В здрача на вторник

38

Джоузеф боядисваше в бяло дъсчените первази в къщата на Мери Ортън. Докато движеше четката по дървото, се опитваше да не мисли за децата си. Сърцето му се свиваше, когато си ги представеше вкъщи без него, или когато си спомнеше последната си среща с тях. Беше ги взел в обятията си и ги беше прегърнал силно, а те се бяха отдръпнали от него, от мириса на алкохол в дъха му и от безумния блясък в очите му. Съсредоточи се изцяло върху нанасянето на гладки пластове боя. За миг прекъсна работата си и видя, че Мери Ортън беше застанала зад него с кухненска кърпа в ръцете и с неспокойно изражение на лицето.

— С какво да помогна?

— Искам да ти покажа нещо.

Джоузеф остави четката върху капака на кутията за боя и подпирайки се с ръце, скочи на крака.

— Добре, покажете ми — каза той любезно.

— Оттук.

Тя го поведе нагоре по стълбите към спалнята си, единствената стая в къщата, в която не беше влизал. Тя беше с висок таван и шарени тапети, а големият прозорец гледаше към градината, където стръковете на пролетните растения вече се опитваха да пробият твърдата почва. Мери Ортън отиде до едно малко бюро, отвори го и порови в едно миниатюрно чекмедже. Джоузеф забеляза, че е развълнувана. Дишаше тежко, а пръстите й бяха непохватни.

— Ето.

Тя се обърна и му подаде сгънат лист хартия. Той се взря в изписаните със синьо мастило редове, в старомодния, закръглен почерк.

— Какво е това? Вижте, госпожо Ортън, английският ми не е добър.

— Аз наистина направих ново завещание — прошепна тя и впери в него насълзените си очи. — Щях да му дам една трета от наследството. Двамата с него заедно го написахме и повикахме един съсед за свидетел. Това са техните подписи, а това е моят.

— Извинете — каза Джоузеф. — Трябва ви по-подходящ човек от мен.

— Защото те никога не идват да ме видят. Тях не ги е грижа за мен, а той ме обграждаше с внимание.

— Той?

— Робърт. Той ми правеше компания, също като теб. За тях съм просто излишен товар. Предполагам, че трябва да изгоря този документ. Или може би не?

Джоузеф стоеше и държеше парчето хартия с изцапаните си с боя ръце. Поклати замислено глава.

— Какво трябва да направя?

— Не знам — каза той. — Ще го дам на Фрида.

Фрида се прибираше у дома по моста Ватерло. Ходиха на кино, после се отбиха да вечерят в един марокански ресторант, където във въздуха се носеше ухание на канела и на печено месо. След това изведнъж й се прииска да остане сама. Той беше видимо разочарован, но тя нямаше желание да му прави компания. Целуна я по бузата и си тръгна.

Фрида вървеше бавно и когато стигна до средата на моста, както винаги, се спря. По традиция отправяше поглед нагоре по реката към сградата на Парламента и „Окото на Лондон“, а после надолу по реката към катедралата „Свети Павел“, но този път само се наведе над парапета и се загледа във водата. Темза никога не течеше така, както текат реките. Тя се движеше като прилив, от който се образуваха въртопчета, водовъртежи и подводни течения. След няколко минути Фрида дори не виждаше водата. Мислеше си за филма, който беше гледала, и за Робърт Пуул, който и да беше той в действителност. Замисли се за характерната за децата фантазия, че ти си единственият реално съществуващ човек на земята, а всички останали са актьори. Приживе Пуул е бил нещо като актьор, въплъщавайки се в различни роли в зависимост от характерите, с които се е срещал, преобразувайки се в желаната от тях личност, в човека, който би ги съблазнил. После мислите й се прехвърлиха към Хари, с неговия светлосин костюм, сиво-сини очи и бяла колосана риза, към начина, по който се навеждаше към нея, когато тя говореше и как я хващаше леко за лакътя, когато пресичаха улицата. Към начина, по който я гледаше и сякаш се опитваше да чуе онова, което тя не искаше да изрече. Беше изминало доста време, откакто отново беше допуснала някого толкова близо до себе си.

Постепенно мислите й се разсеяха и вече не бяха насочени към нещо конкретно, а по-скоро се превърнаха в тъмен водовъртеж като водите на реката под нея. От тази тъмнина изплува едно лице и едно име: Джанет Ферис.

Фрида потръпна. На моста беше студено и ветровито. Тя пое към вкъщи, поглеждайки часовника си. До полунощ оставаха петнайсет минути. Твърде късно, за да звъни на Карлсън. Ускори крачка и не след дълго се прибра, пъхна се под завивките и остана да лежи в мрака с неспокойни мисли и възпалени клепачи. Искаше отново да е ден, но на деня му трябваха дълги часове, за да смени нощта.