В здрача на вторник

42

— Готова ли си за това? — попита Карлсън.

— Какво имаш предвид? — попита на свой ред Фрида.

— Опитвам се да ти вдъхна кураж. Уайът е дошъл с адвоката си. Не му позволявай да те разконцентрира.

— Да ме разконцентрира ли?

— Забрави какво съм казал — отвърна Карлсън. — Просто бъди себе си. Помни, че с това се занимаваш и в това си добра.

— Това, което искаш от мен — каза Фрида, — е да накарам Франк Уайът да си признае, че е убил Робърт Пуул.

Карлсън доближи палеца до показалеца си, като почти ги сля.

— Ето толкова малко ни трябва, за да намерим доказателство, въз основа на което да му повдигнем обвинение. Толкова малко. Разчитаме и на твоята помощ. Но съм длъжен да те предупредя. Допреди малко разговарях с него в продължение на един час. Подхвърлих му идеята за вероятността да бъде обвинен в непредумишлено убийство. Споменах му, че дори би могъл да получи условна присъда. Но не захапа въдицата. Така че очаквам ти да упражниш магията си върху него.

— Интересно ми е да поговоря с този човек — отвърна Фрида. — Но не възлагай големи надежди.

— Без натиск — предупреди я Карлсън и отваряйки вратата на стаята за разпити, я въведе вътре. Франк Уайът беше седнал край една маса. На гърба на стола висеше сакото на сивия му костюм. Беше облечен с бяла риза с разкопчана яка. До него беше седнал мъж с костюм и вратовръзка, на средна възраст с оредяла, късо подстригана тъмна коса. Когато вратата се отвори, те се отдръпнаха един от друг, все едно бяха заговорничили.

— Господин Джол — каза Карлсън, — това е моята колежка, д-р Клайн. — Той покани Фрида да седне на стола срещу двамата мъже, а самият той застана от едната му страна и малко отзад, докато тя се настани, след което пристъпи напред и натисна едно копче на поставеното на масата записващо устройство. Тя забеляза цифровия брояч, но не можа да разчете цифрите.

— Това е продължение на разпита — каза Карлсън с леко скован тон. — В момента тук присъства и д-р Фрида Клайн. Господин Уайът, бих искал да ви напомня, че разговорът ни продължава да бъде под формата на разпит с предупреждение⁴⁶.

Той кимна на Фрида и застана зад стола й. Фрида не беше намислила предварително какво точно ще го попита. Тя погледна към Уайът. Очите му припламваха гневно. Беше сложил ръцете си на масата и Фрида забеляза, че треперят.

— Какво мислите за Робърт Пуул? — попита го тя.

Той се изсмя приглушено.

— Това ли е най-умният ви въпрос? А вие какво мислите?

— Искате ли да ви отговоря? — отвърна Фрида. — Наистина ли искате да ви кажа какво мисля?

Адвокатът се наведе напред.

— Моля да ме извините. Господин Уайът е тук по собствено желание. Той ясно даде да се разбере, че е готов да сътрудничи, но моля ви, задавайте уместни въпроси.

— Току-що зададох въпрос — каза Фрида. — И господин Уайът ми зададе въпрос. Или той ще отговори на моя въпрос, или аз ще отговоря на неговия.

Джол погледна към Карлсън, като че ли го умоляваше да сложи край на всичко това. Фрида не помръдна.

— В такъв случай ще ви кажа — започна тя. — Разбрали сте, че Робърт Пуул е спал с жена ви и че ви е откраднал парите. Измамил ви е и ви е направил на глупак. Решили сте да му отмъстите.

Последва мълчание.

— В последното ви изречение съдържа ли се въпрос? — обади се Джол.

Фрида продължаваше да гледа втренчено Уайът. Той се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

— Това ли искахте да чуете от мен? — попита тя.

— Не знам — отвърна той. — И не ме е грижа.

— Това, което ме интересува, е, защо, когато сте видели какво става, не сте се противопоставили открито на съпругата си? Защо не сте поговорили откровено с нея, вместо да таите чувствата си и да се измъчвате от размисли?

Уайът се наведе напред, подпирайки с длан главата си, и измърмори нещо неразбрано.

— Извинете, не ви разбрах — каза Фрида.

Той вдигна поглед към нея.

— Казах, че беше сложно.

— Разбрали сте, но не сте събрали смелост да поговорите с нея. Тогава какво направихте?

Уайът се озърна неспокойно, погледна през рамото на Фрида към Карлсън, после към Джол. Тя забеляза, че отбягва погледа й.

Неочаквано Карлсън го попита:

— Вие се изправихте срещу него очи в очи, нали?

Уайът не отговори.

— Защо мълчите? — настоя Карлсън.

Уайът заби поглед в пода.

— Разговарях с него — отвърна той с тих глас.

— Да спрем за малко — обади се Джол. — Искам да поговоря насаме с клиента си.

На лицето на Карлсън се появи тънка усмивка.

— Разбира се.

Вече вън от стаята, Карлсън се ухили широко.

— Отлично! Ако адвокатът му е достатъчно разумен, в момента го съветва да си признае. — Той погледна към Фрида и стана сериозен. — Трябва да се радваш. Това е тръпката от преследването.

— Аз не го възприемам като преследване — отвърна тя.

След няколко минути те заеха обратно местата си. За Фрида тези действия бяха твърде изкуствени, все едно всички бяха актьори, които се връщаха за репетиция след пауза за чаша чай.

— Господин Уайът би желал да обясни — информира ги Джол.

Уайът се изкашля нервно.

— Разговарях с Пуул за парите.

— Обзалагам се, че сте го направили — каза Карлсън.

— Когато го попитах за тях, нещата се оказаха по-сложни от очакваното. — Уайът говореше с тих, треперещ глас. — Вече знаете, че беше добър в общуването. Когато заговори за парите, звучеше доста убедително. Разказа ми за бизнес плановете си. Накрая се почерпихме. Излезе, че едва ли не аз съм този, който греши.

— Къде се състоя разговорът? — попита Карлсън.

— У дома. Жена ми я нямаше. Тя не знаеше — не подозираше, че аз знам.

— Защо не ни казахте за срещата си с него предишния път?

— Не знам — отвърна Уайът. — Беше трудно за обяснение.

— Прав сте — каза Карлсън. — Така и не успяхте да го обясните. Фрида? Имаш ли нещо да добавиш?

— Искам да се върна на първоначалния си въпрос. Какво мислите за Робърт Пуул?

— Не знам дали бих могъл да отговоря на този въпрос, а и какво значение има какво мисля аз?

— Напротив, има — възрази Фрида. — Някои биха казали, че на един мъж едва ли би могло да му се случи нещо по-лошо от онова, което той ви е причинил.

— Благодаря за „мъдрата“ мисъл — каза иронично Уайът. — За това ли ви плащат?

— Това, което ми прави впечатление, е, че вие, изглежда, не изпитвате гняв към него — продължи невъзмутимо Фрида.

Уайът видимо застана нащрек, сякаш Фрида му готвеше капан.

— Не разбирам накъде биете.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че разговорът ви с Пуул се е оказал доста сложен?

— Имах предвид точно това, което казах.

Фрида направи пауза, а после продължи, гледайки Уайът право в очите.

— Аз никога не съм виждала Пуул. Само съм чувала за него. Но ми се струва, че хората, които са се срещали с него, са добивали усещането, че той е вниквал в тяхната същност, че по някакъв начин ги е разгадавал. А това не е особено приятно.

— Не разбирам за какво говорите.

— Питам се — каза Фрида, — дали по някакъв странен начин не чувствате, че донякъде заслужавате това, което е сторил с жена ви. Щях да кажа „това, което е сторил с вас“, но според мен вие не го възприемате по този начин. — Тя отново направи пауза. — Не знам дали се досещате, че Робърт Пуул се е отнасял с жена ви така, както вие отдавна не сте се отнасяли с нея.

Уайът преглътна мъчително и лицето му почервеня.

— Това е доста преувеличено.

— Изобщо не е преувеличено — възрази Фрида — Нима ще отречете, че когато сте разбрали, че Робърт Пуул ви е измамил, дори когато сте разбрали, че е спал с жена ви, не сте изпитали гняв? Един мъж би побеснял, ако друг мъж е спал с жена му, но при вас не е било точно така, нали? Или може би реакцията ви е била по-силна? — Уайът я гледаше с немигащи очи. — Предполагам, че сте били объркан, че сте се почувствали унизен. Може би ви е минала мисълта за отмъщение. Но по-скоро си мисля, че сте разумен мъж и сте разсъждавали за брака и децата си. Вероятно сте се запитали как сте могли да допуснете нещата да излязат извън контрол.

Когато Уайът заговори, гласът му бе станал хриплив.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Занемарили сте брака си. Робърт Пуул ви е отворил очите. Събудил ви е от дълбокия ви сън.

— Не можех да повярвам — каза бавно Уайът. — Всичко, в което вярвах, беше една лъжа.

— Говорихте ли с жена си какво чувствате?

Уайът сви рамене.

— Отчасти. Аз самият не мога да определя какво точно чувствам, камо ли да говоря за това с друг човек.

— Трябва да опитате.

Джол се изкашля.

— Извинете — намеси се той. — Не виждам какво общо има това с основната тема.

— Съгласен съм с вас — каза Карлсън. — Мисля, че можем да приключим за днес.

Когато излязоха от стаята за разпити, той направи знак на Фрида да го последва.

— Какво беше това? — избухна той. — Трябваше му съвсем малко, за да се разприказва. Какви бяха тези думи? Къде остана старата Фрида?

Фрида го изгледа с любопитство.

— Ти не би ли поискал да се срещнеш с него?

— С кого?

— С Робърт Пуул.

В първия момент на Карлсън му бе трудно да отговори, а после каза рязко:

— Не. Нито пък ти би пожелала подобно нещо, Фрида — защото той е мъртъв и няма как да се поддаде на опитите ти да вникнеш в същността му, да го спасиш или да промениш случилото се.

Клои я очакваше. Фрида забеляза, че беше измила косата си и си беше облякла чиста бяла риза над миниатюрната черна ластична пола. Не носеше грим и изглеждаше крехка и уязвима като малко дете. От Оливия нямаше и следа.

— Какво ще кажеш да хапнем испански тапас? — предложи Фрида.

— Вече не ям месо.

— Това е добре.

— И само разрешена за улов риба.

— Чудесно.

— Не са много местата, където се предлага.

Ресторантът се намираше в Излингтън, на няколко минути път пеша и те стигнаха дотам, без да говорят. Преди това беше валяло и фаровете на колите проблясваха в големите плитки локви. Едва след като се настаниха край разклатената дървена маса край прозореца, Фрида заговори.

— Днес беше ли на училище?

— Да. Казах ти, че ще отида.

— Добре. Всичко наред ли беше?

Клои сви рамене. Лицето й беше леко подпухнало, забеляза Фрида, все едно беше плакала продължително. Ръцете й бяха закрити от ръкавите на ризата и Фрида не можеше да види дали племенницата не си беше направила нарези по кожата отново.

Поръчаха си сепия, печени камби, испански омлет и чиния зелена салата. Клои разряза на две тънко кръгче от сепията, после още на две, сложи го в устата си и бавно го задъвка.

— Да започнем едно по едно — каза Фрида. — Училище.

— И какво да говорим за него?

— Справи се много добре със зрелостните изпити. Умна си. Казваш, че искаш да станеш лекар…

— Не. Ти го казваш.

— Аз ли? Не, грешиш.

— Е, добре. Тогава други хора: баща ми, учителите. От мен се очаква да тръгна по определен път — да си взема зрелостните изпити, после изпитите за ниво „А“⁴⁷, после да уча в университета и накрая да си намеря хубава работа. Виждам целия си живот как се простира пред мен като добре асфалтирана магистрала. Ами ако не искам да е така?

— Не искаш ли?

— Не знам. — Тя бодна с вилицата си една яркозелена чушка и от нея пръсна сок. — Какъв е смисълът да си толкова подреден?

— Ти преживя тежки мигове, Клои. Баща ти ви напусна…

— Защо не го наричаш по име? Каква се Дейвид и ти е брат.

— Добре. Дейвид. — Дори само от споменаването на името му в устата й се появи горчив вкус. — А Оливия има нов приятел.

— Познай къде е тя в момента — подхвърли Клои.

— Предполагам, че е с Кирън.

— Грешно предположение. Опитай отново.

— Не се сещам — отвърна Фрида, леко обезпокоена от настойчивостта на Клои.

— С онзи счетоводител, когото ти доведе.

— Не съм го довела.

— Наясно съм какво става — каза Клои.

— Не те разбирам.

— Знам, че съм още тийнейджър, но дори и аз виждам, че всичко е заради теб.

— Какво имаш предвид?

— Нали виждам как те гледа. Използва майка ми, за да ти се хареса. Ти какво мислиш за него?

— А ти?

— Лельо Фрида, имаш лошия навик да отговаряш на въпроса с въпрос.

Фрида се усмихна.

— Това е първият урок в школата по психотерапия. По този начин се измъкваме от трудна ситуация, когато от нас се очаква конкретен отговор. Каквото и да каже пациентът, ти просто го питаш: „Какво точно имате предвид?“ и така се откачваш от кукичката.

— Но аз не съм ти пациент. А ти все още си на кукичката.

— Говорехме за майка ти.

— Е, добре. Тогава да говорим за майка ми — каза примирено Клои. — Мисля, че не я е грижа за мен.

— Напротив, грижа я е за теб, Клои. Но не забравяй, че тя не е само твоя майка, а и жена, която се чувства предадена и унизена, която не знае по кой път да поеме и в чийто живот отскоро се е появил нов мъж.

— Е, и? Аз очаквам от нея да ми бъде истинска майка. Не й е простено да се държи като тийнейджър. Аз съм тийнейджърът вкъщи. Понякога ме е страх. Все едно нямам здрава почва под краката си и пластовете под мен се разместват.

Това беше много точно казано: Фрида мислеше същото за Оливия, ето защо й трябваше време, за да отговори.

— Права си. И може би ти и аз ще трябва да поговорим с нея за това, да се опитаме да й обясним как се чувстваш и да въведем някои основни правила. Но ти също трябва да й дадеш шанс да се промени. Остави вратата отворена. Тя притежава способността да си признава, когато греши.

— Защо трябва да й дам шанс, когато тя дори не ме забелязва?

— Така ли мислиш?

— Не просто го мисля. Знам го. Тя толкова се е оплела в собствената си бъркотия, че не вижда моята. Прибирам се вкъщи и не знам какво ще намеря. Понякога е пияна или пък плаче. Друг път е в еуфория и иска да обикаляме магазините, за да ми купи безумно скъпи дрехи или каквото там си е наумила. Има дни, в които ми крещи и ми обяснява какъв идиот е баща ми. Или пък кисне във ваната, а после дори не се сеща да я измие — вътре остават косми и следи от пяна. Направо е отвратително. Аз трябва да я почиствам след нея. Понякога готви, а понякога забравя. Има дни, в които ме буди сутрин за училище, но често не го прави. Понякога ме обсипва с грижи, прегръща ме, казва ми, че съм нейното скъпоценно момиче, а друг път ми крещи без причина. Понякога Кирън е у дома — и е добре, когато е там. Той е спокоен, мил и си говори с мен. Тя не се интересува от уроците ми, не отваря писмата, които се получават от училище, последния път забрави да отиде на родителската среща. Изобщо не я е грижа за нищо.

Фрида слушаше, а Клои не спираше да говори, сякаш някакви шлюзове се бяха отворили и се бяха отприщили потоци от страх, отчаяние и мизерия. Тя почти не се обади, но усети как в душата й се надига гняв, който едва успя да овладее. В себе си реши да предприеме някои действия: ще поговори с Оливия и ще я накара да види как житейската й бъркотия се отразява на дъщеря й; ще отиде с Клои в училище, ще се срещне с учителите й и после двете ще й изработят дневен режим; и накрая — от самата мисъл й се зави свят, все едно се беше надвесила над пропаст — ще трябва да поговори с брат си Дейвид.

Пак в Излингтън, малко по-нагоре по „Ъпър Стрийт“, в нов вино бар, чиито дизайнери се бяха постарали да изглежда като пивница от деветнайсти век, Хари щедро наливаше вино в чашата на Оливия. Тя отпи една глътка.

— Струва ми се, че е малко студено за червено вино.

— Тук го сервират леко охладено — каза Хари. — Но мога да поискам да ти го стоплят.

Оливия отпи още една, по-голяма глътка.

— Хубаво е. Предполагам, че си прав.

— Нали знаеш какво казват: бялото вино винаги се сервира изстудено, а червеното вино — топло.

— Не знам кой го е казал — отвърна Оливия. — Аз просто си наливам и пия.

— В това няма нищо лошо — каза Хари. — Нека ти кажа защо сме тук. Ще трябва да поговорим за това. — Той сложи една папка на масата и я бутна към нея. — Прегледах абсолютно всичко: банкови сметки, кредитни карти и прочее. Изготвих ти финансов план, имам някои предложения. Положението не е толкова лошо, колкото ми го описа. Открих и ордери за услуги, които вече не ползваш, но за които продължаваш да плащаш. Написал съм писма от твое име за връщане на излишно платените пари, така че би трябвало да получиш една прилична сума.

— Наистина ли? — възкликна Оливия. — Това е невероятно! Но трябва да си призная, че се чувствам малко неудобно. От години съм занемарила финансовите си дела, не си отварях писмата с банковите извлечения, изхвърлях важни документи на боклука, без дори да ги погледна, и се заблуждавах, че всичко ще бъде наред. А ето че сега ти разкри и вече знаеш всичките ми срамни тайни.

— Това ми е работата — каза Хари. — Понякога си мисля, че финансовият консултант трябва да бъде като едновремешните свещеници. Твоят клиент или енориаш трябва да се изповяда пред теб, да си признае всички грехове, пропуски, измами и тогава…

— И тогава ще ми дадеш опрощение?

Хари се усмихна.

— Мога да ти покажа, че когато извадиш всичко наяве, когато видиш всички числа и сметки, тогава нещата не са толкова лоши. Проблемите се появяват, когато държиш всичко в тайна и не търсиш правилните решения.

— Чувствам се ужасно — каза Оливия. — Ти направи толкова много за мен, а аз… аз не мога… — Тя се изчерви и прикри смущението си, отпивайки поредната голяма глътка вино.

— Не се притеснявай — успокои я Хари. — Още в началото се уговорихме за хонорара ми. Фрида пое разноските и, между нас казано, извършвам тази услуга на по-ниска тарифа.

— Не виждам как би могъл да печелиш добре, ако често правиш подобни услуги.

— Правя го заради сестра ми. Тя помогна на Фрида, а аз помагам на Теса.

— Не знаех, че двете са такива големи приятелки.

— Те се познават съвсем отскоро — отвърна Хари. — Но Фрида е от хората, които веднага ти стават симпатични.

— Да, нали? — каза Оливия със заговорническа усмивка.

Хари се засмя.

— Нямам задни мисли. Заклевам се.

— Да, да, вярвам ти. И все пак, какво е отношението ти към Фрида? Заинтригуван си от нея, нали? Признай си.

Хари вдигна дланите си.

— Признавам си. Запознахме се с Фрида, излизахме с нея, но за мен тя си остава загадка.

— Както и за мен.

— Вече знам, че си била омъжена за брата на Фрида и сте имали тежък развод.

— Точно така.

— И въпреки това Фрида е застанала на твоя страна, а не на страната на брат си.

Оливия вдигна чашата си, но после я остави обратно, без да отпие от нея.

— Може би иска да държи под око племенницата си. Не може да се каже, че съм най-стабилната майка на света.

— А брат й?

Оливия прокара пръста си по ръба на чашата и го погледна с пиянски поглед.

— Фрида има сложни взаимоотношения с близките си.

— Какво имаш предвид?

— Защо не питаш нея?

— Останах с впечатление, че мрази да я разпитват за личния й живот.

— Когато за пръв път я видях, се изплаших от нея — каза Оливия. — В определени моменти тя ме гледаше или ме слушаше, а аз имах усещането, че погледът й прониква в мен и че тя знае неща, които не исках никой друг да знае. Също като теб, когато видя всичките ми документи и чекови книжки, които бях държала скрити. По едно време дори се питах дали не ме презира. Но когато Дейвид ме напусна, много от хората, които мислех, че са ми приятели, престанаха да ми се обаждат. Фрида обаче застана до мен — понякога беше изпълнена със сарказъм, друг път мълчеше само както тя умее, но правеше каквото трябва.

— Защо се е ангажирала толкова много да сътрудничи на полицията? — попита Хари. — Отправят й нападки, пишат за нея във вестниците. Защо й е да преживява всичко това?

Оливия отново отпи голяма глътка вино и Хари веднага й доля чашата.

— Благодаря. Винаги ли по този начин се срещаш с клиентите си? Надявам се, че не. А сега на въпроса. Когато аз решавам да направя нещо, то е, защото знам, че мога да го направя, че няма да ми струва много усилия и да ми създаде неприятности. Ако искаш да разбереш Фрида, погледни мен и си представи моята противоположност. Не знам защо Фрида е поела този ангажимент и когато чуя, че е направила нещо, ми е трудно да разбера защо е постъпила по този начин. Не знам защо ми помага. Не знам и защо полага тези адски усилия да вкара Клои в правия път. — Тя за пореден път отпи щедро от виното. Гласът й беше удебелен, а езикът й сякаш трудно се побираше в устата й. — Така например… Какво точно исках да кажа? — Тя млъкна за момент. — А, да. Онази статия във вестника. Прочетох я и ако написаното се отнасяше за мен, щях да се скрия в миша дупка и нямаше да смея да се покажа. Докато Фрида — Фрида е като едно от онези животни: язовец, белка. Ако нападнеш леговището им, те стават опасни и… Е, малко преувеличавам. Представих я като много дива. Но тя има твърд характер и се бие до кръв. В добрия смисъл. В деветдесет и девет процента от случаите. Или в деветдесет и пет.

Хари помълча, а после каза:

— Мисля, че Фрида си има тайни. Според мен крие в себе си някаква мъка. Прав ли съм?

Последва дълго мълчание. Хари забеляза, че Оливия старателно избягва погледа му.

— Очевидно знаеш много неща — наруши той мълчанието. — Както вече си се досетила, тя страшно ми харесва и бих желал да науча отговора.

Оливия се огледа наоколо.

— Е, предполагам, че знаеш какво се е случило с баща й.

— Не — отвърна Хари. — Изобщо не знам.

След като приключи със снимките, Бет се зае да чете записките му. Прелистваше страница след страница и отначало й беше трудно да разбере написаното. Някои от нещата приличаха на кратки истории, други бяха списъци — списъци на различни неща. Упражнения за намаляване на теглото; растения и откъде могат да се купят. Срещу някои от нещата имаше отметка, други бяха задраскани. Следваха числа, които нищо не й говореха и след известно време престана да се мъчи да ги разгадае, макар и да забеляза, че някои от числата бяха много дълги и пред тях беше поставен знакът на лирата стерлинга. Постепенно тя осъзна, че написаното по-нататък се отнасяше за различни хора. Те имаха имена, адреси, рождени дати, роднини, професии.

Беше писал за родителите й и си беше отбелязал нещата, които харесваха и които не харесваха, хобитата им, благотворителните акции, в които участваха и организираните събития, на които присъстваха. Беше си отбелязал същото дори за сестрите й. Беше нарисувал скица на къщата и на градината им, а също и на студиото, където майка й понякога свиреше на чело, а баща й държеше боите си. Не беше доловила колко внимателно я е слушал и очите й се насълзиха, когато си помисли, че дори когато й се струваше затворен в себе си, той всъщност е мислел и е бил загрижен за нея. Беше й оставил това като подарък, реши Бет, и беше заминал, за да се сблъска с поредната трудност — но защо? Тя продължаваше да гледа втренчено думите, докато в очите й избухнаха светлинки и й се зави свят. Знаеше, че трябва да намери храна, за да възвърне силите си.

Тя изпълзя от отвора на палубата и одра бузите си в металния му ръб. От известно време не беше излизала и чувстваше тялото си вдървено и като че ли някак изкривено. С усилие потича на място, чувствайки остра болка, която ту прерязваше гръдния й кош, ту подскачаше нагоре-надолу в черепа й. Като онези топки за тенис, които тупаше с тенис ракетата си и броеше, стремейки се да подобри рекорда си. Кога беше това? Виждаше като наяве пълничките си детски колене и яркото слънце, приличащо на жълтък в небето. Сега обаче всичко беше тъмно, неясно и неравно, водата беше мазна, а когато вървеше, краката й се плъзгаха по калната алея.

Тя се приближи до една лодка, за която знаеше, че има постоянни обитатели. Не беше достатъчно предпазлива, но може би това вече нямаше особено значение, защото той си беше отишъл и всичко беше приключило, с изключение на едно нещо, което тя бе длъжна да направи в негово име. В негова памет. Като негов добър ученик.

Лодката не светеше и като че ли вътре нямаше хора. Отгоре й имаше велосипеди, завързани с вериги и когато се изкачи на палубата, веригите издрънчаха и тя остана да лежи неподвижно върху леденостудените дъски, но никой не се появи. Тя дръпна капака, който се отвори със скърцане и се спусна в уютното помещение. То беше далеч по-добро от онова, в което живееше тя. Беше топло, приятно, миришеше на хубаво, на чисти тела и прясна храна. Спокойно можеше да се нарече дом. Нейната лодка обаче не беше дом, а дупка. Влажна, студена и неприветлива дупка. Отвън беше достатъчно осветено, за да може да различи отделните предмети. Тя лесно намери малкия хладилник и го отвори. Мляко. Извади го. Масло. Две пълнозърнести хлебчета. Имаше и половин пиле, опаковано с термосвиваемо фолио. Половин пиле! Златиста кожичка. Едри бутчета. Устата й се напълни със слюнка и тя махна фолиото, откъсна парче месо, натъпка го в устата си и го глътна почти цяло. Кръвта нахлу в главата й и леко й прилоша. Откъсна още едно парче и изяде и него. Сцепената устна я заболя, гърлото я заболя, а коремът й се разбунтува.

През малката затворена врата в предната част на лодката внезапно се чу шум и тя замръзна на място, скована от страх. Някой си тананикаше. Само на няколко фута от нея в тоалетната имаше човек. Сега щеше да излезе и да я завари с пълна уста. Щеше да се обади в полицията. Всичко щеше да приключи и да отиде по дяволите.

Тя грабна пилето и млякото, пъхна пакетчето масло в джоба си, стисна със зъби торбичката с хлебчетата и се опита да се измъкне през отвора само с една ръка. Връзката на маратонката й се закачи и тя дръпна крака си с всичка сила. Измъкна се навън и препъвайки се, мина по палубата; с широк скок се озова на крайбрежната алея, изпускайки пилето в калта. Вдигна го и се затича, дишайки на пресекулки, все още здраво стиснала със зъби найлоновата торбичка. Моля те, моля те, моля те, моля те. Промуши се през гъстия жив плет край алеята. Копривата опари ръцете й, а когато клекна, стръковете й удариха лицето и шията й. На палубата на лодката стоеше човешка фигура и напрегнато се взираше в мрака. Запали електрическо фенерче и лъчът му започна да кръжи наоколо. Подскачаше по водата, по старите постройки на отсрещния бряг, по калната пътека, по живия плет. Усети как стигна до очите й, затова ги затвори и притаи дъх.

Светлината изчезна. Човекът се прибра. Тя остана така, сгушена в мрака. Глезенът й пулсираше. Взе торбичката с хлебчетата, която досега стискаше със зъби, и я сложи пред себе си. Усещаше апетитната миризма на пилето, от която хем й се гадеше, хем я изпълваше с възбуда. Нямаше представа колко време беше чакала, но накрая изпълзя обратно на алеята и куцукайки, пое към лодката си, стиснала здраво плячката.

Беше успяла. Сега имаше храна и за известно време щеше да възвърне силите си. А от там нататък вече нямаше значение. Беше спазила обещанието си към него. Задъвка парче от калното пиле, хрускайки попадналите в устата й песъчинки. Тя бе неговият верен войник, неговият слуга, неговата любима.