В здрача на вторник

37

Фрида трябваше да присъства на съвещание в клиниката. Отиде рано, за да може преди това да прегледа документацията си и да се подготви. Паз разговаряше с някого по телефона; работата й в „Складовете“ сякаш се състоеше главно от провеждане на дълги и оживени разговори с всеки, който се обадеше по телефона. Сега жестикулираше енергично, обяснявайки нещо на човека от другия край на линията; гривните на китката й дрънчаха, а дългите й обици се полюшваха. Тя махна за поздрав на Фрида и й направи неразбираеми знаци. Рубен беше в кабинета си, но пациентът му още не беше дошъл и Фрида се отби да го види.

— Как са кокалчетата ти? — попита тя.

— Ние просто те защитихме — отвърна той.

Фрида затвори вратата.

— Защитихте честта ми, така ли? Ами ако той имаше нож? Или пък беше паднал тежко и си беше ударил главата?

— Постъпихме като приятели.

— Бяхте пияни. Или полупияни.

Настъпи мълчание.

— Как е котаракът? — попита Рубен, смучейки ментов бонбон. Отново бе пропушил, помисли си тя, както и Карлсън.

— Събуди ме в три през нощта, хапеше палеца на крака ми. Освен това си е похапнал от саксията с жасмина и се е изпишкал в една от обувките ми. Знаеш ли нещо за обучението на котки в домашни условия?

— Не.

— Помолих Джоузеф да монтира вратичка за котки.

— Добра идея. В кабинета ти има една жена.

— Не очаквам никого.

— Изглежда странно и прилича на жаба.

Фрида тръгна надолу по коридора и отвори вратата на кабинета си.

В първия момент не позна жената, която седеше на стола с прибрани къси крака и с жълт шал, омотан около сивата й коса.

— Здравейте, д-р Клайн.

— Здравейте.

— Или може би „Фрида“?

— Както желаете. — Тя се вгледа в нея по-отблизо и изведнъж се сети. — Вие сте Телма Скот, нали?

— Да.

— Извинете, че не ви познах веднага. Предишния път, когато се видяхме, вие бяхте в комисията, разследваща методите ми на лечение на Алън Декър. Вероятно разбирате, че изслушването за мен беше доста неприятно преживяване.

— Естествено.

Фрида изведнъж се почувства толкова слаба и уморена, че едва намери сили да продума.

— Какво има? Ново оплакване ли?

Телма извади един таблоид от чантата си.

— Четохте ли днешния брой?

— Не чета вестници — отвърна Фрида.

Телма си сложи очила за четене и го отвори.

— „Психотерапевтка замесена в уличен побой“ — прочете тя. — Има снимка на фотографа. Вероятно изглежда по-зле, отколкото е в действителност. „Приятели на спечелилата си лоша слава психотерапевтка д-р Фрида Клайн нападнаха фотографа от пресата Гай Дърънт…“ Няма смисъл да чета цялата статия.

— По-добре недейте.

— Предполагам, че историята в общи линии отговаря на истината.

Фрида взе вестника от ръцете на Телма и му хвърли бегъл поглед. Авторката отново беше Лиз Барън. Подаде й обратно вестника.

— В общи линии — изрече тя.

— Кои бяха приятелите?

— Току-що излязох от кабинета на единия от тях — посочи с ръка зад себе си Фрида.

— Рубен?! — възкликна Телма. — О, не, за Бога.

— Знам, знам.

— Вие добре ли сте?

— Какво имате предвид?

— Не обръщам особено внимание на клюките — отвърна Телма, — но преди година-две чух една история за вас. Отнасяше се за мой колега и за скандал в един ресторант в Кенсингтън. Вероятно случилото се е било преувеличено.

— Озовах се в ареста — каза Фрида.

— Направи ми впечатление, че той не е повдигнал обвинение. Предполагам, че е имало причина за това.

— Да, имаше. Вижте, да ме упреквате за поведението ми ли сте дошли?

Телма я изгледа учудено.

— Ако ме питате дали подкрепям сбивания на публични места в защита на дипломирани психотерапевти — или между дипломирани психотерапевти — отговорът е „не“. — Телма се изправи. Беше с няколко инча по-ниска от Фрида. — Дойдох, защото се тревожа заради атаките срещу вас.

— Много мило от ваша страна, д-р Скот, но сега наистина не е най-подходящият момент.

— Исках да се уверя, че сте наясно относно резултатите от изслушването ви от страна на Британската психоаналитична асоциация. Не ви е наложено мъмрене, нито друго административно наказание. Надявам се, че оценявате това.

— И дойдохте чак дотук, за да ми го съобщите? Благодаря ви. Много мил жест.

Телма я погледна внимателно.

— Поинтересувах се за вас. Прочетох някои от вашите публикации. Не бива да възприемате ежедневието си като битка, която водите срещу целия свят.

— Знам. Има няколко души, които са на моя страна — в моята битка срещу целия свят.

Телма бръкна в джоба на мъжкото си яке. Извади няколко билета за метрото и една визитна картичка.

— Ето, заповядайте — каза тя. — В случай че почувствате необходимост да поговорите с някого.

— Фрида смята, че Джанет Ферис е била убита — каза Карлсън. — Че може би е била убита.

Ивет взе от подноса чашите с кафе и ги плъзна по масата. Погледна към Джейк Нютън, който през последните два дена беше правил оценка на управлението на човешките ресурси.

— Вие искате ли кафе? — попита го тя.

Той погледна чашите, все едно че и те подлежаха на оценка. Крис Мънстър отвори пакетче захар и го изсипа в своята.

— Не — отвърна Нютън. — Ще се въздържа.

Ивет извади пакети със сандвичи от един найлонов плик.

— Сирене и целина за вас, шефе. Риба тон и краставица за теб, Крис. — Тя им подхвърли пакетите. — После погледна към Нютън. — Извинете, не знаех, че ще присъствате.

— Все едно съм муха на стената. Не е необходимо да ме храните.

— Мухите на стената все пак трябва да ядат — каза Ивет. Докато Нютън се чудеше дали в думите й имаше скрита обида, тя продължи: — Фрида ще дойде ли на оперативката, за да изложи теорията си?

— Днес следобед има пациенти — отвърна Карлсън.

— Как се уредиха нещата с нейната работа за полицията? — попита Нютън.

— Добър въпрос — обади се Ивет.

— Нито е време, нито е място за това — каза Карлсън, — но тя получава малък хонорар и има право на служебни разходи, които не желае да й бъдат изплащани. Но ако искате, по-късно мога да ви предоставя подробна информация.

— Благодаря — каза Нютън. — Бих желал да се запозная с тези подробности.

— Освен това има право на конфиденциалност — продължи Карлсън, — която, за съжаление, не й беше осигурена, когато някой в тази сграда тайно е съобщил на пресата поверителна информация за разследването.

— Леле! — възкликна Нютън развеселен.

— Нито е получила нужната подкрепа — добави Карлсън, гледайки втренчено Ивет, която се изчерви и сведе поглед.

— И така — обади се Мънстър, — защо Фрида смята, че Джанет Ферис е била убита?

— При нея това е отчасти интуитивно усещане — каза Карлсън. — Според Фрида, Джанет не е била обсебена от мисъл за самоубийство. Тя по-добре би изложила теорията си, която отчасти се основава на изводите й за душевното състояние на Джанет. Освен това котаракът й е бил затворен в стаята, а тя е била жена, която би се погрижила за него.

— Доколкото знам — каза Ивет, — подобни неща престават да те интересуват именно когато си обсебен от мисъл за самоубийство. Ако искаш да се грижиш за котката си, не се самоубиваш. Приключили ли са с аутопсията й?

— Преди малко говорих със Сингх.

— И?

— Той казва, че смъртта е причинена от задушаване. Този факт, както и състоянието на трупа…

— Какво имате предвид под състоянието на трупа? — поинтересува се Нютън.

— Наистина ли искате да знаете? — обърна се към него Ивет.

— Наакала се е — поясни Мънстър.

— Така ли?

— Отпускането на сфинктера е типична последица при обесване, както и при други видове смърт — каза Карлсън. — В случая въпросът не е толкова в изпразването на червата, колкото в… ъъъ… Той потърси точните думи, жестикулирайки с ръце.

— Положението на тялото? — подсказа Ивет.

— Стичащата се по крака й струйка? — добави Мънстър.

— Моля ви — прекъсна ги Карлсън. — Сингх каза, че няма следи от насилие по тялото й, никакви синини или охлузвания. Неговото мнение е, че се касае за самоубийство. Попитах го сигурен ли е, че Джанет Ферис не е била удушена, преди да бъде обесена. Той отвърна, че няма как да бъде сигурен. Попитах го дали е възможно да е била насилствено обесена. Той каза, че не е невъзможно, но в такъв случай би трябвало да има синини или охлузвания, най-вече в горната част на ръцете, а такива липсват.

— И какво е окончателното му заключение? — попита Ивет.

— Неговото временно заключение е, че е било самоубийство.

— Това е незадоволителен отговор.

— Неговата работа не е да изгражда хипотези, а да докладва за находките от аутопсията — възрази Карлсън. — Изграждането на хипотези е наша работа

— До момента имаме твърде много хипотези — каза Ивет.

— Затова правим това съвещание — ядоса се Карлсън, отхапа енергично от сандвича си, а другите го изчакаха да преглътне. — Всеки момент очаквам Крофорд да попита докъде сме стигнали и, честно казано, се чудя какво точно ще му отговорим. Ние не знаем кой всъщност е бил Пуул. Не знаем с точност до пет дни кога е бил убит, поради което проверката на всяко едно алиби няма да е надеждна. Не знаем къде е бил убит, така че не разполагаме с улики от местопрестъплението. Знаем приблизително как е бил убит, но не знаем защо пръстът му е бил отрязан. — Той направи кратка пауза. — Можем да изброим доста причини, поради които би могъл да бъде убит. Бил е измамник и крадец. Ако някой спи с жена ми, ще поискам да го убия. Ако някой спи с жена ми и я накара да открадне моите пари, ще поискам да му отрежа пръста, ще го накарам да го изяде, а после ще го удуша с голи ръце. Ако някой измами майка ми, ще поискам да го убия. Ако някой се опита да внуши на майка ми да промени завещанието си, така че тя да завещае цялото си състояние на един долен мошеник, ще поискам да го убия. Ако някой ме изнудва заради алкохолния ми проблем, ще поискам да го убия. Така че…

— Но алибито на синовете на Мери Ортън е непоклатимо. Джереми Ортън е бил ангажиран денонощно със сделка за поглъщане на някаква компания, а Робин Ортън е бил на легло, повален от грип.

— Алибито — измърмори Карлсън. — Не знам. Може да се е измъкнал от леглото. От Манчестър не тръгват ли високоскоростни влакове?

— Взимат разстоянието за два часа и пет минути — каза Ивет. — А Джасмин Шрийв?

Карлсън се изсмя.

— Имайки предвид телевизионните предавания, които е водила, аз самият бих го насърчил да я измами.

— „Домашен лекар“ не беше лошо предаване — обади се Мънстър.

— Напротив, беше — възрази Ивет. — Да съдиш за психологическите особености на хората по тапетите им!

— Предаването си го биваше — коментира Нютън, който днес беше в особено добро настроение.

— Точка по въпроса — каза Карлсън. — Добра или лоша, Джасмин Шрийв се е отървала леко. Може би наистина я е харесвал, може би не му е стигнало времето да я измами солидно, а може би я е измамил по начин, който все още не сме открили. Съществува и вероятност да е измамил някого, за когото изобщо не знаем, може би човек от миналото, който се е добрал до него и си е отмъстил.

— Много „може би“ станаха — вметна Ивет.

— На всичкото отгоре от двете ни основни свидетелки едната е побъркана, а другата е мъртва. — Той отхапа от сандвича си. — Нещата не изглеждат добре. Въпросът е: какво ще правим от тук нататък?

Настъпи дълга тишина, нарушавана единствено от яденето на сандвичи.

— И така? — подкани ги Карлсън.

— Всъщност има доста неща, които знаем — започна Ивет.

— Продължавай.

— Знаем, че е изкарвал парите си чрез измама на богати хора. Знаем, че е спал с Ашлинг Уайът и вероятно е възнамерявал да изнуди Джасмин Шрийв. Измъкнал е огромна сума пари от Мери Ортън и се е опитал да я накара да промени завещанието си. Както казахте, налице са множество мотиви за убийство, въпреки че при Джасмин Шрийв мотивът е предстоял да се появи — също като при братята Ортън. Знаем, че е разполагал със солидно количество пари, които някой е откраднал — или пък той е скрил на място, което още не сме успели да открием. — Ивет направи пауза. — И така. Другото, което знаем, е как е намирал жертвите си.

— Наистина ли? — Нютън се наведе напред. — Не бях чул за това.

— Съжалявам — каза Карлсън. — Не знаех, че трябва да ви информираме за всички подробности по случаите, които разследваме.

— Всички са си влагали парите в една и съща банка? — започна да налучква Нютън. — Или всички са пазарували в „Хародс“⁴⁴?

— Второто ви предположение е по-близо до истината. Всички са купували много скъпи предмети и мебели, изработени от дърво от една фирма, където Пуул е работил за кратко. Когато е напуснал, е взел със себе си списъка на клиентите, предполагайки — съвсем основателно — че всички те са доста богати.

— Умно от негова страна — отбеляза Нютън.

Карлсън си помисли, че очевидно му е доста забавно.

— За жалост списъкът не ни отведе кой знае колко надалеч. — Той се обърна към Ивет. — Какво, според теб, е следващото, което трябва да направим?

— Ще поработим с Ашлинг и Франк Уайът. Поотделно.

— „Ще поработим“? Как по-точно? — попита Карлсън.

— Нужно ми е малко време насаме с Франк Уайът, за да разиграя следния сценарий: спречкал си се с Робърт Пуул заради стореното от него, разменили сте си остри реплики, сбили сте се, без да искаш си го убил, паникьосал си се, отървал си се от трупа. Ако Франк Уайът си признае, че нещата са се случили по този начин, може да бъде обвинен в непредумишлено убийство, а ако съдията е снизходителен, може да получи дори условна присъда.

Карлсън се замисли за момент.

— А липсващият пръст?

— Може би на него е имало пръстен, по който да бъде разпознат?

— Значи в паниката си е отрязал пръста му?

— Това ще твърдим пред него.

— А парите, които са източени от сметката на Пуул?

— Самият Пуул може да го е направил, за да избегне проследяването им.

— И къде са сега?

— Заровени някъде. Изчезнали завинаги. Или са в някоя сметка в чужбина. — Последва ново мълчание. — Нещата никога не могат да бъдат изяснени докрай.

— А Джанет Ферис?

— Самоубийство — каза Ивет с категоричен тон. — В онзи момент е била с нарушено душевно равновесие.

Карлсън изсумтя.

— Добре. Ще разпитаме семейство Уайът. Но преди това ще изровим всичко за тях. — Той погледна календара. — В сряда сутринта. А междувременно, Крис, ще трябва да провериш алибито и на двамата.

— Според мен е Джасмин Шрийв — обади се Нютън.

Настъпи тишина и лицето на Карлсън бавно се разтегна в усмивка.

— Моля?

— Извинете — каза Нютън. — Не обръщайте внимание на думите ми.

— Е, вече имаме психотерапевт, който работи по разследването. Защо да не включим и консултант по мениджмънт? Защо смятате, че е Джасмин Шрийв?

— Тя има много повече какво да губи от останалите. Все още отчаяно вярва, че ще се върне на екрана. Ако бъде шантажирана от измамник, ще изгуби всички шансове за това. А всеки, който я е виждал по телевизията, знае колко емоционално нестабилна е тя. Ако се е почувствала предадена, нищо не би могло да я спре.

— Благодаря за споделените мисли — каза Карлсън. — Моля да ме извините, че няма да ви изпратя вие лично да интервюирате Джасмин Шрийв. Аз самият ще я разпитам. И ако хипотезата ви излезе вярна, Ивет и Крис ще ви приготвят изискана вечеря.

— Защо не я приготвите вие? — тросна се Ивет.

— Няма да бъде голяма награда.

— А каква ще бъде задачата на д-р Клайн?

— Мисля, че е на път да се откаже.

— Защо? — попита Ивет. — Да не би да й е дошло в повече?

— Май си го е изкарала на онзи фотограф. — Мънстър се ухили на Ивет, но срещна погледа на Карлсън и стана сериозен.

— Фрида ми каза за случката. Не е била тя, а двама нейни приятели — обясни Карлсън.

— Това не е особено професионално — отбеляза Мънстър. — Пишат за нея във вестниците. Следва свада с фотограф и тя отново е на първите страници. Все едно че Бритни Спиърс участва в разследването.

Карлсън поклати глава.

— Мисля, че чувства морална отговорност за смъртта на Джанет Ферис. Смята, че се е отнесла несериозно към проблема й. — Той смачка опаковката от сандвича и се прицели в кошчето за боклук. Тя се удари в ръба му и падна на земята. — И ние не сме съвършени в работата си.

На вратата се почука и една жена надникна вътре.

— Имате посетители, сър — каза тя извинително.

Лорна Кърси беше между четиресет и пет и петдесет годишна, прецени Карлсън, с късо подстригана кестенява коса и кръгли очила. Нямаше грим, но носеше тежки обици и няколко пръстена на малките си ръце. Беше се загърнала в огромна оранжева плетена жилетка, краката й бяха обути в топли ботуши, но въпреки това като че ли й беше студено. Съпругът й, Мървин, беше нисък пълен мъж с прошарена коса, който изглеждаше по-възрастен от нея. Той седеше изправен и неподвижен на стола, притиснал длани една в друга, сякаш се молеше. От време на време Лорна протягаше ръка и нежно го докосваше — по рамото, по ръката, по бедрото — за да му вдъхне увереност, а той я поглеждаше и й се усмихваше.

— Не искам да ви губя времето — започна жената.

— Доколкото разбирам, отнася се за Робърт Пуул. Аз ръководя разследването по случая и с интерес бих изслушал всичко, което имате да ми кажете.

— Точно в това е въпросът. Човекът, когото ние познаваме, не се казва Робърт Пуул. Вероятно го бъркате с някой друг.

— А как се казва?

— Едуард Грийн.

— Продължете.

— Видяхме разлепената му снимка. Много прилича на него.

— И скоро не сте виждали въпросния Едуард Грийн?

Тя направи гримаса.

— Свързано е с дъщеря ни.

— Почакайте. Дъщеря ви Сали Лий ли се казва?

Жената го погледна озадачено.

— Не. Бет. Всъщност се казва Елизабет, но всички я наричат Бет. Бет Кърси.

— Извинете. Продължете, моля.

Лорна Кърси се наведе към него. Отблизо Карлсън можеше да види бръчките по лицето й.

— Ние имаме три дъщери. Бет е най-голямата. Скоро ще навърши двайсет и две. Рожденият й ден е през март. Сестрите й са по-малки. Все още ходят на училище и случилото се не им се отрази добре. — Карлсън видя как преглътна мъчително и как пръстите й стиснаха здраво ръба на бюрото. — Бет винаги е била проблемно дете, още от мига, в който се роди. Наша постоянна грижа. — Тя погледна към съпруга си, после отново към Карлсън. — Беше нещастна и гневна. Очевидно Бог така я е създал.

— Съжалявам — обади се Карлсън. — Къде е сега дъщеря ви?

— Проблемът е, че и ние не знаем — продължи госпожа Кърси. — Опитвам се да ви обясня някои неща и защо сме тук. Искам да кажа, че тя винаги е била тревожна и объркана. Училището беше проблем за нея, въпреки че обичаше приложните изкуства и беше добра по предметите, изискващи ръчни умения. Беше физически силна. Можеше да тича в продължение на мили и да плува на открито в най-лютата зима. Не се сприятеляваше лесно. — Тя се поколеба. — Извинете, може би не ви се слуша всичко това. Но е важно да отбележа, че беше изключително нещастна през тийнейджърските си години. Смяташе, че е грозна и глупава, беше самотна, имаше нужда от емоционална подкрепа, но беше трудно да й се помогне. Направихме всичко по силите си, но колкото повече растеше, толкова по-трудно ставаше. Семейството ни страдаше. После започна да си навлича проблеми.

— Какви проблеми?

— Тези, които са типични за тийнейджърите. Вероятно взимаше наркотици и беше винаги гневна и нещастна. Ставаше агресивна както към околните, така и към себе си.

— Случвало ли се е да я арестуват?

— Не. Понякога идваше полиция, но никога не е била арестувана. Водехме я на медицински прегледи. При различни лекари. При психиатри. Изпратиха я на сеанси при психотерапевт в болницата, после я заведохме при частен психотерапевт. Не знаем дали това изобщо й помогна. Може би по този начин я накарахме да се чувства още по-голям аутсайдер и да се озлоби още повече към себе си. Никога не си сигурен, докато не е станало твърде късно, дали онова, което правиш, е правилно или погрешно, не мислите ли? Няма лесен отговор в такива ситуации — само можеш да се надяваш, че малко по малко нещата ще се оправят. Всичко беше толкова… толкова странно и необяснимо. Объркващо. Не знаехме какво сме сторили, с какво сме допринесли тя да бъде такава. Нещата се влошиха, не знаехме към кого да се обърнем, какво да правим. — Жената примигна и Карлсън видя как очите й се напълниха със сълзи. — Твърде емоционална съм. — Тя се опита да се усмихне. — Може би това за вас не е важно. Извинете.

— Тогава тя се запозна с този мъж — обади се най-после Мървин Кърси. В говора му се долавяше лек уелски акцент.

— Мъжът, когото познавате като Едуард Грийн?

— Да.

— Как се е запознала с него?

— Не знаем как. Но тя обичаше да прави дълги разходки, понякога по цели нощи. Предполагам, че тогава го е срещнала.

Карлсън кимна. Това беше напълно в стила на Робърт Пуул.

— Отначало не знаехме за него. Не ни беше казала. Но се промени. И двамата го забелязахме. Зарадвахме се: стана по-спокойна, изблиците й на гняв спрямо нас и сестрите й станаха по-редки. Започна да излиза по-често. Почувствахме леко облекчение.

— Но?

— Стана много потайна и прикрита. Заподозряхме, че краде пари от нас. Малки суми, но липсваха от портфейлите ни.

— Крадеше и спестените пари на сестрите си — допълни Мървин Кърси. Той едва процеждаше думите.

Карлсън си помисли, че човекът ужасно се срамува.

— Запознахте ли се с него? — попита Карлсън.

— Да. Не можах да повярвам на очите си — отвърна Лорна Кърси. — Той беше толкова — тя спря за миг, търсейки точните думи — любезен, хубав, представителен. Държеше се мило с момичетата, беше нежен към Бет. Хареса ми, но колкото и грубо да звучи, имах едно наум. Не му вярвах, защото ми беше ясно, че може да има всяка, която си поиска. Защо би избрал Бет? Обичам дъщеря си, но не виждах какво е намерил такъв красив и преуспял млад мъж в едно пълничко, нещастно, непривлекателно, посредствено и гневно младо момиче. Нямаше логика. Вероятно ме мислите за коравосърдечна?

— Не — каза Карлсън неуверено. — И до какво заключение стигнахте?

Тя го погледна, без да мига.

— Не мога да кажа, че сме богати…

— Богати сме — прекъсна я съпругът й. — Според обществените стандарти.

— Предполагам — продължи тя, — че той се е осведомил предварително, че живеем заможно.

— Смятате, че се е интересувал от парите ви?

— Тази мисъл непрекъснато ме тревожеше.

— А сега нея я няма.

— Тя открадна банковата ми карта, източи текущата ми сметка, взе си малко дрехи и замина.

— Къде?

— Не знам. Беше оставила бележка, в която пишеше, че сме я контролирали твърде дълго и сме се опитали да я превърнем в личност, която тя не желае да бъде, и сега най-после е свободна.

— Тя с Робърт… с Едуард Грийн ли замина?

— Така предполагаме. Оттогава не сме го виждали, нито пък нея. — Лорна Кърси затвори очи. — Не сме виждали дъщеря си от тринайсет месеца. Нито сме се чували с нея, нито сме чували нещо за нея. Нямаме представа дали е жива или мъртва, дали сега, когато не живее с нас, е щастлива или нещастна. Не знаем дали иска да я намерим, но ние не сме спрели да я търсим. Просто искаме да знаем дали е добре. Очевидно не желае да се върне вкъщи и не изпитва необходимост да ни вижда. Свързахме се с полицията, но ни отговориха, че не биха могли нищо да направят, тъй като се касае за двайсет и една годишна жена, която е напуснала дома си по собствена воля. Дори наехме частен детектив. Никакъв резултат.

— Тя имаше ли мобилен телефон?

— Да, но явно вече не функционира.

— И мъжът на име Едуард Грийн прилича много на този мъж? — Карлсън посочи към фоторобота на Робърт Пуул, прикрепен на таблото до него.

— Изключително много прилича на него. Но ако той е мъртъв, тогава къде е дъщеря ни?

Жената впери поглед в Карлсън. Той знаеше, че тя очаква да чуе, че всичко ще бъде наред, но той не можеше да й обещае подобно нещо.

— Ще изпратя двама полицаи да ви придружат до дома ви. Моля да им осигурите достъп до всякаква документация, с която разполагате, включително и имената на лекарите, които е посещавала. Ще се отнесем сериозно към проблема ви.

Когато двамата си тръгнаха, Карлсън поседя мълчаливо известно време. Щеше ли този нов елемент да улесни или да усложни нещата?

Бет Кърси започна със снимките на семейството си. Беше ги взела със себе си, когато напусна дома си — той й беше наредил да ги вземе, но тя нито веднъж не ги погледна. Беше твърде болезнено: те събуждаха у нея чувства, които само я объркваха и депресираха. Той обаче дълго време ги беше разглеждал, когато си мислеше, че тя спи, след което ги беше опаковал в найлонови пликове и ги беше прибрал при своя багаж.

Сега тя ги слагаше пред себе си, една по една. Имаше голяма кутия кибрит, която една нощ беше взела от палубата на лодката, закотвена малко по-нагоре по реката. За всяка снимка драсваше отделна клечка кибрит, оставяше я да се разгори и я слагаше върху някое лице, група от хора, градина с пролетни цветя. Всичко това бе измамно и лъжовно, помисли си тя с горчивина. Всеки се усмихва за снимка, позира, старае се да изглежда по подходящ начин. Ето майка й, с нейното внимателно подбрано изражение, с леко наклонена на една страна глава, фалшиво въплъщение на нежност, грижа и доброта. А ето и баща й, пълен и приятно усмихнат, когато всеки знаеше, че е безпардонен тип, който бе спечелил богатството си, ограбвайки други хора. Едуард й беше обяснил как парите на баща й са спечелени по незаконен начин, поради което реално не му принадлежат. Беше забравила подробностите, но те нямаха значение. Тук, на тази снимка, бяха двете й сестри. Имаше дни, в които едва си спомняше имената им, но ясно си спомняше как всички ги сочеха за пример — отличнички в училище, добрички вкъщи. За нея бяха просто едни използвачки, които подкупваха родителите си с мазните си усмивки и изсмукваха от тях пари и благоволение. Сега най-после беше наясно с нещата. По-рано просто си мислеше, че те се справят по-добре от нея със заобикалящия ги свят, че се чувстват по-добре в кожата си, че бяха благословени в това, в което тя беше прокълната. Сега гледаше втренчено пламъка, който постепенно скриваше тясното усмихнато лице на Лили, оградено с две дебели плитки, и тържественото изражение на Беа. После погледна себе си. Елизабет, Бети, Бет. Тя вече нямаше нищо общо с предишната Бет: невзрачна и гневна, жадуваща да се хареса и осъзнаваща, че не може да го постигне. Сега беше слаба, само мускули и кости. Раната на устната й придаваше присмехулно изражение. Косата й беше късо подстригана. Беше минала през огъня и беше излязла пречистена.