултатът не подлежи на съмнение. Значи е намерено под леглото на госпожица Джонсън? Аха, значи това е била голямата тайна! Тя извършва престъплението, а после — нека Бог се смили над душата й! — разкъсвана от угризения, слага край на живота си. Като хипотеза не е зле.

Доктор Лайднър покрусен поклати глава и промълви:

— Не, не! Не е Ан!

— Но къде я е крила преди това? — попита капитан Мейтланд. — След смъртта на госпожа Лайднър всички стаи бяха претърсени най-грижливо.

Нещо ми хрумна и си помислих: „В шкафа за канцеларски материали“, но си замълчах.

— Така или иначе — продължи капитанът — госпожица Джонсън не е била сигурна в първоначалното скривалище и прибира бухалката в стаята си, след като е вече претърсена. А може да го е направила, след като е взела решение да се самоубие.

— Не вярвам такова нещо! — извиках аз.

Не можех да си представя, че тихата и кротка госпожица Джонсън би могла да разбие черепа на госпожа Лайднър. Просто не можех да си го представя! И все пак си спомних някои съвпадения, които определено караха човек да се замисли — например сълзите й по-предната нощ. Самата аз смятах този пристъп за „угризение“, но в онзи момент мислех само за дребните злини, които тя бе сторила на покойната.

— Не зная какво да мисля — рече капитан Мейтланд. — Трябва да се изясни и изчезването на френския монах. Моите хора претърсват наоколо в случай, че е бил ударен и хвърлен в някой напоителен канал.

— Ах! Сега си спомням… — започнах аз.

Всички погледи се обърнаха към мен.

— Беше вчера следобед — казах. — Отец Лавини ме разпитваше за кривогледия човек, който надничаше през прозореца на госпожа Лайднър онзи ден. Отецът искаше да знае точно на кое място го бяхме срещнали, после добави, че ще отиде да се поразходи натам, като ми обясни, че в детективските романи престъпникът винаги изтървавал по нещо компрометиращо.

— Проклет да съм, ако някой от моите престъпници е правил такова нещо — заяви капитанът. — Значи от това се е интересувал той? Питам се дали е намерил нещо? Интересно съвпадение ще бъде, ако той и госпожица Джонсън са успели да открият почти едновременно някакво доказателство за самоличността на престъпника! — И добави с раздразнение: — Кривоглед човек ли? Кривоглед? Защо ли? В тази история за кривогледия явно има нещо по-важно, отколкото изглежда на пръв поглед. И не мога да разбера защо моите хора още не са го заловили!

— Вероятно защото той съвсем не е кривоглед — тихо изрече Поаро.

— Нима мислите, че се е преструвал? Не знаех, че е възможно да се имитира кривогледство.

Детективът се задоволи да отговори кратко:

— Кривогледството може да е нещо много ценно.

— Дявол да го вземе! Какво не бих дал, за да разбера къде е сега този тип, все едно дали е кривоглед или не!

— Обзалагам се, че вече е преминал сирийската граница — каза Поаро.

— Вече предупредихме Тел Кочек и Абу Кемал, с една дума — всички гранични постове.

— Може да е минал по пътя през планините, по който се движат камионите с контрабанда.

— Тогава — изръмжа капитанът — незабавно трябва да телеграфираме в Деир ез Зор.

— Вече е направено. Вчера ги предупредих за кола с двама пътници, които притежават безупречни паспорти.

Капитан Мейтланд го изгледа с удивление.

— Наистина ли? И двама мъже, така ли?

Поаро кимна.

— Замесени са двама души.

— Мосю Поаро, струва ми се, че сте много потаен човек.

— Не, съвсем не — възпротиви се той. — Истината ме споходи едва тази сутрин, когато наблюдавах изгрева на слънцето. Беше чудесна гледка!

Никой от нас не бе забелязал присъствието на госпожа Меркадо в стаята. Сигурно се бе промъкнала в момента, когато всички бяхме вперили погледи в окървавения камък.

Внезапно тя започна да издава писъци като прасе, което колят.

— Велики боже! — изкрещя тя. — Сега разбирам! Сега всичко ми е ясно! Бил е отец Лавини! Той е луд човек, той е религиозен фанатик! За него всички жени са грешници и затова ги избива. Първо госпожа Лайднър, после госпожица Джонсън, а след това е моят ред… — Тя се втурна към доктор Райли и се вкопчи в него. — Не искам да оставам повече тук! Нито един ден! Опасно е, опасно е. Той се крие някъде и чака сгоден случай. Ще се нахвърли върху мен!

Тя започна да крещи още по-силно и безумно.

Бързо се приближих до доктор Райли, който я беше хванал за китките. Ударих й две силни плесници и с помощта на лекаря я сложих на един стол.

— Никой няма да ви убива — казах аз. — Ние сме тук. Само стойте мирно.

Жената престана да пищи, затвори уста и ме загледа с тъп и изплашен поглед.

След това вратата се отвори и влезе Шийла Райли. С бледо лице и сериозно изражение тя пристъпи направо към Поаро.

— Тази сутрин минах през пощата — каза. — Имаше телеграма за вас и ви я нося.

— Много ви благодаря, мадмоазел.

Той взе телеграмата и я отвори, докато тя внимателно се взираше в лицето му.

То обаче остана безизразно. Той прочете телеграмата, сгъна я грижливо и я пъхна в джоба си.

Госпожа Меркадо, която също бе вперила очи в него, го попита с приглушен глас:

— Телеграмата… от Америка ли е?

Той поклати глава.

— Не, мадам — отвърна. — От Тунис е.

Госпожа Меркадо го изгледа за момент неразбиращо, после изпусна дълга въздишка и се отпусна върху облегалката на стола.

— Отец Лавини! — рече тя. — Знаех си, че съм права. Винаги съм смятала този човек за чудак. Веднъж ми наговори такива неща… Трябва да е луд… — Направи малка пауза, а после добави: — Ще се държа спокойно, но трябва да напусна тази къща на всяка цена. С Джоузеф можем да спим в хотела.

— Търпение, мадам — каза Поаро. — Ей сега ще ви обясня всичко.

Капитан Мейтланд го стрелна с въпросителен поглед.

— Значи смятате, че държите ключа на тази история? — попита.

Детективът се поклони доста театрално, което, струва ми се, само раздразни капитана.

— В такъв случай говорете, човече! — извика той.

Само че Еркюл Поаро си имаше собствени методи. Подозирах, че няма да се размине без определена церемониалност. Питах се дали действително знае истината, или просто иска да се изтъкне?

Той се обърна към доктор Райли:

— Ще имате ли добрината, докторе, да извикате тук всички останали?

Лекарят побърза да изпълни желанието му. След няколко минути останалите членове на експедицията започнаха да пристигат един след друг — най-напред Райтер и Емът, после Бил Колман, след него Ричард Кари и накрая господин Меркадо.

Последният бе бледен като мъртвец и вероятно се страхуваше да не го линчуват за проявено нехайство, че е оставил без надзор опасни химически вещества.

Всички насядахме около масата почти както в деня, когато бе пристигнал Поаро. Бил Колман и Дейвид Емът се поколебаха, преди да седнат, поглеждайки към Шийла Райли. Тя стоеше гърбом и гледаше през прозореца.

— Желаете ли стол, Шийла? — попита я Бил.

А Дейвид Емът изрече с бавния си и приятен глас:

— Няма ли да седнете?

Шийла се обърна и изгледа двамата младежи. И двамата й предлагаха стол. Попитах се кой стол ще предпочете.

В крайна сметка тя не избра нито един от двата и изрече рязко:

— Благодаря. Предпочитам да седна тук.

И се настани на една масичка близо до прозореца, като добави:

— Стига капитанът да няма нищо против?

Не зная какво би отговорил капитанът, ако Поаро не го бе изпреварил:

— Моля ви, мадмоазел, останете. Дори ще имаме нужда от вашето присъствие.

Шийла вдигна очи.

— Така ли?

— Точно така, мадмоазел. Имам някои въпроси към вас.

Тя отново вдигна очи, но не каза нищо. Отново се загледа през прозореца, сякаш искаше да засвидетелства безразличието си към това, което ставаше в залата.

— А сега — обади се капитанът — може би най-сетне ще узнаем истината!

Човек на делото, той говореше с известна припряност. В този момент бях убедена, че го мъчи желанието да бъде навън и да действа — да търси отец Лавини или поне да изпрати хора по дирите му. Той изгледа Поаро недотам приветливо.

„Ако този нещастник има нещо да ни каже, защо тогава мълчи?“ Отгатнах, че тези думи бяха на върха на езика му.

Поаро изгледа всички ни по ред, а после се изправи.

Нямах представа какво да очаквам от него — навярно нещо драматично, защото той беше такъв човек.

Във всеки случай не допусках, че ще го чуя да говори на арабски.

Ала точно това стана. С бавен и тържествен глас, почти религиозно, ако разбирате какво имам предвид, той произнесе следните думи:

— Бисмилахи ар рахман ар рахим!

И после ни ги преведе:

— „В името на Аллаха, Състрадателния и Милостивия!“