В здрача на вторник

11

Джак Дарган се огледа наоколо.

— Това място е доста по-различно, но не в добрия смисъл. По ми харесваше, когато се срещахме в бистрото на №9. Там пиех капучино и изяждах едно от кексчетата, изпечени от Маркъс.

Те вървяха надолу по „Хауард стрийт“ в снежната лапавица. Лицето на Джак — откритата му част, беше изпръхнало от студа. На главата си имаше зелена вълнена шапка с помпон и наушници, а около врата си беше увил дебел шал на кафяви и оранжеви карета и когато не говореше, го дърпаше над устата си. Беше със старо зимно яке с качулка в яркосин цвят, с повреден цип. И тъй като си беше забравил ръкавиците, постоянно духаше в шепите си. Джак беше стажант на Фрида, но по-скоро изглеждаше като неин племенник, който лесно се пали.

— До десет години, а може би и пет, този район ще бъде изцяло обновен. Неугледните къщи ще бъдат разрушени и на тяхно място ще се появят лъскави офис сгради — каза Фрида, като се спря пред №3.

— Звучи добре.

— Но все пак ще трябва да намерят място, където да натикат всички аутсайдери, несретници, безпътни и забравени от Бога хора.

— Тук ли е бил намерен твоят човек?

— Да, макар че не бих го нарекла „свой човек“.

— Какво правим тук? Каза, че случаят е приключен.

— Приключен е. Решиха, че Мишел Дойс го е направила и че няма да е в състояние да отговори на обвиненията в съда. Просто исках да видя къде е живяла напоследък. Помислих, че бихме си поговорили по-добре, ако повървим пеша.

Тя се обърна и двамата с Джак тръгнаха обратно по „Хауард стрийт“ към „Детфорд Чърч стрийт“.

— Май че нямам нищо интересно за обсъждане — смотолеви Джак.

— Аз съм ти ръководител от почти две години.

— Беседите ми с теб са единствените светли мигове от седмицата. Всичко останало… — Той извърна лицето си, за да не може тя да го види.

— Всичко останало?

— Обичам да говоря за проблемите на хората, но не обичам да разговарям с тях. На теория ми е интересно, но намирам за напълно безсмислено да седя в малкия кабинет и да слушам как някой ми разказва какво му е казал пастрокът му, когато той е бил на шест. Може би това не е моето призвание. Опитвам се да слушам какво ми говори човекът насреща и изведнъж се улавям, че си мисля какво ще ям на обяд или кой филм ще отида да гледам. Житейските истории на хората в повечето случаи са безрадостни и скучни.

Фрида го погледна внимателно.

— А какъв е твоят живот?

— Ще ти кажа кое беше хубаво — миналогодишната история с Алън и Дийн, когато, макар и отчасти, бях ангажиран с разбулването на мистерията. Тогава всичко имаше смисъл и се намираха съответните отговори — все едно държиш ключ, който превърташ в точно определена ключалка и вратата се отваря. Иначе през повечето време седя с някого в малкия кабинет и си разменяме думи.

— Разменяте си думи? — повдигна вежди Фрида. — Така ли възприемаш беседите с пациентите?

— Знаеш ли какво си мисля, Фрида? Мисля си, че продължавам да се занимавам с това единствено заради теб. Защото искам да съм като теб. Защото когато съм с теб, нещата имат смисъл. А през останалото време си мисля, че терапевтичните сеанси са една голяма заблуда, шега с хора, които се изживяват като герои, защото страдат, и това е едничкото, за което искат да говорят.

— Звучиш ми сърдито. Сякаш искаш да попиташ: „Ами аз?“.

— Те ми поднасят някаква отвратителна житейска бъркотия, а аз й придавам определена форма — без значение каква. Иска ми се да им кажа да погледнат извън себе си, към света, който ни заобикаля. Там е истинското страдание. Изнасилвания, убийства и смазваща бедност.

Фрида го докосна по рамото. Бяха излезли от „Детфорд стрийт“ и се бяха озовали пред малка църква със старинна кула, намираща се встрани от пътя. Върху единия от стълбовете на портата имаше скулптура на череп и кости; вдясно се издигаше костница.

— Свети Николай открай време е бил покровител на моряците — каза Фрида, докато влизаха през портата в малкото гробище. — Нормално е да има църква с такъв символ край доковете.

— Не съм влизал в църква от погребението на баба ми — каза Джак.

— В далечното минало този храм се е намирал извън града. Наоколо е имало зеленчукови и овощни градини, а край пристаните са били завързвани малки лодки. Поклонниците са се отбивали тук на път за Кентърбъри. Кристофър Марлоу¹⁴ е бил убит при свада в една къща наблизо. Бил е погребан в това гробище.

— А къде е гробът му?

— Гробът му не е бил обозначен и си остава неизвестен.

Джак потрепери от студ и потропа с крака да се стопли. Огледа жилищните блокове, построени около църквата.

— От тогава до сега е станала доста незабележима.

— Отново ще започнат да я забелязват.

Върнаха се обратно на пътя, който минаваше край реката. На отсрещния бряг се издигаха небостъргачите на Канари Уорф¹⁵, чиито светлини проблясваха в мрачния февруарски ден, но тук, на отсамната страна, беше истинска пустош. Едно малко начално училище изглеждаше затворено, въпреки че беше вторник и все още февруари. Минаха покрай гробище за метални отпадъци, през чиито железни врати се виждаха купища ръждиво желязо, край стените му растяха коприва и къпинови храсти, а най-отгоре минаваше бодлива тел. Имаше няколко изоставени къщи със заковани врати и изпочупени прозорци, а в съседство с тях стара запустяла фабрика с напукани стени, на една от които все още стоеше избеляла табела „Обектът се охранява от кучета пазачи“. Джак повървя още малко нагоре по улицата и притисна лице в някакъв парапет. Отвъд него се виждаше дълбок кален изкоп, където навремето бе имало сграда, а в далечния край все още стоеше някакъв склад, през чиито полуразрушени стени можеха да се видят лъскавите небостъргачи на Докландс¹⁶.

— Остава само да дойдат предприемачите — каза Фрида, сочейки към избелялата табела. — Предпочитам да си остане така.

Те продължиха надолу покрай реката и отминаха един изгнил дървен пристан. След отлива на брега бяха останали пластмасови каси и стари бутилки. Фрида се замисли за тежката, потискаща неудовлетвореност, която изпитваше Джак, и очакваше от него да поднови разговора. В същото време си представи, че Мишел Дойс е тук, на това място, и събира всички онези неща, за които Карлсън й беше споменал — кенчета, кръгли камъни, умрели птици, пръчки — след което ги отнася в жилището си и прилежно ги подрежда. Опитва се да придаде на бъркотията определена форма, както се бе изразил Джак; нещо, което инстинктивно носим в себе си — дълбоко човешко и страховито.

Поглеждайки крадешком към гладкия профил на Фрида и вирнатата й нагоре брадичка въпреки ледения вятър, Джак изпита познатото обожание. Искаше му се тя да го погледне в очите и да му каже, че всичко ще бъде наред, че нещата при него ще се оправят, че няма защо да се тревожи и че ще му помогне. Но знаеше, че тя никога не би го направила. Ако имаше нещо, което беше научил от нея, откакто се познаваха, то бе, че човек трябва сам да поеме отговорността за собствения си живот.

Той си пое дълбоко въздух и се изкашля, а после каза:

— Има нещо, което трябва да споделя. — Изричайки тези думи, изведнъж почувства, че му е трудно да продължи. Усети стягане в гърдите. — Напоследък съм несериозен.

— Несериозен?

— Пропуснах известен брой сеанси.

— С твоите пациенти?

— Да. Но не са много — побърза да уточни той. — Случва ми се от време на време, а за няколко сеанса закъснях. Освен това започнах да пропускам срещите с личния си психотерапевт. Не съм сигурен, че тя е подходяща за мен.

— Откога продължава това?

— От около два месеца, а може би и повече.

— Какво правиш, когато не ходиш или закъсняваш за сеансите?

— Спя.

— Завиваш се през глава.

— Да. В буквалния смисъл. Спя, покрит със завивките от главата до петите.

— Надявам се, си даваш сметка, че за хората, които идват при теб, това са може би най-важните петдесет минути от цялата седмица — и че усилията им да съберат кураж да дойдат, са били напразни?

— Разбирам колко е лошо и не търся оправдания.

— Според мен проблемът не е в терапията. Ти по-скоро си леко депресиран.

Двамата продължаваха да вървят. Джак се загледа в реката. Фрида го изчака търпеливо.

— За мен тази дума е непозната — каза той накрая. — Какво точно означава — „тъжен“, „обезсърчен“ или нещо по-сериозно?

— Означава, че си лежиш в леглото, завит през глава, подвеждаш и пациентите, и себе си, тревожиш се, че си избрал грешна професия и сякаш нямаш намерение да промениш това.

— И как точно трябва да го променя? — Те вървяха покрай лъскави нови къщи с фронтони, предни дворове и балкони. Това място като че ли нямаше нищо общо с Детфорд.

— Първото, което трябва да направиш, е да престанеш да се излежаваш, докато пациентите, нуждаещи се от помощта ти, те чакат напразно. Ставаш от леглото, без значение как се чувстваш, и отиваш на работа.

Джак я погледна с поруменели от студа бузи.

— Аз пък си мислех, че чувствата на хората са основното ти занимание.

— Помисли си върху това, което ти казах. Можем да го обсъдим. А междувременно ще си изпълняваш съвестно задълженията.

— Защо? — попита Джак.

— Защото това ни е работата. — Фрида се спря и го побутна. — При други обстоятелства бих те завела да видиш „Къти Сарк“¹⁷, но още е в ремонт и няма как. — Това беше вярно: корабът бе напълно скрит зад метални заграждения.

— Така е по-добре — отбеляза Джак — Щом оригиналът вече не съществува…

— Как така?

— Нали си спомняш, че на борда му беше избухнал пожар. Доколкото знам, от оригиналния кораб не е останало почти нищо. След реконструкцията ще бъде изложено копието на истинския „Къти Сарк“ — нещо подобно на восъчните фигури в Музея на Мадам Тюсо. Поредната фалшива забележителност на Лондон, която туристите ще посещават.

— Толкова ли е важно това?

— А теб не те ли е грижа, когато хората се наслаждават на експонати без историческа стойност, вместо на образци от реалния живот?

Фрида забеляза киселото изражение на Джак. Може би щеше да е по-добре да се бяха срещнали на закуска в бистрото на №9.

— Представата ни за реалния живот е доста измамна — отвърна тя.

— Предполагам, че казваш това, за да ме успокоиш.

— За да те успокоя? Не, Джак. Ето тук ще се спуснем надолу.

Те минаха през входа на малка сграда с купол край реката и влязоха в стар скърцащ асансьор, обслужван от мъж със слушалки на ушите, който си тананикаше някаква песен, която само той чуваше. Докато асансьорът се спускаше, Джак мълчеше. Когато накрая вратите му се отвориха, той видя тунел, който се простираше далеч напред и завиваше леко.

— Какво е това?

— Тунелът под реката.

— Кой го използва?

— В миналото докерите са минавали през него на път за работа на Кучешкия остров. Сега тук е почти безлюдно.

— Къде отиваме?

— Смятам да те черпя един обяд.

Джак се изненада. Досега никога не бяха обядвали заедно.

— Не си ли на работа?

— Един пациент отмени сеанса си. А аз и без това трябва да премисля някои неща. Разходките ми помагат да мисля по-добре.

— Дори когато вървя до теб и се оплаквам от проблемите си?

— Дори тогава.

Джак се заслуша в ехото от стъпките им в тунела и се опита да не мисли за тоновете вода над тях.

— Вероятно си мислиш за онзи мъртвец?

— Мисля си за жената, при която са го открили. Тази, която се е грижила за него.

Те влязоха в асансьора в другия край на тунела. Операторът четеше списание. Джак погледна Фрида.

— Очевидно работата на някои хора е още по-скучна от моята.

Те излязоха на северния бряг на реката, брулени от вятъра и дъжда.

— Друг път не прави това — сряза го Фрида.

— Кое?

— Никога не говори в присъствието на някого така, все едно че е глух или твърде глупав, за да разбере думите ти. — Тя вървеше бързо, с дълги, равни крачки, а лицето й изведнъж бе станало строго.

— Съжалявам — каза той смирено. — Права си. Какво те кара постоянно да мислиш за онази жена?

— Ясно е, че не го е убила тя.

— Но нали вече е настанена в психиатрична клиника? И ще остане затворена там, каквото и да стане. Така че…

— Говориш като полицай — каза Фрида. — Също като комисаря.

Тя го поведе по една пътека, която минаваше по брега на Кучешкия остров. Отляво се виждаха жилищни блокове, преустроени складове, нови кокетни къщи. Отдясно течеше реката, която тук се разширяваше, а в далечината се простираше пустееща земя, обрасла с храсти и дървета. Повървяха за кратко по една оживена улица, а после свърнаха по една малка уличка и се озоваха пред стара гостилница. Влязоха в топло, облицовано с дърво помещение. Наоколо се чуваше звън от винени чаши, по-шумен и по-тих говор и приятният пукот на дървата в камината. Млади жени с бели престилки се движеха плавно, вдигнали нависоко подносите с една ръка.

Двамата седнаха на една маса с изглед към реката. Фрида се загледа навън.

— Човек разбира защо в миналото всички морски капитани са се връщали тук след пенсионирането си. Това е мястото, където са се чувствали най-близо до морето.

— Забелязах онези имена в Детфорд. — Джак беше седнал срещу нея и четеше съсредоточено менюто, прикривайки притеснението си. Чудеше се какво да избере.

Това зависеше от Фрида. Дали предпочиташе да хапне нещо по-изискано, като говежди пай или тестено руло с пълнеж от сьомга, или щяха да си поръчат някаква лека закуска?

— Какви имена?

— Имената на улиците. Напомниха ми за уроците за Испанската армада в училище. „Фишър Роуд“, „Дрейк Роуд“ и разни други. Някъде би трябвало да има „Нелсън Роуд“, но Нелсън май е живял по-късно.¹⁸

— Би ли повторил?

— Кое?

— Имената.

Джак ги каза отново. Млада сервитьорка сложи панерче с малки питки на масата. Джак си взе една, отчупи голямо парче и го натъпка в устата си, осъзнавайки колко е гладен.

— Готови ли сте да поръчате? — попита жената.

Фрида замълча. Джак я изчака да отговори.

— Не — каза тя бавно. — Трябва да вървим.

— Моля?

Фрида стана, извади от портмонето си чисто нова банкнота от пет лири и я остави под панерчето с питките.

— Хайде, тръгваме.

— Много бързо приключихме — каза Джак, но тя вече излизаше навън и му се наложи да подтичва, за да я настигне.