В здрача на вторник

21

— И така — обърна се Карлсън към Ивет Лонг и Крис Мънстър, — ето с какво разполагаме до момента и ме поправете, ако греша. — И той започна да изброява, помагайки си с пръсти. — Първо, жертва на убийство, за която е доказано чрез ДНК анализ, че е мъжът на име Робърт Пуул, обитавал апартамента на „Уейвърли стрийт“, чието голо тяло бе намерено в жилището на жена с психически отклонения и което е било довлечено от близката алея; за работата му не знаем нищо; не е бил потърсен от близки или приятели; съседката му казва, че е бил чаровен, услужлив и любезен и че й е поливал цветята, когато се наложи.

Карлсън спря за момент, отпи вода от чашата и продължи:

— Второ, банковите извлечения на господин Пуул. — Той взе снопчето и го размаха. — Най-последните показват, че в банковата си сметка е имал малко под триста и деветдесет хиляди лири. Не съм сигурен дали тази сума все още е актуална. В момента банката я проверява. — Той погледна часовника си. — Вече трябваше да се обадят. Но да продължим. Трето, апартамент, в който Ивет извърши предварителен оглед; същото направи и екипът от криминалисти. Не бяха открити нито паспорт, нито портфейл, никакви лични документи. Човекът няма профил във фейсбук, нито в туитър, нито в останалите социални мрежи. Но е открит бележник с няколко откъснати страници, в който са записани известен брой имена, адреси, има и някакви драсканици. Нали така, Ивет?

— Включително и името на младата двойка в Брикстън, на която попадна вашата стара приятелка.

— Имаш предвид Фрида Клайн? Тя не ми е стара приятелка, а човек, който много ни помогна. И понеже я споменаваш, трябва да ви кажа, че смятам да я използвам като наш постоянен сътрудник.

Ивет се намръщи.

— Защо?

— Тя може да ни е от полза.

— Добре.

— Но всъщност си мислиш точно обратното.

— Решението си е ваше — каза Ивет, ненавиждайки начина, по който звучеше гласът й. Бузите й поруменяха. Беше сигурна, че Фрида Клайн не се изчервява издайнически, когато е смутена — но може би д-р Клайн никога не изпитваше смущение.

— Точно така, вече съм го решил, а сега да се върнем на Робърт Пуул. Докъде стигнахме с имената в бележника?

Кри Мънстър разтвори папката си.

— Ще направим всичко възможно да се срещнем с тези хора. Някои ще открием лесно, за други ще трябва повече време. Вече си уговорихме среща с някоя си Мери Ортън. Отиваме веднага щом приключим с оперативката. Звучеше доста объркана по телефона — тя е възрастна жена, живее сама. Очевидно Робърт Пуул й е помогнал, като е ремонтирал къщата й. Ще разпространим фоторобота, който колегите изработиха. Така може да се появят още хора, които са го познавали.

— Да, да се надяваме, че… — В този момент телефонът иззвъня. Карлсън вдигна слушалката, изслуша говорещия отсреща, намръщи се и надраска нещо в бележника си. Затвори телефона и каза:

— Говорили са с банката. — Откъсна листа и го подаде на Ивет. — Открили са близък роднина — брат му, който живее в Сейнт Олбанс³¹. Идете да се срещнете с него. А относно парите в сметката му — вече не са в наличност. Изтеглени са на 23 януари. Искам да отидете при брат му и да му съобщите какво се е случило, а също и да съберете всякаква информация за Робърт Пуул, снимки, документи и прочее. — Той погледна часовника си, взе бележника си и се изправи, блъскайки стола си назад. — И така, с повече късмет, ще открием някого, който изведнъж се е сдобил с триста и деветдесет хиляди лири и ще го закопчаем.

Карлсън трябваше да позвъни няколко пъти, преди да успее да се свърже с Фрида.

— Оставих ти съобщение — каза той. — Две съобщения.

— Щях да ти звънна. Цяла сутрин имах пациенти — отвърна Фрида.

Той й обясни докъде е стигнало разследването по случая, каза й за намерения бележник. Тя не направи почти никакъв коментар.

— Открихме член на семейство Пуул. Брат на Робърт Пуул. Ивет пътува към него.

— Очевидно имате напредък — заключи Фрида.

Гласът й звучеше разсеяно и Карлсън почувства раздразнение заради това че искаше пълно внимание от нейна страна, а не го получаваше. Последва дълго мълчание.

— Хората от екипа ми са започнали да проверяват имената от бележника на Пуул — наруши мълчанието Карлсън. — Едно от тях е на възрастна жена — Мери Ортън, която живее в Пътни. Пуул е извършвал някаква ремонтна дейност в къщата й, която не е била довършена, когато е изчезнал.

— Да?

Карлсън си пое дъх.

— Този твой приятел, когото веднъж доведе у нас, Джоузеф. Той е строител, нали?

Карлсън усети как тя изведнъж омекна.

— Точно така.

— Добър ли е? Може ли да му се има доверие?

— Да, напълно.

— Помислих си, че би могла да отидеш и да поговориш с жената, като вземеш със себе си и този твой строител, за да огледате с него какво точно е свършил Пуул. Може да се намери работа и за него — и без това нещата са останали недовършени. По думите на Крис тя е възрастна жена, чийто съпруг е починал, а синовете й живеят на друго място. Според мен е доста самотна. — Последва нова пауза. — Освен ако, разбира се, не предпочиташ да вършиш неща по твой избор и без да ми кажеш.

— Мисля, че Джоузеф е свободен от ангажименти — каза Фрида. — Но ще трябва да му се обадя.

— Много мило от твоя страна — зарадва се Карлсън и й продиктува адреса в Пътни.

— Тя казала ли е нещо за Робърт Пуул? — попита Фрида.

— Казала, че бил приятен и любезен — отвърна Карлсън. — Всички казват едно и също. Приятен и любезен.

— Досега случвало ли ти се е да вършиш това? — попита Ивет Лонг.

Крис Мънстър шофираше и не погледна към нея.

— През първата година от работата ми. Едно дете беше прегазено и двамата с един сержант отидохме да съобщим на родителите. На вратата се появи майката, а аз стоях встрани, докато сержантът й обясняваше. През това време бащата се върна от работа и ние стояхме там, докато тя му казваше. Това, което си спомням, е как сержантът пристъпваше неспокойно — като човек, който се готви да си тръгне от някакво събиране. Тези родители хем искаха да си тръгнем и да ги оставим сами с мъката им, хем не искаха да ни пуснат да си вървим. Те не преставаха да говорят за него и постоянно ни предлагаха чай. След това още няколко пъти съм го правил, но този случай съм го запомнил. Ами ти?

— Няколко пъти — каза Ивет. — Дори повече. Винаги се чувствам притеснена. Виждам входната врата и изпитвам вина заради онова, което ще им причиня. Те отварят вратата и понякога като че ли предчувстват какво ще им кажеш, преди още да си започнал. — Тя го погледна. — Следващата отбивка.

Излязоха от магистралата и в колата се чуваше единствено гласът от джипиес устройството, който ги насочваше в различни посоки из улиците на Сейнт Олбанс.

— Идвала ли си тук преди? — попита Мънстър.

— Мисля, че има някакви развалини от римско време — отговори Ивет. — Веднъж идвах тук на училищна екскурзия, но не си спомням почти нищо. Ако можех да се разходя тук сега, сигурно би ми харесало.

Джипиес устройството им съобщи, че са стигнали до крайната точка. Те поседяха в колата за момент. Ивет провери информацията от листа в скута си, за да се увери, че това е адресът, който търсеха. Бяха на точното място.

Мънстър я погледна.

— Сега чувстваш ли се притеснена?

— Ако го вършех всеки ден, сигурно щях да свикна.

— Ти ли ще му го съобщиш, или предпочиташ аз да го направя?

— Това е мое задължение — каза Ивет.

Те слязоха от колата, отвориха портата към малкия преден двор и се изкачиха по трите стъпала пред входната арка. Ивет натисна звънеца и отвътре се чу приятна мелодия. На вратата се появи един мъж. Той беше набит, с къса руса коса, обръсната от двете страни на главата му, и носеше дънки и тениска. Мъжът ги погледна въпросително.

— Вие ли сте Денис Пуул? — попита Ивет.

— Да, аз съм.

Тя представи себе си и Крис Мънстър.

— Вие ли сте братът на Робърт Пуул?

— Моля? — отвърна той изненадано. — Защо се интересувате?

— Вие сте брат му, нали? — попита Ивет настоятелно.

— Ами да, но… — не се доизказа Пуул.

— Може ли да влезем вътре?

Те влязоха в дневната, където телевизорът беше включен и в момента излъчваха някаква развлекателна игра, която беше непозната на Ивет. Тя помоли Пуул да изключи телевизора. Той обаче само намали звука.

— Опасявам се, че трябва да ви съобщя, че брат ви е мъртъв — каза Ивет.

— Какво?

— Много съжалявам — продължи тя. — Намерихме тялото му на 1 февруари, но ни трябваше време, за да го идентифицираме.

— Как така тялото му?

— Трупът му беше намерен в къща в Южен Лондон. Започнахме разследване за убийство и в момента разпитваме свидетели и снемаме показанията им. Знам, че това сигурно е шок за вас.

— Как така „намерен в Южен Лондон“?

Ивет беше свикнала с подобни реакции. Когато са в шок, хората загубват способността си да осмислят чутото. Затова не трябва да се бърза.

— Съжалявам — каза тя. — Знам колко е трудно да го приемете. Изненадан ли сте, че брат ви е бил в тази част на града?

— Но за какво, по дяволите, говорите? — възкликна Пуул. — Роб почина преди шест години. Почти седем. Трябва да има някаква грешка.

За момент Ивет остана безмълвна. Тя погледна към Мънстър. Той беше проследил данните от акта за раждане. Нима беше допуснал някаква груба грешка? Тя извади листа от чантата, която носеше.

— В момента говорим за Робърт Антъни Пуул — каза Ивет. — Роден на 3 май 1981-ва. Хънтингтън. Баща Джеймс Пуул.

— Точно така, това е баща ми — отвърна Пуул. — Но Роб почина през 2004 г. Трудова злополука. Срути се едно скеле. Компанията хвърли цялата вина върху него и той не получи никакво обезщетение. Ето това трябва да разследвате.

— Ужасно съжалявам — извини се тя. — Очевидно има някакво… — Ивет млъкна, търсейки подходящата дума. — Някакъв проблем — довърши тя колебливо.

После си пое дълбоко въздух.

— Безкрайно съжалявам за всичко. Обещавам ви, че ще проучим и ще разберем какво точно се е случило. — Ивет се поколеба. — Имате ли неща, които са принадлежали на покойния ви брат? Някакви документи?

— Да, някъде на тавана. Ще ми трябва време да ги изровя.

— Ще почакаме — каза тя.