В здрача на вторник

29

— Все едно отиваш на екскурзия за един ден.

Ивет шофираше, а Карлсън беше на седалката до нея. Тръгнаха от Лондон още на зазоряване, но на северния околовръстен път попаднаха в задръстване и едва сега бяха поели по шосе М1 в посока север. Беше студено и ветровито, а ниско надвисналите облаци предвещаваха дъжд.

— Ще е дълъг ден — обади се Ивет, но всъщност нямаше нищо против. Радваше се, че ще прекарат всичките тези часове само двамата с Карлсън, но в същото време й беше нервно и притеснено.

— Манчестър, а после Кардиф. Осем часа път, ако имаме късмет движението да не е натоварено.

— Ще хапнем в някое крайпътно заведение — каза Карлсън. — Смятам, че е по-добре да се срещнем с братята Ортън в един и същи ден, за да добием представа за тях.

— Какво научихте за двамата?

— Да видим. По-възрастният, Джереми, е петдесет и няколко годишен и е главен счетоводител в голяма фармацевтична компания. Предполагам, че е доста богат. Женен, с две дъщери. Живее в Дидсбери и рядко се вижда с майка си. Един-два пъти годишно, за ден-два. Фрида се е подразнила от него.

— Но тя се дразни от много хора.

Карлсън я погледна.

— Тя има силна интуиция. Разполагаме с достатъчно служители, които работят по установените правила.

Ивет гледаше пътя пред себе си; закапаха първите капки дъжд. „Служители като мен, скучни, непохватни и тромави“ — искаше да каже тя, но си замълча. Вместо това попита:

— Разкажете ми за по-младия брат.

— Робин. При него кариерата и личният живот не са така последователни. Тук пише, че по-рано е притежавал малка компания за аранжиране на градини.

— Изкуствени езерца?

— Предполагам. През деветдесетте компанията му фалирала и оттогава насам се е занимавал с различни неща. Сега е бизнес консултант, каквото и да означава това. Има син от първия си брак и много по-малък син от втория. Живее близо до залива в Кардиф.

— Фрида и от него ли се е подразнила? — попита Ивет.

— И той рядко се вижда с майка си. Но според Фрида той е по-мекушавият от двамата. Не е толкова властен и напорист.

Когато се озоваха на шосе М6, спряха да пият кафе и да налеят бензин, а около единайсет часа джипиес устройството вече ги насочваше из по-богатите предградия на Манчестър. Джереми и Вирджиния Ортън живееха в голяма еднофамилна къща в Дидсбери, встрани от оградения с дървета път, с чакълеста входна алея, където бяха паркирани BMW и голф. От комина излизаше пушек и както можеше да се очаква, когато Вирджиния отвори вратата и ги въведе в хола, в камината гореше огън.

За Карлсън тъмните мебели, сребърният поднос, на който беше сервирано кафето и фотографиите в сребърни рамки на децата в училищни униформи, поставени върху малкия роял, сякаш бяха от друга епоха.

Вирджиния Ортън беше дребна жена с фини маниери и с красиви лъскави къдрици. Но Джереми беше огромен: не пълен, а висок и едър, като ръгбист централен нападател, с широки рамене, голяма глава, започваща да оплешивява, и големи длани и ходила. Под сакото си носеше лилава риза, а на ръката си имаше скъп часовник. Сивите му, леко изпъкнали очи ги огледаха подозрително.

— Очаквах ви още преди половин час — каза той.

— Движението беше натоварено — обясни Карлсън. — Съжалявам, че ви накарахме да чакате.

— Благодаря. — Джереми кимна на жена си и тя излезе от стаята, потропвайки с токчетата си по голите дъски. — По какъв повод сте тук?

— Както знаете, аз ръководя разследването на убийството.

— Да, да. Но каква е целта на посещението ви? Не виждам какво общо имам аз с това. Разбира се, като изключим факта, че съм бил ограбен от него.

— Ще се постараем да не ви отнемаме много време. Но ми се струва, че господин Пуул е ограбил майка ви, а не вас.

— Потресаващо! Една възрастна жена да бъде измамена по този начин.

— Вие никога не сте се срещали с него, така ли?

— Разбира се, че не. Ако го бях видял, веднага щях да разбера що за човек е.

— Нито пък сте чували за него?

— Не.

— Тя каза ли ви, че в къщата тече ремонт?

— Ако ми беше казала, щях да й напомня да се поинтересува от цените и колко ще струва услугата. Знам ги тези каубои. Имате ли информация за другите мъже, с които е работил? Не можете ли да ги откриете?

— Опитахме се, естествено. Няма абсолютно нищо, което да ни насочи към тях. Не разполагаме нито с имена, нито с телефонни номера, или с каквото и да било.

— Вероятно са били поляци.

— Знаехте ли, че покривът й тече? — попита Ивет.

— Не знам, не си спомням. И не разбирам защо ме питате. Този мъж я е измамил, убили са го, а тя е имала късмет и се е отървала.

— И все пак — обади се Карлсън, — изобщо ли не знаехте, че в къщата й се извършва ремонт?

— Но ремонт в действителност не е имало. Било е начин да се доберат до парите ни.

— До нейните пари.

— Нашите пари, нейните пари. Ние сме семейство.

— Вие не сте знаели за ремонта и никога не сте се срещали с господин Пуул, така ли е?

— Точно така. — Джереми погледна часовника си.

— Защото от миналото лято не сте посещавали майка си? — подхвърли Ивет. Карлсън я изгледа предупредително.

— Онази психотерапевтка — процеди той с ненавист, — вече ни атакува с този въпрос — и мен, и Робин. Знам какво имаше предвид. Ние сме заети хора. Правим каквото можем.

— Значи не сте знаели, че иска да промени завещанието си?

— Тя не е искала. Този човек е имал силно влияние над нея и тя е била много объркана.

— Завещание, което е щяло да му осигури една трета от цялото й имущество.

— Наистина нямах никаква представа за това. Поговорих с майка ми. Вече ще е по-разумна.

— Сега бихме желали да ни информирате къде сте били и какво сте правили през последната седмица на януари — каза Ивет.

— Моля?

— Това е за протокола. Бихте ли ни казали къде бяхте през последните десет дни от януари?

Джереми Ортън погледна към нея, после към Карлсън и лицето му стана аленочервено.

— Сериозно ли ме питате?

— Също така е желателно да посочите имената на свидетели, които да потвърдят казаното от вас.

— Несериозно е да ме подозирате, че имам нещо общо с това.

— Ние просто разследваме, това е всичко.

Джереми Ортън се надигна от стола си.

— Вирджиния! — извика той прегракнало. — Ще ми донесеш ли бележника?

Четири часа и половина по-късно Карлсън и Ивет пристигнаха в Кардиф. Къщата на Робин Ортън беше с изглед към морето, но беше по-скромна от тази на Джереми. Колата му беше паркирана отвън на пътя. Жена му беше на работа. Чаят беше сервиран в големи керамични чаши, а не в порцеланов сервиз. Нямаше роял, въпреки че и тук имаше фотографии на децата му, окачени на стената.

Робин Ортън беше по-дребен от брат си. Имаше вид на човек, който е отслабнал драстично за кратко време: кожата на лицето му беше отпусната, а панталоните му бяха широки, пристегнати в кръста с черен кожен колан.

Те му зададоха същите въпроси и той даде долу-горе същите отговори. Не, никога не е виждал Робърт Пуул. Не, не е знаел, че в къщата се извършва ремонт. Не, не е знаел за промяната на завещанието — но ако ги интересува мнението му, направо е позорно хора като Пуул да душат наоколо и да се бъркат в живота на възрастни жени. Не, напоследък не е посещавал майка си. А и това не е тяхна работа. Честно казано, Мери Ортън няма особено желание да пътува до Кардиф, за да го види; освен това винаги е била по-загрижена за Джереми, отколкото за него. И ако се интересуват от мнението му, той би казал, че част от парите, които така щедро е дала на първия мошеник, потропал на вратата й, е можела да даде на него, за да подпомогне новия му бизнес. Възрастните хора трябва да бъдат по-щедри — реално погледнато, тя не се нуждае от нищо. А що се отнася до последната седмица на януари, тогава е бил на легло, повален от тежък грип. Могат да попитат съпругата му — макар че тя сигурно ще го нарече простуда — но такива са жените. А сега могат да си тръгнат и да не забравят да затворят плътно входната врата след себе си.

— Отвратителни, отвратителни, отвратителни мъже — каза гневно Ивет.

Те тръгнаха обратно към Лондон, поемайки по шосе М4 в поройния дъжд.

— Ще ми се двамата да са го убили — продължи тя, — и да ги тикнат в затвора за дълго. Горката им майка!

— Значи смяташ, че не са го извършили те?

— Ние, разбира се, ще трябва да проверим какво са правили през последната седмица на януари, а после да отидем отново при Мери Ортън, за да потвърди, че не са я посещавали. Но за жалост бих се обзаложила, че не са ходили да я видят от миналото лято. Защото са били много заети.

— И така — заключи Карлсън, — имат мотив за убийство, но е твърде закъснял.

— Имам нужда от душ.

— А аз от питие. — Той се поколеба. — Ти искаш ли да пийнеш нещо?

— Да! — каза тя, а после се опита да прикрие ентусиазма си. — Може би.

— При едно условие.

— Какво е то?

— Да не критикуваш Фрида. — Тя понечи да възрази, но Карлсън я прекъсна: — Двете с нея трябва да се сработите.

Тя не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни как изглеждаше пролетта или лятото, или дори златистата есен, която беше нейният любим сезон. Спомняше си единствено зимата, защото все още беше зима — студена и мразовита. Дърветата бяха голи, земята беше покрита с кал и лед, трева почти не се виждаше, реката беше кафява, тъжна и ленива, от тавана капеше вода, пръстите й бяха вкочанени от студ, когато се събудеше сутрин, а по малките прозорци се образуваха паяжинки от скреж, които тя упорито стържеше с изпочупените си нокти. Един от зъбите й се беше разклатил, сякаш венците й бяха омекнали.

Не можеше да си спомни всичко, което й бе казал. Това, което й бе поръчал да направи. Думите му бяха вътре в нея, но тя не можеше да ги намери. Ровеше из паметта си, откриваше разни неща, откъслечни спомени. Те вече не й трябваха.

Животът й беше затворен в тази лодка, но тя не можеше да си спомни защо.