Убийство в Месопотамия

Двайсет и седма глава Началото на едно пътуване

— Бисмилахи ар рахман ар рахим. Така казват арабите, преди да тръгнат на път. Eh, bien, ние също ще тръгнем на път — ще направим едно пътуване в миналото. Едно пътуване в непознатите дебри на човешката душа.

Не мисля, че до този момент бях почувствала това, което обикновено наричат „блясъка на Ориента“. Откровено казано, най-много бях впечатлена от мръсотията навсякъде. Ала изведнъж от думите на Поаро пред очите ми изплува странно видение. В мислите ми се появиха имена като Самарканд и Исфахан, дългобради търговци, коленичили камили, олюляващи се носачи под товара на грамадни бали, жени с къносани коси и татуирани лица, които перат дрехи по бреговете на Тигър. Чувах тъжните им напеви и далечното скърцане на водното колело.

Това бяха все неща, които бях чувала и виждала, без обаче да им обръщам особено внимание, но сега ми се струваха различни — подобно на някое старо парче плат, което изваждаш на дневна светлина и което показва дивните цветове на стара бродерия… Огледах стаята, където се бяхме събрали, и наистина ми се стори, че мосю Поаро бе казал истината — ние всички се готвехме да предприемем едно пътуване. Всички бяхме тук, но всеки от нас тръгваше по свой път.

Огледах присъстващите един след друг, сякаш ги виждах за пръв път, а също и за последен, което може да ви се стори глупаво, но такова беше моето усещане.

Господин Меркадо нервно кършеше пръсти и светлите му очи фиксираха Поаро с разширени зеници. Госпожа Меркадо не откъсваше поглед от мъжа си и приличаше на тигрица, която се готви за скок. Доктор Лайднър сякаш се беше смалил под силата на последния удар. Човек би казал, че той отсъстваше от стаята, а мислите му са някъде надалеч. С изпъкнали очи и малко увиснала долна устна, Колман гледаше Поаро с леко идиотско изражение. Не виждах ясно лицето на господин Емът, защото бе забил очи във върховете на обувките си. Райтер имаше объркан вид — беше издал устни напред и повече отвсякога приличаше на чистичко прасенце. Шийла Райли гледаше неотклонно през прозореца, седеше обърната с гръб към нас и бе трудно да се отгатне какво я вълнува в момента. След това погледнах господин Кари. Неговото изражение ми причини мъка и извърнах глава. В този миг всички се намирахме тук, но не можах да се отърва от мисълта, че щом Поаро приключи, ще се озовем съвсем другаде…

Това беше много странно усещане…

Той продължаваше да говори със своя спокоен глас, наподобяващ река, която се носи между бреговете си — чак до морето:

— Още от самото начало осъзнах, че за да се проумее този случай, човек не бива да търси само външните признаци и улики, а да се насочи към по-истинните неща за конфликтите между личностите и тайните на техните сърца. Ще ви кажа, че макар в този момент вече да съм стигнал до това, което смятам за действителното разрешение на загадката, аз не притежавам никакви материални доказателства, които да го подкрепят. Знам го, защото трябва да е така, защото по никакъв друг начин нито един факт няма да попадне на мястото, което е отредено тъкмо за него. А то според мен е най-задоволителното решение, което може да съществува.

След кратка пауза Поаро продължи:

— Ще започна пътуването си от момента на първия си контакт със случая — когато бях запознат с това, което бе станало с госпожа Лайднър. Според мен всеки случай притежава свой собствен облик и форма. Настоящият случай се върти около личността на госпожа Лайднър. Докато не узнаех точно каква жена е била госпожа Лайднър, аз нямаше да мога да стигна до отговора на въпроса защо е била убита тя и от кого. Затова тръгнах именно оттам — да разкрия характера на жертвата. Още един момент, интересен от психологическа гледна точка, привличаше вниманието ми — необяснимата тягостна атмосфера сред членовете на експедицията. Тя бе потвърдена от няколко души — някои от които даже чужди на тази къща — и аз реших да имам предвид това обстоятелство при моите по-нататъшни разследвания, независимо че не гледах на него като на отправна точка. По всеобщо мнение това напрежение в отношенията се дължеше на влиянието на госпожа Лайднър, но по причини, които ще изложа впоследствие, хипотезата не ми се виждаше много приемлива. Както споменах, още от началото аз се заех да изследвам личността на госпожа Лайднър, като използвах различни методи за тази цел. Анализирах реакциите, които тя бе предизвиквала у някои от обитателите на тази къща, напълно различни един от друг по характер и темперамент. Към това прибавете и собствените ми наблюдения, които, естествено, бяха сравнително ограничени. И все пак успях да установя някои факти. Госпожа Лайднър е имала обикновени вкусове, дори бих казал доста спартански. Не е била жена на лукса. От друга страна пък, е бродирала неща, отличаващи се с голяма красота и финес, което свидетелства за артистичен темперамент и взискателност. Книгите от малката й библиотека ми помогнаха да науча още нещо — била е интелигентна жена, а същевременно и, както си мисля, егоист по природа. Имаше опити да ми се внуши, че е била жена с подчертан интерес към мъжете — сиреч чувствена натура. Според мен обаче това не е вярно. На една етажерка в стаята й намерих следните книги: „Кои са били, гърците?“, „Увод в теорията на относителността“, „Животът на лейди Хестър Станхоуп“, „Завръщане в Матусал“, „Линда Кондон“, „Влак за Крю“. Имала е интерес към културата и съвременните науки — доказателство за определени интелектуални пристрастия. А романите „Линда Кондон“ и „Влак за Крю“ до известна степен показваха, че тя е симпатизирала на независимата жена — освободена от оковите на мъжа. Очевидно се е интересувала и от личността на лейди Хестър Станхоуп. „Линда Кондон“ е изискана изповед на една жена, влюбена в собствената си красота, а „Влак за Крю“ е задълбочено проучване на пламенна индивидуалистка. „Завръщане в Матусал“ разглежда по-скоро интелектуалната страна на живота, отколкото емоционалната. Започвах да разбирам покойната госпожа Лайднър. След това анализирах реакциите на тези, които бяха най-близките й хора, и образът й се очерта още по-точно в съзнанието ми. От изказванията на доктор Райли и някои други извадих заключение, че е била от онези жени, надарени от природата не само с изключителна красота, но и с фатална сила. Откъдето и да минат такива личности, те носят драми и катастрофи, които често пъти засягат други хора, но понякога и тях самите. И тогава се убедих, че тя е изпитвала изключителна любов към собствената си персона и че над всичко друго е поставяла удовлетворението от усещането си за власт. Където и да се е намирала, тя е желаела да бъде център на вселената. И всеки около нея — бил той мъж или жена — е трябвало да признае нейната мощ. С някои това не е било проблем. Например сестра Ледърън — благородна натура с романтично въображение, веднага е завладяна от нея и започва да й се възхищава безрезервно. Но госпожа Лайднър е упражнявала влиянието си и по друг начин — посредством страха. Веднъж постигнала лесен успех, тя е давала пълна свобода на по-мрачната страна от своята природа. Разберете ме добре — не става въпрос за съзнателна жестокост, а за едно абсолютно инстинктивно проявление, като това, когато котката си играе с мишката. А в съзнателните си дела тя се е показвала изключително добра и е правела всичко, за да бъде полезна на другите. Сега, разбира се, най-важният проблем, който стоеше за разрешаване, бяха анонимните писма. Кой ги бе писал и с какви намерения? Зададох си въпроса, да не би да ги е писала самата тя. За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем далеч в миналото — към времето на първия й брак. Всъщност оттам започва нашето истинско пътуване — пътуване в живота на госпожа Лайднър. Преди всичко не бива да забравяме, че Луиз Лайднър от миналото по същество е същата, която познавахте вие. Тогава тя е била млада, забележително красива, притежаваща онази вълшебна красота, която поразява душата и чувствата на един мъж така, както никоя друга материална прелест — а освен това вече е била и егоистка. Жени като нея по природа се бунтуват срещу брака. Мъжете може да ги привличат, но те желаят да принадлежат само на себе си. Те са като Красивата безпощадна дама от старата френска легенда. Обаче госпожа Лайднър се омъжила и струва ми се, че няма да се излъжем, ако заявим, че мъжът й навярно е бил човек с доста силен характер. Когато узнала, че той се занимава с шпионаж в полза на чужда държава, тя го издава на властите — така е казала на сестра Ледърън. Приемам, че решението й е имало емоционална основа. Нали е заявила на сестра Ледърън, че по това време била екзалтирана патриотка и това именно я е тласнало да предаде мъжа си? Но общоизвестен факт е, че всички ние сме склонни да търсим оправдания за делата си и тогава инстинктивно изтъкваме най-благородни мотиви. Може би самата тя тогава е вярвала, че действа от патриотизъм, а всъщност е била тласкана от неосъзнатото желание да се отърве от своя мъж. Тя е ненавиждала мъжкото доминиране, не е понасяла мисълта да принадлежи на някого и да играе второстепенна роля. За да добие отново свободата си, тя се възползва от своя патриотизъм. Обаче в дъното на душата й се загнездва угризение, което впоследствие ще влияе върху целия й живот. И така, стигаме до въпроса за писмата. Госпожа Лайднър е покорявала мъжете, но на няколко пъти самата тя е била привлечена от тях — обаче всеки път едно заплашително писмо я е предупреждавало и унищожавало надеждите й. Кой е пишел тези писма? Фредерик Боснър или брат му Уилям, или пък самата госпожа Лайднър? Всяка от тези хипотези изглежда вероятна. Ясно е, че тя е била от онези жени, способни да вдъхнат у един мъж всепоглъщаща страст, която може да прерасне в мания. Склонен съм да вярвам в съществуването на един Фредерик Боснър, за когото жена му Луиз е била над всичко друго. Тя го предава веднъж и той вече не смее да се яви повторно пред нея, но решава, че тя ще бъде само негова и на никого другиго. Би предпочел да я убие, отколкото да види, че принадлежи другиму. От друга страна, ако госпожа Лайднър е изпитвала такова отвращение към брака, допустимо е да си е служела с такова средство, за да излиза от трудни ситуации. Била е ловец, който, веднъж пипнал плячката си, не се интересува повече от нея. И тъй като самата тя е жадувала за драматични преживявания, измисля една изключително удобна драма — тази за възкръсналия съпруг, който не й позволява да се омъжи отново. Тази ситуация удовлетворява нейните най-съкровени инстинкти — превръща я в романтична фигура, в трагична героиня, като същевременно я спасява от брака. Това състояние на нещата продължавало доста години. При всяко предложение за женитба пристигало по едно заплашително писмо. Сега обаче навлизаме в един наистина интересен етап. На сцената се появява доктор Лайднър — и този път не пристига никакво писмо. Нищо не се противопоставя на желанието й да стане госпожа Лайднър. Такова писмо все пак пристига, но чак след женитбата. Веднага се питаме — защо? Нека да разгледаме трите хипотези една по една. Ако госпожа Лайднър е писала сама тези писма, проблемът се решава сам по себе си — тя наистина е желаела да се омъжи за доктор Лайднър и е постигнала целта си. Но тогава защо си е написала такова писмо след сключване на брака? Нима нейната любов към драматичното е била толкова непреодолима? И защо само две писма? След това не получава никакво писмо в течение на година и половина. Сега да пристъпим към втората хипотеза — ако авторът е бил Фредерик Боснър или брат му, защо заплашителното писмо ще пристигне след женитбата? Презумпцията е, че Фредерик Боснър е бил против брака на Луиз с Лайднър. Тогава защо не е попречил на този брак, както е постъпвал дотогава? И защо ще възобновява заплахите си, след като е допуснал тази женитба? Отговорът, макар и незадоволителен, може да е, че Боснър е бил възпрепятстван по някакъв начин да протестира по-рано — може да е бил в затвора, а може и в чужбина. Сега нека се позанимаем малко и с опита за задушаване с газ. Не съществува никакво основание да обвиняваме за това някое външно лице. Вероятните извършители биха могли да бъдат само господин и госпожа Лайднър. Но тъй като господин Лайднър няма очевидна причина да постъпва така, принудени сме да заключим, че жена му е подготвила и извършила това. Защо? Пак от любов към драматизма ли? След това двамата съпрузи заминават за чужбина и прекарват осемнадесет щастливи месеца, без никаква заплаха от смърт да помрачи живота им. Решават, че са успели да скрият следите си от своя враг, но подобно предположение е абсурдно, особено в случая със съпрузите Лайднър. По какъв начин би могъл да скрие следите си един ръководител на археологическа експедиция? Само едно обаждане до музея и Фредерик Боснър веднага е щял да получи точния адрес на учения. Даже ако материални затруднения не са му позволявали да ги проследи лично, нищо не би му попречило да продължи с изпращането на заплашителни писма. Според мен човек, обладан от такава мания, не би се спрял насред пътя. Ала за него се заговаря отново чак след две години. Тогава госпожа Лайднър става жертва на нови анонимни заплахи. Защо са били подновени писмата? Труден въпрос, чийто най-лесен отговор би бил този, че тя е била отегчена и е пожелала да направи живота си по-интересен. Само че този отговор не ме задоволява. Този начин за създаване на напрежение ми се стори твърде вулгарен и груб, за да подхожда на една фина и изискана жена като нея. Единственото, което можех да направя, беше да очаквам нови разкрития. Съществуваха три определени възможности — първо, писмата са дело на самата госпожа Лайднър; второ, писани са от Фредерик Боснър или от брат му; трето, в началото може да са били писани от госпожа Лайднър или първия й съпруг, но сегашните са фалшификати, сиреч били са писани от трето лице, което е знаело за предишните писма. Сега ще се занимаем с непосредственото обкръжение на жертвата. Каква реална възможност е имал всеки отделен член на експедицията да извърши това престъпление? Най-общо казано, престъплението е можело да бъде дело на всеки (що се отнася до възможностите), с изключение на трима души. Доктор Лайднър, според показанията на мнозина, не е напускал терасата. Господин Кари е бил дежурен на разкопките, а господин Колман е бил в Хасание. Но тези алибита, драги приятели, не са така безспорни, както изглеждат. Изключвам алибито на доктор Лайднър. Няма никакво съмнение, че той е бил на покрива и е слязъл оттам едва час и четвърт след убийството. Но дали господин Кари не е напускал разкопките? А господин Колман действително ли се е намирал в Хасание през времето, когато е било извършено убийството?

Бил Колман почервеня, отвори уста, после я затвори и се огледа смутено. Лицето на Кари не промени израза си.

Поаро продължи със спокоен глас:

— Помислих си и за едно друго лице, за което съм убеден, че би било способно да извърши престъплението — особено ако силно го е желаело. Госпожица Райли, надарена със смелост и интелигентност, също притежава жестокост. Когато тя ми говореше за мъртвата, я попитах на шега дали притежава алиби. Според мен тогава госпожица Райли си даде сметка, че е таяла желание да убие госпожа Лайднър. Така или иначе тя изрече една лъжа, която беше съвсем глупава и безполезна. Каза ми, че в следобеда на убийството играла тенис в клуба. На следния ден обаче разговарях с госпожица Джонсън и узнах, че в действителност госпожица Райли е била в близост до къщата по време на убийството. Хрумна ми мисълта, че дори и да е невинна, тя би могла да ми разкаже нещо полезно. — Поаро направи пауза, а после попита момичето: — Мис Райли, ще бъдете ли така добра да ни кажете какво сте видели онзи следобед?

Девойката не отговори веднага. Тя продължи да гледа през прозореца и без да извърне глава, рече с тих и равен глас:

— След обяда се качих на кон и тръгнах към разкопките. Пристигнах там около два без четвърт.

— Срещнахте ли там приятелите си?

— Не. Нямаше никого, освен началника на копачите.

— Не видяхте ли господин Кари?

— Не.

— Интересно — рече Поаро. — Не го е видял и мосю Верие, когато се отбил там същия следобед.

Поаро погледна подканващо към Кари, но той остана мълчалив и безучастен.

— Можете ли да ни дадете някакво обяснение, господин Кари?

— Отидох да се поразходя, тъй като на разкопките не се очертаваше нищо интересно.

— В коя посока?

— Към реката.

— Не в посока на къщата, така ли?

— Не.

— Навярно сте очаквали някого, който не е дошъл? — попита Шийла Райли.

Кари само я погледна, но не отговори.

Поаро не настоя, а отново попита младото момиче:

— Видяхте ли нещо друго, мадмоазел?

— Да. Близо до къщата, в една падина, забелязах камионетката на експедицията. Това ми се видя много странно. После зърнах господин Колман да върви с наведена глава, сякаш търсеше някакъв предмет по земята.

— Чакайте! — извика Колман. — Аз…

Поаро го прекъсна с властен жест:

— Търпение. Заговорихте ли го, госпожице Райли?

— Не.

— А защо?

Тя отговори:

— Защото от време на време хвърляше наоколо изключително потаен поглед. Стана ми неприятно, затова обърнах коня си назад и се отдалечих. Не вярвам да ме е видял — не бях много близо до него, а и самият той беше погълнат от заниманието си.

— Чакайте малко! — отново извика Колман и този път никой не успя да го спре. — Мога да дам много просто обяснение за нещо, което, приемам, може да ви се стори доста съмнително. Предния ден бях пъхнал в джоба на жилетката си прекрасен цилиндричен печат и забравих да го отнеса в залата с находките. По-късно забелязах, че печата го няма — сигурно беше паднал от джоба ми. Не исках да си имам разправии заради него, затова реших да го потърся сам. Сигурен бях, че съм го загубил някъде по пътя за разкопките. Побързах да си свърша работата в Хасание, изпратих един арабин да напазарува и успях да се върна рано. Скрих камионетката в една падина и цял час претърсвах пътя във всички посоки, но не намерих проклетия печат. Накрая се качих на камионетката и се върнах в къщата. Разбира се, всички повярваха, че идвам направо от Хасание.

— И не им казахте нищо? — попита Поаро.

— При тези обстоятелства беше съвсем естествено, не мислите ли?

— Не мога да се съглася с вас — каза детективът.

— О, хайде сега! Моето мото е следното — не си търси белята! Не можете да ме уличите в нищо. Не съм влизал в двора и няма да намерите свидетел, който да го докаже.

— Именно в това е проблемът — каза Поаро. — Според показанията на слугите никой не е влизал в двора. По-късно обаче след известни размишления аз стигнах до извода, че те не са казали точно това. Според тях тук не е влизал никакъв чужд човек. Никой не ги е питал дали не са видели да влиза някой член на експедицията.

— Разпитайте ги отново — предложи Колман. — Готов съм да си изям шапката, ако са видели мен или господин Кари.

— А това повдига един много интересен въпрос. Разбира се, те биха забелязали един непознат, но дали един член на експедицията би привлякъл тяхното внимание? Те влизат и излизат непрекъснато през целия ден и слугите престават да им обръщат внимание. Затова ми се струва възможно господин Колман или господин Кари да са влизали в двора и слугите да не си спомнят абсолютно нищо.

— Глупости! — извика Колман.

Поаро продължи невъзмутимо:

— Струва ми се, че от двамата господин Кари по-лесно би минал незабелязано. Тъй като Колман е бил заминал за Хасание с камионетката, те са очаквали да го видят да се завръща с нея. Влизането му пеш би изненадало слугите.

— Естествено! — обади се Колман.

Ричард Кари вдигна глава и устреми към Поаро тъмносините си очи.

— Господин Поаро, в убийство ли ме обвинявате? — попита.

Външно той оставаше спокоен, но в гласа му се долавяше заплашителна нотка. Поаро се поклони.

— Засега водя всички ви на едно пътуване — моето пътуване към истината. До този момент съм установил един факт — че всички членове на експедицията, включително и сестра Ледърън, в действителност са имали възможността да извършат убийството. А това, че някои от тях не биха могли да бъдат вероятни извършители, е друг въпрос. Отначало разгледах средствата и възможностите. После преминах към мотива и открих, че на всеки един от вас може да се припише достатъчен мотив.

— О! — възпротивих се аз. — Само не и аз. Ами аз съм чужда на този дом. Знаете, мосю Поаро, че съм тук от съвсем скоро.

— Eh, bien, мила сестро. Не е ли точно това, от което се е страхувала госпожа Лайднър? Непознат човек, идващ отвън?

— Но… как така… нали доктор Райли ме познава много добре? Той самият ме препоръча.

— А какво точно е знаел за вас? Това, което самата вие сте му казали. Не за пръв път измамници са се представяли за медицински сестри!

— Можете да пишете до болницата „Сейнт Кристофър“!

— Засега благоволете да запазите мълчание, мила сестро. Невъзможно е да продължа, ако ме прекъсвате все така. Не твърдя, че ви подозирам. Просто искам да кажа, че е много лесно да се представите за някой друг. Не са малко мъжете, които са се дегизирали в женски дрехи. Кой знае дали и младият Уилям Боснър не попада в тяхното число?

Щях да му дам аз едни мъже в женски дрехи! Но мосю Поаро повиши глас и продължи да говори с такава решителност, че предпочетох да си замълча.

— Сега ще бъда напълно откровен — дори брутален! Необходимостта го налага. Ще извадя на показ онези неща за обитателите на тази къща, които са скрити под повърхността. Проучих всеки един от вас. Да започнем с доктор Лайднър. Скоро се уверих, че любовта, която изпитваше към жена си, беше смисълът на неговия живот. Той е измъчен и изтерзан от болка човек. За сестра Ледърън вече говорих. Ако само се е представяла за жена, трябва да признаем, че е играла ролята си с удивителна съвършеност, но всичко ме кара да вярвам, че тя напълно отговаря на това, което твърди, че е — една медицинска сестра, при това много добра.

— Благодаря за комплимента! — подхвърлих аз.

— След това вниманието ми бе привлечено от семейство Меркадо. И двамата проявяваха признаци на силно безпокойство. Преди всичко друго се запитах дали госпожа Меркадо е в състояние да извърши това убийство и с какъв мотив. Тя е с крехка физика и на пръв поглед не ми се видя надарена с нужната сила, за да удари жена като госпожа Лайднър с тази тежка каменна бухалка. И все пак, ако жертвата е коленичила в момента на удара, тогава това би било възможно, поне физически. Една жена би успяла с известни хитрини да накара друга жена да коленичи. О, не с някакво емоционално въздействие, а просто така — моли я да й забоде карфица на подгъва на полата й, която си шие в момента, а другата жена, без да подозира каквото и да било, просто коленичи, за да изпълни молбата й. Но мотивът? Госпожица Ледърън ми е говорила за гневните погледи, които госпожа Меркадо отправяла към госпожа Лайднър. Явно господин Меркадо е станал лесна жертва на чара на госпожа Лайднър, но въпреки това не смятах, че решението е само в ревността. Бях убеден, че госпожа Лайднър не е проявявала истински интерес спрямо господин Меркадо, а несъмнено съпругата му е знаела това. Може да е изпитвала гняв към нея за момента, но за убийство е необходимо много по-сериозно предизвикателство. Всъщност госпожа Меркадо е жената-майка. От начина, по който тя гледаше своя съпруг, веднага схванах, че не само го обича, но и че е готова да се бие за него като тигрица — нещо повече — тя е съзирала възможността да се наложи да направи това. Постоянно нащрек, тя се е тревожела не за себе си, а за мъжа си. Когато се занимавах с личността на господин Меркадо, не закъснях да отгатна точно къде е проблемът. Послужих си с една малка хитрина, за да се убедя в точността на догадките си — господин Меркадо е наркоман. Безполезно е да уверявам всички вас, че продължителната употреба на наркотици води към притъпяване на моралните задръжки. Под влиянието на наркотици човек извършва дела, за които не би и помислил преди. Има случаи, когато човек е извършвал и убийство, като е трудно да се каже дали той носи отговорност за своите действия. В това отношение законът е различен в отделните страни. Една от характерните черти на наркоманията е прекалената вяра в собствените сили. Имаше ли в миналото на господин Меркадо някакъв скандал или дори престъпление, което жена му бе успяла да скрие досега от обществото? Независимо от това кариерата му е била застрашена — ако такова събитие излезеше на бял свят, с господин Меркадо щеше да е свършено! Съпругата му е била нащрек, но е трябвало да се съобразява и с госпожа Лайднър. Последната бе интелигентна жена с властен характер и лесно би могла да спечели доверието на този клетник. Каква радост би било за нея да узнае една тайна, чието разгласяване би произвело може би катастрофа. Ето ви и възможният мотив на семейство Меркадо. За да защити мъжа си, госпожа Меркадо не би се спряла пред нищо! В течение на тези десет минути, през които дворът е останал празен, и двамата са имали необходимото време за действие.

Госпожа Меркадо се провикна:

— Това е лъжа!

Поаро не й обърна внимание.

— След това насочих вниманието си към госпожица Джонсън. Беше ли тя способна да извърши убийство? Мисля, че да. Както всички хора, надарени със силна воля и голямо самообладание, тя е сдържала чувствата си, но един ден стената се пропуква! Ако тя е извършила това убийство, това е можело да стане само поради мотив, който е засягал доктор Лайднър. Ако така или иначе тя е била убедена, че госпожа Лайднър само трови живота на съпруга си, сляпата ревност, която е измъчвала госпожица Джонсън, би могла да я тласне към престъпление при най-малкия повод. Да минем сега към тримата млади мъже. Най-напред Карл Райтер. Ако по една случайност Уилям Боснър е сред членовете на експедицията, най-вероятно е това да е Райтер. Но ако е така, какъв съвършен актьор е той! Но ако си е просто Карл Райтер, имал ли е причина за убийство? От гледна точка на госпожа Лайднър Карл Райтер е бил за нея прекалено лесно завоевание. Той веднага се е проснал в нозете й, а сляпото обожание на един мъж и покорството му винаги провокират у една жена най-тъмните й страни. В отношението си към този млад човек тя е проявявала умишлена жестокост — упреци, унижения и какво ли не. С две думи — превърнала е живота на нещастния младеж в истински ад.

Поаро прекъсна мисълта си внезапно и се обърна към младия Райтер с подчертано поверителен тон:

— Млади приятелю, нека това ви послужи за урок. Вие сте мъж. Дръжте се като такъв! На Природата й е противно един мъж да хленчи. А жените и Природата имат почти еднакви реакции! Помнете винаги, че е за предпочитане да хвърлите чиния по главата на една жена, отколкото да се извивате като червей пред нея, когато тя благоволи да ви погледне.

Като приключи с това лично отклонение, Поаро отново заговори в своя лекторски стил:

— Бил ли е изтерзан Карл Райтер до такава степен, че да пожелае да отмъсти на своята мъчителка? Страданието понякога оказва странно въздействие върху хората. Не бих могъл да твърдя, че случаят не е бил такъв. Сега идва ред на Уилям Колман. Като съдим по думите на госпожица Райли, неговото поведение е доста подозрително. Ако той е убиецът, то това би било възможно само ако под неговата безгрижност се е криела личността на Уилям Боснър. Аз не вярвам, че Уилям Колман като Уилям Колман притежава темперамент на убиец. Той може да притежава други недостатъци. А! Навярно сестра Ледърън ще ни осведоми в това отношение?

Как го правеше този човек? Бях сигурна, че в момента лицето ми не изразява нищо.

— О, едва ли — казах аз колебливо. — Но понеже не бива да скриваме нищо, ще ви кажа, че един ден господин Колман се похвали пред мен колко добър фалшификатор би излязло от него.

— Много добре — каза Поаро. — Следователно, ако е намерил някои от анонимните писма, той прекрасно би могъл да имитира почерка им.

— Бре, бре, бре! — извика Колман. — На това му казват скалъпена работа!

Поаро продължи, без да се впечатли от думите му:

— Много трудно е да се установи дали господин Колман е Уилям Боснър или не. Той ни говори за настойник, а не за баща — значи не можем напълно да отхвърлим тази идея.

— Какви глупости! — извика Колман. — Чудя ви се защо слушате този бърборко!

— От тримата млади мъже остава още Дейвид Емът — продължи Поаро. — Той също би могъл да бъде Уилям Боснър. А ако е имал лични причини да премахне госпожа Лайднър, още от самото начало разбрах, че няма да изкопча нищо от него. Той запазваше непоклатимо хладнокръвие и не ми даде нито веднъж повод да го изоблича или да го накарам да се улови на някаква хитрина. От всички членове на експедицията единствен Дейвид Емът се очертаваше като безпристрастен съдник на личността на госпожа Лайднър. Той я описа такава, каквато си беше, но когато се опитах да установя какво влияние е имала тя над него, не успях да открия нищо. Допускам, че със своето хладно държание той е провокирал и ядосвал госпожа Лайднър. Смея да заявя, че, съдейки по темперамент и способности, измежду всички ви господин Емът е най-способен да извърши престъпление.

За пръв път Емът откъсна поглед от върха на обувките си и рече:

— Благодаря.

В гласа му като че ли се прокрадна нотка на удивление.

— Последните двама в списъка са Ричард Кари и отец Лавини. Според показанията на сестра Ледърън и някои други господин Кари и госпожа Лайднър не са могли да се понасят. Полагали са усилия да бъдат учтиви един към друг. Госпожица Райли обаче изложи пред мен едно съвсем противоположно обяснение за тяхното поведение и скоро се уверих, че тя има право. Увереността ми се затвърди, когато провокирах господин Кари да говори безразсъдно и гневно. Не беше трудно — той беше в състояние на крайно нервно напрежение. В действителност той беше — а и все още е — на ръба на нервна криза. Когато човек достигне предела на своите възможности, той губи способност да се съпротивлява. Задръжките на господин Кари паднаха почти веднага. Той ми призна с очевидна искреност, че е мразел госпожа Лайднър. Това несъмнено беше самата истина — той наистина я е мразел. Но защо? Преди малко ви споменах за фатални жени с разрушителна магическа сила, но тази сила не е чужда и на мъжете. Има мъже, които привличат жените, без да полагат и най-малкото усилие и това в днешно време се нарича сексапил. Господин Кари притежава това качество в необикновено голяма степен. Предан на своя приятел и шеф, той е бил равнодушен към чара на госпожа Лайднър. Тя се почувствала засегната от поведението му и решава, че на всяка цена трябва да покори сърцето на Ричард Кари. Но тогава се случва нещо съвсем непредвидено. Самата тя за пръв път в живота си става жертва на непреодолима страст и се влюбва в Ричард Кари. А той — той не устоял. Ето как се обяснява това нервно напрежение, от което той страда така жестоко. Този човек бил разкъсван от две противоположни страсти — едновременно е обичал и мразел Луиз Лайднър. Мразел я, защото е станала причина да изневери на своята лоялност към приятеля си. Не познавам по-голяма омраза от тази на мъж, когото съдбата е заставила да обикне жена против волята си. За мен този мотив беше напълно достатъчен. Бях убеден, че в известни моменти Ричард Кари трябва да е изпитвал неудържимо изкушение да удари с всичката сила на ръката си това красиво лице, което го е омагьосало. Още от началото си мислех, че убийството на Луиз Лайднър е „престъпление на страстта“. В лицето на господин Кари намерих идеалния убиец за престъпление от този род. Сега остава един последен кандидат за титлата убиец — отец Лавини. Този почтен монах веднага привлече вниманието ми поради рязкото противоречие между даденото от него описание на човека, който надничал през прозореца, и това на сестра Ледърън. Във всички свидетелски показания обикновено има известни разминавания, но в този случай разликата беше просто фрапираща. Освен това отец Лавини настояваше специално върху една характерна черта на човека — кривогледство, което трябваше да улесни разпознаването му. Обаче твърде скоро се изясни, че докато описанието на сестра Ледърън беше по същество точно, то това на отец Лавини далеч не беше такова. Останах с впечатление, че монахът преднамерено ни заблуждава — сякаш иска да прикрие този човек. В такъв случай обаче той трябва да е знаел нещо повече за този любопитстващ. Разговарял е с него, но за какво са говорили, знаем само от отец Лавини. Какво е правел този иракчанин, когато са го видели сестра Ледърън и госпожа Лайднър? Опитвал се е да надникне през прозореца — прозореца на госпожа Лайднър — така помислили и двете жени. Но когато застанах на същото място, където са били те, се уверих, че може също така да е бил прозорецът на залата с находките. На следващата нощ е вдигната тревога. Някой се е намирал в залата с находките, но не са установени никакви липси. Интересното за мен е, че когато Лайднър пристига в залата, заварва там отеца. Той му казва, че видял някаква светлина, но и този път знаем това само от неговите думи. Отецът ме заинтригува. Когато онзи ден направих предположението, че отец Лавини може да бъде Фредерик, доктор Лайднър го отхвърли категорично. Според него Лавини бил много известен човек. А защо Боснър, който е имал пред себе си почти двайсет години, за да направи нова кариера под друго име, да не бъде този прочут човек? Все пак трудно можех да повярвам, че Боснър е прекарал цялото това време в религиозно обкръжение. Тогава ми дойде наум едно много по-просто решение. Някой от членовете на експедицията виждал ли е отец Лавини преди идването му тук? Явно, че не. Тогава защо да не може някой друг човек да се представи за добрия отец? Открих, че една телеграма е била изпратена в Картаген, когато доктор Бърд, който трябвало да участва в експедицията, внезапно се разболял. Какво по-лесно от това да задържиш една телеграма? Що се отнася до самата работа, отец Лавини е единственият палеограф, прикрепен към експедицията. Един интелигентен човек с повърхностни познания спокойно би могъл да блъфира. До този момент плочките са били доста малко на брой, а чух, че интерпретациите на почтения монах твърде често били смятани за, меко казано, необичайни. Очертаваше се отец Лавини да се окаже измамник. Но беше ли той Фредерик Боснър? Изпитвах определени съмнения по този въпрос. Трябваше да потърся истината другаде. Имах продължителен разговор с отец Лавини. Самият аз съм католик и познавам много свещеници и членове на религиозни общества. От разговора останах с впечатлението, че отец Лавини не се чувства съвсем удобно в ролята си. От друга страна обаче, аз познавам подобен тип хора, при това доста добре. Често съм имал работа с хора от неговата среда, но те далеч не принадлежат към религиозни институции. Ни най-малко! И изпратих телеграмите. И тогава сестра Ледърън съвсем несъзнателно ме наведе на много ценна мисъл. Разглеждахме златните украшения в залата с находките, когато тя ми спомена за восъчно петно върху една златна купа. Аз казах „Восък?“ и отец Лавини повтори „Восък?“ — тонът му обаче бе предостатъчен за мен. Веднага проумях защо е дошъл тук.

Поаро направи пауза, а после се обърна към Лайднър:

— Със съжаление трябва да ви съобщя, мосю, златната купа, златният кинжал и други скъпоценни предмети в залата с находките не са оригиналите, намерени от вас, а са изкусно направени копия. От телеграмата, която току-що получих, научавам, че отец Лавини не е някой друг, а Раул Мение, прочут мошеник, търсен от френската полиция. Специалист в кражбите на предмети на изкуството и на музейни ценности. Работи заедно с турчина Али Юсуф, първокласен бижутер. За пръв път се чу за Раул Мение, когато бяха открити фалшификациите в Лувъра. Установи се, че прочути археолози, които управителят на музея не познавал лично, са получавали правото да огледат някои предмети на изкуството при посещението си в музея. При разследването се разбра, че нито един от прочутите учени не е идвал в музея по това време. Узнах, че Мение бил в Тунис и подготвял кражба в манастира на Светите Отци, когато пристигнала вашата телеграма. Отец Лавини, който бил с разклатено здраве, бил принуден да откаже на предложението ви, но Мение успял да се добере до истинската телеграма и да я замени с такава, която гласи, че приема предложението ви. С това той не рискувал нищо. Ако монасите прочетат в някой вестник (по принцип малко вероятно) новината, че отец Лавини се намира в Ирак, просто ще си кажат, че става дума за грешка, както често се случва в пресата. Мение и съучастникът му пристигат. За пръв път последният е видян, когато разглежда отвън залата с находките. Ролята на отец Лавини се е състояла в това да взема восъчни отливки на предметите, по които отливки Али Юсуф изработва чудесни имитации. Не липсват колекционери, които са готови да платят добре за автентични предмети от древността, без да задават неудобни въпроси. Отец Лавини е подменял предметите нощем. Ето с какво се е занимавал той, когато госпожа Лайднър го чува и вдига тревога. Какво е можел да направи той? Веднага измисля историята за някаква светлина в залата с находките. Лъжата му „свършва работа“, както казвате вие, но госпожа Лайднър не е била човек, когото лесно можеш да измамиш. Може да си е спомнила за следата от восък и тогава си е извадила съответните заключения. И какво именно прави тя тогава? Не подхожда ли на нейния характер да изчака известно време, а после да подхвърли някои намеци и да се наслаждава на смущението у отец Лавини? Да го накара да мисли, че го подозира — но не и че знае. Това е много опасна игра, но тя обожава риска. Навярно е прекалила с играта. Отец Лавини отгатва истината и нанася удар, преди тя да разбере намеренията му. Отец Лавини е в действителност Раул Мение — един крадец. Но дали е и убиец?

Поаро закрачи из стаята, извади кърпичка от джоба си и избърса потта от челото си, преди да продължи:

— Такава беше тази сутрин равносметката от моите издирвания. Пред мен имаше осем възможности, но коя от тях отвеждаше към истината? Все още не знаех кой е убиецът. Ала убийството е навик. Който е убил веднъж, убива повторно. И второто убийство вкара убиеца право в ръцете ми. През цялото време си имах едно наум — че навярно някой от вас знае нещо, което може да изобличи убиеца. Поради това въпросното лице се излагаше на голяма опасност. Бях загрижен най-вече за сестра Ледърън. Тя е енергичен човек, надарен с любознателност — опасявах се, че е узнала нещо повече и с това се излага на опасност. Както всички знаете, извършено бе и второ убийство — само че жертвата беше не сестра Ледърън, а госпожица Джонсън. Склонен съм да вярвам, че щях да намеря ключа на загадката по силата на собствените си разсъждения, но трагичната смърт на госпожица Джонсън просто ускори нещата. Преди всичко едно заподозряно лице бе зачеркнато от моя списък — самата Джонсън — защото нито за миг не възприех хипотезата за самоубийство. Да разгледаме сега фактите, отнасящи се до второто убийство. Факт първи — в неделя вечерта сестра Ледърън намира госпожица Джонсън потънала в сълзи и малко по-късно последната изгаря писмо, за което медицинската сестра смята, че е писано с почерка на анонимните писма. Факт втори — вечерта преди смъртта си госпожица Джонсън бива изненадана от сестра Ледърън на терасата в състояние, което сестрата определя като „неизразим ужас“. Запитана от сестрата, госпожица Джонсън отговаря: „Току-що разбрах как човек може да се промъкне тук отвън — без никой да го забележи.“ Не пожелала да каже нищо повече. Точно в този момент отец Лавини прекосява двора, а господин Райтер стои на прага на фотографското ателие. Факт трети — в момента на издъхването си тя успява да промълви два пъти една и съща дума: „Прозорецът… прозорецът.“ Това са фактите, а ето и проблемите за решаване: Каква е истината за писмата? Какво е видяла госпожица Джонсън от терасата? Какво е искала да каже със своето „прозорецът… прозорецът“? Eh, bien, нека първо разгледаме втория въпрос като най-лесен. Заедно със сестра Ледърън се изкачихме на терасата и застанах на същото място, където е стояла госпожица Джонсън. Оттам тя е виждала двора, сводестия портал, северната страна на къщата и двама души от персонала. Дали думите й са се отнасяли за господин Райтер или за отец Лавини? И почти незабавно ми хрумна едно възможно обяснение. Ако някой чужд човек е проникнал тук отвън, това е могло да стане само ако е бил дегизиран. Имаше едно-единствено лице, чието облекло подхождаше за подобен прийом — отец Лавини! С корков шлем и тъмни очила, с черна брада и дълго расо един непознат би могъл да се вмъкне през портала, без слугите да разберат това. Това ли е искала да каже госпожица Джонсън? Или да отидем по-далеч — отгатнала ли бе тя, че отец Лавини е измамник в монашески одежди? Като вземам предвид всичко, което бях узнал вече за отец Лавини, бях склонен да обявя загадката за решена. Убиецът беше Раул Мение. Той убива госпожа Лайднър, за да не го издаде. След това друго лице му дава да разбере, че е разкрило тайната му — тя също трябва да умре! По този начин всичко се изяснява — второто убийство, бягството на отец Лавини без расо и без брада (той и съучастникът му прекосяват Сирия, снабдени с редовни паспорти в качеството си на двама почтени търговски пътници). Поставянето от негова страна на бухалката с кървави петна под леглото на госпожица Джонсън. Както ви казах, бях почти удовлетворен — почти! Защото съвършеното решение трябва да обяснява всичко, а тук случаят не беше такъв. Такова решение не обяснява например думите на госпожица Джонсън: „Прозорецът… прозорецът“, казани в момента на смъртта й, нито нейното избухване в сълзи над писмото, нито загадъчното й държание на терасата и отказа й да каже на сестра Ледърън онова, което е подозирала или разбрала със сигурност. Това решение обясняваше само повърхностните факти, но не задоволяваше психологическите изисквания. И както си стоях на терасата, прехвърляйки през ума си трите загадки — писмата, терасата, прозореца, внезапно видях — видях същото, което бе видяла и госпожица Джонсън! И този път това, което видях, обясняваше абсолютно всичко.