В здрача на вторник

3

Детектив Ивет Лонг пристигна малко преди Карлсън.

Беше получила телефонното обаждане само преди петнайсет минути, но на улицата вече се беше събрала малка тълпа: деца, които би трябвало да са на училище, млади майки с бебета в колички, мъже, които не бързаха заникъде. Студът хапеше, но много от тях не носеха нито палта, нито ръкавици. Изглеждаха възбудени, в очите им се четеше любопитство. Две полицейски коли бяха паркирани пред №3, беше опъната и лента. Точно зад нея слаб кокалест мъж с рижа конска опашка крачеше нетърпеливо напред-назад, следван от куче с широк гръден кош. От време на време то сядаше и се прозяваше, а от устата му капеха лиги. Зад лентата имаше още един мъж, ужасно дебел, под чиято тениска се очертаваха внушителни гънки от тлъстини. Той стоеше неподвижен и попиваше потта от челото си, все едно беше разгарът на лятото, а не мразовитият февруари. Ивет паркира колата и докато отваряше вратата, от къщата излезе детектив Крис Мънстър, притиснал кърпичка към устата си.

— Къде е жената, която го е открила?

Мънстър свали носната кърпа и я прибра в джоба си. С видимо усилие овладя позивите за повръщане.

— Извинявай. Дойде ми в повече. Тя е там. — Той кимна към жена на средна възраст от африкански произход, която седеше на тротоара, скрила лице в шепите си. — Чака ни, за да разговаряме с нея. Жената, в чието жилище са го открили, е в колата с Мелани. Не спира да говори за чай. Криминалистите пътуват насам.

— Карлсън също.

— Добре. — Мънстър сниши глас. — Как е възможно да живеят по този начин?

Ивет и Карлсън обуха хартиени калцуни. Той й кимна окуражително и сложи длан на кръста й, подкрепяйки я. Тя си пое дълбоко въздух.

По-късно Карлсън щеше да се опита да разграничи и подреди впечатленията си, но сега бе завладян от смесица от усещания: гледки, миризми и гадене, от което се изпоти. Двамата с Ивет нагазиха в боклука и кучешките изпражнения, острата сладникава смрад сякаш полепна по гърлата им. Продължиха към вратата, която не беше закована. Влязоха вътре и се озоваха в друга вселена, все едно бяха в библиотека, където всичко бе старателно каталогизирано и поставено на правилното място. Три чифта стари обувки, подредени едни над други; лавица с кръгли камъни; друга лавица с кости от птици, по някои от които все още имаше остатъци от пера; малък съд с подредени един до друг фасове; пластмасова кутия, в която бяха наредени валма от косми. Докато отиваше към другата стая, Карлсън си помисли, че жената, която живееше тук, сигурно е луда. После се втренчи в тялото на дивана — голият мъж седеше изправен, а около главата му кръжаха безброй тлъсти мухи.

Той беше доста слаб и макар че беше трудно да се определи възрастта му, не изглеждаше стар. Ръцете му бяха сложени в скута, сякаш в знак на благоприличие, а в едната имаше кифличка със захарна глазура. Главата му беше подпряна с възглавничка и жълтите му невиждащи очи бяха втренчени в тях, а изкривената му вкочанена уста им се хилеше. Кожата му беше петнистосиня, като сирене, което е престояло дълго време на открито. Карлсън се сети за промишлено избелените дънки, които дъщеричката му го беше накарала да й купи. Той прогони тази мисъл. Не искаше тя да присъства на това място, дори и във въображението му. Навеждайки се напред, Карлсън забеляза отвесни белези по тялото на мъжа. Сигурно беше мъртъв от доста време, съдейки не само по потъмнялата кожа по долната част на бедрата и прасците, където застоялата кръв бе пробила тъканите, но и от миризмата, която се носеше от трупа и принуждаваше Ивет Лонг, застанала зад шефа си, да си поема дъх едва-едва. Две пълни чаши чай бяха поставени до лявото ходило на мъжа — неестествено извито нагоре и с изкривени пръсти. В светлокестенявата му коса беше забоден гребен, а устните му бяха начервени.

— Очевидно е престоял тук известно време — каза Карлсън със спокойствие, от което сам се учуди. — В стаята е топло, а това усложнява нещата.

Ивет издаде звук, който можеше да се приеме като съгласие.

Карлсън се насили да огледа по-отблизо петнистата, подпухнала плът. Направи знак на Ивет.

— Погледни.

— Какво?

— Виж лявата му ръка.

Върхът на средния пръст липсваше от кокалчето нагоре.

— Може да е бил деформиран.

— Аз пък мисля, че е бил отрязан и раната не е зараснала правилно — каза Карлсън.

Ивет преглътна, преди да отговори. Не й се гадеше, не й се гадеше, не й се гадеше!

— Не знам — каза тя накрая. — Трудно е да се определи. Изглежда безформен, но причината може да е…

— Разлагането на трупа — довърши Карлсън.

— Да.

— Което става с ускорено темпо поради топлината в стаята.

— Крис каза, че когато са пристигнали, електрическата печка е била включена.

— Аутопсията ще даде отговор на много въпроси. Но трябва да се извърши час по-скоро.

Карлсън погледна към пукнатия прозорец и прогнилата му рамка, към тънките оранжеви пердета. Огледа нещата, които Мишел Дойс старателно беше събирала и подреждала: кашон със свити на топка, очевидно използвани хартиени носни кърпички; чекмедже, пълно с капачки от бутилки, сортирани по цветове; буркан от конфитюр, в който бяха събрани пожълтели изрязани нокти.

— Да се махаме оттук — каза Карлсън. — Ще поговорим с нея и с жената, която го е открила. Ще дойдем пак по-късно, след като го изнесат.

На излизане видяха, че пристига екипът от криминалисти със своите прожектори и фотоапарати, предпазни маски, химикали и строго професионално изражение. Карлсън изпита облекчение. Те щяха да прогонят ужаса и да превърнат страховитата стая, пълна с мухи, в ярко осветена лаборатория, където предметите щяха да се превърнат в улики и да бъдат класифицирани.

— Какъв ужасен начин да си идеш от този свят — каза замислено Карлсън, вдишвайки свежия въздух.

— Кой, по дяволите, е той?

— Тепърва ще разберем.

Карлсън остави Ивет да разговаря с Маги Бренан, а той отиде и седна в колата при Мишел Дойс. Единственото, което знаеше за нея, бе, че е на петдесет и една години, че наскоро е била изписана от болницата след психологическа експертиза, която не беше довела до ясно заключение за психичното й здраве, и че живееше на „Хауард стрийт“ от месец, без оплаквания от съседите. Това беше първото посещение на Маги Бренан в жилището й: тя заместваше своя колежка, която нямаше как да посети жената, защото бе в отпуск по болест от октомври.

— Мишел Дойс?

Тя го погледна с бледите си като на слепец очи, но не отговори.

— Аз съм главен криминален инспектор Малкълм Карлсън. — Той почака. Тя примигна и Карлсън поясни: — Полицай съм.

— Отдалече ли идвате?

— Не. Но ще трябва да ви задам няколко въпроса.

— Аз идвам от много далеч. Питайте.

— Това е важно за нас.

— Да, знам.

— Мъжът в жилището ви.

— Погрижих се да му е уютно.

— Той е мъртъв, Мишел.

— Миех му зъбите. Малцина биха направили това за своите гости. А той ми пееше. Приличаше на шума от течаща река нощем, когато кучетата са спрели да лаят и не се чуват викове и крясъци.

— Мишел, той е мъртъв. Мъжът в жилището ви е мъртъв. Трябва да разберем как е починал. Знаете ли името му?

— Името му?

— Да. Кой е той? Кой беше той?

Тя се учуди.

— Защо питате мен как се казва? Питайте него.

— Нещата са сериозни. Кой е той?

Тя се вторачи в него: едра, бледа жена с особени очи и големи зачервени длани, с които жестикулираше, докато говореше.

— Той в апартамента ви ли почина, Мишел? Нещастен случай ли беше?

— Един от зъбите ви е нащърбен. Много си падам по зъби. Държа всичките си изпадали зъби под възглавницата, в случай че дойдат, а също и зъби от други хора — но само няколко. Трудно се намират.

— Разбирате ли какво ви питам?

— Иска да ме напусне ли?

— Той е мъртъв — на Карлсън му се искаше да изкрещи тези думи и да ги хвърли като камък, който да проясни замъгления й ум, но запази спокойния си тон.

— Накрая всички си отиват. Въпреки че толкова се старая.

— Как умря той?

Тя започна да бръщолеви неща, от които Карлсън нищо не разбра.

Крис Мънстър извършваше предварителен оглед на останалата част от къщата. Изпитваше отвращение. Нямаше го обичайното усещане за криминално разследване: обитателите живееха в пълна безнадеждност, отхвърлени от системата. Апартаментът на втория етаж беше осеян с медицински игли: стотици, не — хиляди употребявани игли, които образуваха странна мозайка по пода. И тук имаше кучешки изпражнения, повечето изсъхнали и втвърдени. Парцали с кървави петна по тях. Тънък матрак с грозни лекета в средата. Точно сега му беше все едно кой е убил мъжа на долния етаж. Просто му се искаше да изкара всички обитатели вън от къщата, да й драсне клечката и да излезе да вдиша с пълни гърди чистия въздух — колкото по-студен, толкова по-добре. Чувстваше се мръсен отвсякъде — и отвън, и отвътре. Как е възможно хората да живеят така? Онзи дебел мъж с кървясали очи и морава кожа на пияница, който едва говореше и трудно крепеше огромното си туловище на малките си крака. Или кльощавият стопанин на кучето, с надупчените си ръце и осеяното си с пиърсинги лице, който се хилеше, чешеше и обикаляше нервно наоколо: това неговият апартамент ли беше, а иглите? Или това бе жилището на мъртвеца? Твърде вероятно. Сигурно щеше да се окаже, че покойникът е един от обитателите на тази дяволска къща. Проклетият хазяин! Бяха ги натикали тук — окаяни нещастници, с които обществото не знаеше как да се справи, нямаше пари да ги лекува и ги бе захвърлило, а сега полицията трябваше да оправи бъркотията. Дали хората имаха представа, помисли си той, докато тежките му обувки се хлъзгаха по спринцовките, дали изобщо бяха наясно как живеят и как умират някои техни събратя?