В здрача на вторник

44

Когато Фрида се събуди, беше четири сутринта. Тялото му лежеше до нейното, топло и гладко. Тя се измъкна изпод завивките. В тъмното успя да намери дрехите си и ги облече. Взе палтото и шала си, взе и обувките си в ръка, за да не тропа с тях по дървения под. Санди промърмори нещо в съня си. Тя се наведе и нежно го целуна по тила и по врата.

Когато излезе навън, беше все още сънена. Мракът не се беше вдигнал, наоколо бе тихо, а въздухът — студен. Тя тръгна по „Голдън Лейн“, сви по „Клъркънуел роуд“ и видя около себе си едновремешните градски стени на Лондон. В далечното минало това е бил тесен път, минаващ през цветни ливади, овощни градини и бистри потоци. Това е, което туристите чуват от екскурзоводите. Но Фрида знаеше добре и продължението: прекрасната природа започнала да отстъпва място на навеси, купчини смет, паянтови къщи, скитници, мошеници и накрая била унищожена.

Тя се обърна и се отправи към дома си. Наоколо имаше офис сгради, общински имоти и малки галерии, по улицата се движеха коли, а тук-там по тротоарите се размотаваха хора, за които денят или сега свършваше, или тепърва започваше. Някой се приближи до нея и я попита дали не й трябва такси, но тя се престори, че не го чува.

В това ранно утро градът й се струваше по-различен. Дали това беше прояснението, което идва след студения мрак, безкрайната тишина и покой? Или защото отново се бе отдала напълно на някого? Спомни си изминалата нощ и през тялото й премина тръпка. Огледа се наоколо. Беше вървяла, потънала в мисли, и сега й трябваше време, за да се ориентира. Преди триста-четиристотин години в този час на деня тук е царяло оживление, каруци, натоварени с храни и жива стока са пристигали в града. Фрида вдигна поглед и прочете името на улицата: „Ламе Кондюит стрийт“⁴⁸. Тя се усмихна вътрешно, защото то отразяваше мислите й. Звучеше мило, но в този момент от пътуването си агнетата са започвали да стават неспокойни, подушвайки миризмата на кръв, носеща се от канала на кланицата в Смитфийлд.

Отново хвърли поглед наоколо. Пак това усещане. Тя винаги се разхождаше из Лондон нощем, защото оставаше насаме със себе си, без в нея да се блъскат минувачи. Сега обаче беше различно и не защото си мислеше за Санди, който спеше в леглото си. Беше нещо друго. Тя си спомни за играта „Бабини стъпки“, на която играеха като деца. Оглеждаш се наоколо, за да хванеш някого, който се движи. Колкото пъти погледнеш, играчите са замръзнали по местата си, но всеки път са все по-близо до теб. Докато накрая те хванат.

Когато се прибра вкъщи, беше пет и половина. Свали дрехите си. По тях още се усещаше уханието му. Стоя под душа двайсет минути. Докато струята обливаше тялото й, тя се опита да не мисли за нищо, но не успя. Реши да се обади на Карлсън, но беше още много рано. След като приключи с банята, слезе долу и се настани във фотьойла си, уморена, но будна, а клепачите й пареха. Чу как навън пееха птички. Въпреки все още мрачното и студено време, пролетта настъпваше. Малко след седем тя стана и си направи кафе и препечена филийка. В осем и една позвъни на Карлсън.

— О, това си ти — каза той.

— Как разбра?

След кратка пауза Карлсън отвърна:

— Нали знаеш как работят мобилните телефони? Името ти се изписва, когато ми звъниш.

— Вероятно не изгаряш от желание да говориш с мен.

— Напротив, винаги ми е приятно да говоря с теб.

— Знам, че те разочаровах при разпита на Франк Уайът.

— Всички имаме неуспешни дни.

— Денят не беше неуспешен — възрази тя.

— Ти не го накара да си признае.

— Точно така — каза Фрида. — Ще му повдигнете ли обвинение?

— Още не сме готови. Трябват ни солидни доказателства. Днес ще ходя до жилището на Мишел Дойс. Предстои да опаковаме някои от предметите в него.

— В колко часа?

— Сутринта имам няколко срещи, така че ще го направим по някое време следобед.

— Може ли и аз да дойда? Искам да видя жилището й.

— Но нали вече го видя?

— Видях го отвън, когато оглеждахме алеята, но не съм влизала вътре.

— Добре — съгласи се Карлсън. — Можеш да се присъединиш към нас.

— Може ли да го видя, преди да започнете да опаковате нещата?

— Ще те чакам там в десет и половина.

Телефонът й иззвъня веднага щом приключи разговора.

— Ти избяга.

— Не съм избягала. Трябваше да си тръгна. Имах нужда да премисля някои неща.

— За това, че си допуснала грешка ли?

— Не, не за това.

— Значи, ще те видя отново.

— Да, ще ме видиш отново.

Фрида не отиде направо в къщата. Тя взе метрото, а после се качи на влак на компанията „Докландс Лайт Рейлуей“⁴⁹, с който прекоси Кучешкия остров и през тунела под реката стигна до „Къти Сарк“. Слезе и тръгна на запад и не след дълго се озова пред дома на семейство Уайът. Вътре светеше. Тя се обърна с лице към Темза. Приливът беше в най-високата си точка и водата се плискаше в бетонната стена на Крайбрежната алея. По реката се зададе туристическо корабче. Две деца й махнаха от палубата. Фрида продължи да върви покрай брега, мина край други жилищни сгради, после край оградата на един яхтклуб и входа към малък пристан с будка, в която седеше мъж с униформа. Какво ли пазеше, помисли си тя. Той я изгледа подозрително. Излезе и се приближи до нея.

— С нещо да ви помогна? — попита той.

— Винаги ли сте тук? — поинтересува се Фрида.

— Защо питате?

— Просто съм любопитна.

— Аз не — отвърна мъжът. — Но винаги има някой, ако това ви интересува.

— Благодаря — каза Фрида и продължи в западна посока, край оградата на някакво начално училище и заграждения, зад които се виждаше полуразрушен склад. Накрая стигна до „Хауард стрийт“ и се озова пред къщата, откъдето беше започнало всичко.

— Да — каза тя на себе си. — Да.

Фрида започна да разглежда дневната на Мишел Дойс и забеляза, че Карлсън я гледа и й се усмихва.

— Какво има? — попита тя.

— Това е като морето — каза той. — Хората могат да ти го опишат, но ти трябва да отидеш и да го видиш със собствените си очи. Колекцията си я бива, нали?

Фрида беше зашеметена от вида на стаята, в която цареше едновременно маниакален ред и ужасяващо безредие. Имаше обувки, камъни, пера и кости от птици, вестници, бутилки, обвивки от станиол, сгънати на квадратчета, стъклени буркани, фасове, изсушени листа, изсушени цветя, метални стружки. Имаше още и мъниста, дрехи и различни по вид керамични и стъклени чаши. Откъде да започне?

— Ще ми се да видя как Джасмин Шрийв излъчва едно от своите предавания именно оттук — каза Карлсън.

— И защо?

— Нали в онова прословуто риалити психиатърът съди за теб по вида на жилището ти. От това, което ще види тук, определено би се стреснал. — Тонът му се промени. — Извинявай. Знам, че не е смешно.

— Всъщност и аз понякога си мисля, че може би ще науча повече за пациентите си, ако видя къде живеят, отколкото ако слушам това, което ми разказват. — Тя поклати глава и каза сякаш на себе си: — Трябваше по-рано да дойда тук. Това е все едно да проникнеш в съзнанието на Мишел Дойс.

— Картинката няма да е много приятна, нали? — промърмори Карлсън.

— Горката жена.

— Виждала ли си нещо подобно преди?

— Аз не се занимавам с остри психични разстройства — отвърна Фрида, — но маниакалното складиране е общоизвестен симптом. Сигурно си чувал за хора, които нищо не изхвърлят и трупат всякакви непотребни неща — стари вестници, изрезки от вестници, дори собствените си изпражнения.

— Добре, добре — каза Карлсън с кисела физиономия. — Тази информация ми идва в повече. Това, че съм тук, е достатъчно неприятно и не ми се слушат още по-неприятни неща.

Бузите на Фрида пламнаха и тя се почувства така, сякаш всеки миг щеше да припадне, но осъзна, че това бе по-скоро силен вътрешен смут. Когато проговори, от устата й се чу само шепот:

— Този случай не ми харесва.

Карлсън я погледна с любопитство.

— Не е нужно да го харесваш. Не си на театрално представление.

— Не, разбира се — каза Фрида бавно. — Но тук нещата доста се разминават. В момента се намираме на местопрестъпление, което в действителност не е местопрестъпление. Жертвата се оказва главният виновник за престъплението. Мотивите за престъплението са очевидни, но не са достатъчни. А какво да кажем за смъртта на Джанет Ферис? Може би е била убита, защото е видяла нещо. Да предположим, че убиецът й е Франк Уайът. Но защо му е било да ходи там? Вече бяхме установили, че се е познавал с Пуул. — Тя поклати замислено глава и продължи: — Струва ми се, че виждаме само част от историята. Не преставам да си мисля за Бет Кърси. Пуул е бил използвач. Опитал се е да промени завещанието на Мери Ортън, но не е успял. Присвоил е част от парите на семейство Уайът. Вероятно е смятал да вземе и солидна сума от Джасмин Шрийв. Какво е смятал да прави с Бет Кърси? Успяхте ли да се доберете до медицинското й досие?

— Това е нишка, която засега не води доникъде — отвърна неохотно Карлсън.

— Как така? Това е много важен документ.

— Можем да получим достъп до медицинското й досие само ако е заподозряна или жертва на престъпление. Тя е пълнолетна и дори не е било докладвано за изчезването й. Но в момента с теб сме тук, защото ти пожела да дойдеш.

— Добре, добре — каза Фрида, опитвайки се да проясни мислите си. — И така, вече знаем, че Мишел Дойс е намерила мъртвото тяло на Робърт Пуул отвън на алеята до къщата. Довлякла го е в жилището си, съблякла го е гол, изпрала е дрехите му и прилежно ги е сгънала. Извършвайки това, тя най-вероятно неволно е унищожила всички възможни косми и влакънца.

— Точно така.

— Опитала се е да помогне — продължи Фрида. — За нея Робърт Пуул е бил човек, изпаднал в беда, и тя е влязла в ролята на добрата самарянка, но с действията си е нанесла поражения.

— Права си. Ако умишлено се беше отървала от уликите, едва ли би могла да го направи по-добре.

Фрида се огледа наоколо, стараейки се да обхване с поглед всевъзможните вещи в стаята. От голямото им количество я заболя главата.

— Всичко това е отражение на объркания й ум. Когато повечето от нас излизат, се връщат обратно с впечатления, запечатани в паметта им или заснети с фотоапарат. Но тя просто е донасяла вкъщи нещата, които си е харесала.

— Като същинска сврака — каза Карлсън.

— Да, точно така — сбърчи чело Фрида. — Като същинска сврака.

— Сравнението й отива, не мислиш ли? Нали така наричаме хората, които колекционират всевъзможни неща⁵⁰?

Фрида погледна през прозореца. Навън леко се беше смрачило.

— Осветлението работи ли?

Карлсън отиде до вратата и натисна ключа за лампата на тавана, а после включи и стария лампион в ъгъла на стаята. Фрида се приближи и се взря отблизо. От рамката на лампиона висяха къси конци, на чиито краища бяха прикрепени мъниста и малки стъкълца. Тя ги разгледа едно по едно.

— Свраките не събират всичко, каквото им попадне, а само лъскави неща.

— Не знам много за тях — каза Карлсън. — Когато ги видя, в повечето случаи кълват умрели гълъби.

Фрида извади от джоба си нов чифт латексови ръкавици и ги сложи.

— Ти все още ли сама си ги купуваш? — попита Карлсън. — Можем да ти ги осигуряваме.

— Спомняш ли си какво беше казала Ивет Лонг за Мишел Дойс? Че не е виждала по-нещастна жена от нея. Тази стая е доказателство за това. Останките от умрели птици, старите вестници, фасовете от цигари, които други хора са пушили. Всички те напомнят за насъбрала се в душата тъга, за която дори не ми се мисли. Но лъскавите предмети са нещо различно. Те са красиви.

— Ако човек харесва подобни неща.

— Ела и погледни тук.

— Наистина ли?

— Да.

Карлсън се приближи.

— Какво виждаш? — попита го тя.

— Стъкълца.

Тя задържа в шепата си, облечена в ръкавица, един от висящите на конци предмети.

— Какво ще кажеш за това?

— Това е мънисто.

— Опиши ми го.

— Всъщност не е точно мънисто. По-скоро е лъскаво метално кубче със синьо камъче в средата.

— Камъчето може би е лазурит, а лъскавият метал може би е сребро — каза Фрида.

— Добро предположение.

— Какво още виждаш?

— Ти сериозно ли ме питаш? — учуди се Карлсън.

— Да.

Той се взря по-отблизо.

— Има по един малък метален елемент от двете страни.

— За какво служи?

— Не знам.

— Не мислиш ли, че тези елементи служат за прикрепване към нещо?

— Може би да, а може би не.

— Виж — каза Фрида. — Тук има още два, а от другата страна още един. И всичките са еднакви.

Тя се отдръпна. Близостта на светлината я заслепяваше.

— Трябва да има и други.

— Други мъниста като това?

— Да. Други мъниста като това.

Тя започна да обикаля из стаята.

— Фрида…

— Тихо — прекъсна го тя. — По-добре да потърсим останалите.

Фрида намери три мъниста, подредени на перваза на прозореца. Карлсън намери четири в една стъклена чаша, сложени около основата на недогоряла свещ. Около рамката на вратата бяха поставени още четири.

— Прилича ми на детско празненство — каза Карлсън.

Фрида стоеше неподвижна и със затворени очи в средата на стаята. Внезапно отвори очи и попита:

— Какво?

— Казах, че ми прилича на детско празненство, както когато на Великден или на рожден ден децата се втурват да търсят скритите от родителите им шоколадови яйца.

Фрида не му обърна внимание. Тя взе трите мъниста от перваза на прозореца, сложи ги в дланта си и внимателно ги огледа.

— Имаш ли електрическо фенерче? — обърна се тя към Карлсън.

— Не.

— Мислех, че полицаите носят със себе си фенерчета.

— Да, във филмите от 50-те години. Боя се, че не нося и полицейска палка.

Тя отиде до лампиона, повдигна абажура му и приближи дланта си до електрическата крушка. Взря се напрегнато в мънистата, от което очите я заболяха.

— Нещо интересно ли видя? — попита Карлсън.

— Погледни тук. — Фрида посочи едно от мънистата.

— Малко е зацапано — забеляза Карлсън.

— Има ли в какво да ги сложим?

Карлсън измъкна от джоба си прозрачен плик за събиране на веществени находки и Фрида ги пусна в него едно по едно.

— Какво смяташ, че са? — попита тя.

— Мъниста.

— А какво се получава, когато ги свържеш едно с друго?

— Някаква гривна, предполагам.

— А ако са повече на брой?

— Може би огърлица? Но защо не приемем, че Мишел Дойс просто ги е намерила някъде?

— И е точно така — каза Фрида. — Но ги е намерила във вид на колие, което е скъсала, извадила ги е и си е украсила стаята. Мънистата са красиви. Според мен са ръчно изработени и са скъпи. Не ги е намерила просто така, на тротоара.

— И какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да отложите опаковането на вещите. Вместо това накарай колегите си да се огледат внимателно и да открият възможно най-голям брой от тези мъниста. Може би има поне още петнайсет-двайсет. После ще трябва да ги заснемете и да покажете снимката на Ашлинг Уайът. А що се отнася за зацапаното мънисто, ще трябва да установите с какво е било замърсено.

— И все пак, не бива да отхвърляме вероятността, че са просто мъниста — каза накрая Карлсън.

Когато телефонът иззвъня, Фрида беше сигурна, че е Карлсън, дори вече чуваше гласа му.

— Имам две добри новини. С коя да започна? — каза той с приповдигнат тон.

— Не знам. Слушам те.

— Прощавам ти за всичко. Ашлинг Уайът разпозна колието си. Каза, че е „изчезнало“ преди няколко седмици. Какво невероятно съвпадение. Нашата колекционерка на трофеи е действала експедитивно. Робърт Пуул очевидно си е присвоявал неща от хората, които е мамил, а после ги е продавал: вид игра на надмощие. И това не е всичко. Ти си знаела, нали? Но, ей Богу, как разбра? Зацапаните места по колието са от кръв. Кръвта на Робърт Пуул. — Последва кратка пауза. — Знаеш какво означава това, нали? Означава, че вече можем да обвиним Франк Уайът в убийство.

— Не — възрази Фрида. — Това означава, че не можете да повдигнете обвинение на Франк Уайът.

— Джоана — започна Фрида, — къде другаде обичаше да ходи Дийн? Освен в Маргейт?

— Написала съм го в книгата. Може ли още една бира?

— Разбира се. Сега ще ти донеса. Прочетох книгата ти.

— Хареса ли ви?

— Намирам я за изключително интересна.

— За риба. Обичаше да ходи за риба. На най-различни места — канали, водоеми, реки. Можеше да седи по цял ден с въдицата и с кутията с червеи. Направо ме влудяваше.

— Къде са сега въдиците му?

— Продадох ги чрез eBay. Не споменах на кого са принадлежали.

— Някое друго предпочитано от него място, може би някой град?

— Не сме пътували много. Казваше, че като дете двамата с майка си често са почивали на остров Канви⁵¹.

— Добре.

— Защо се интересувате?

— Опитвам се да си изясня някои неща — отговори неопределено Фрида.

Джоана кимна, сякаш удовлетворена от отговора. Фрида й донесе друга бира, наблюдавайки я, докато я пиеше с полепнала по горната устна пяна.

— Учудвам се на дързостта ви — каза Джоана, след като изпи бирата. — След всичко, което се случи.

— Не очакваше, че ще се срещнем отново?

— Не. Отворих нова глава в живота си, както казва моят издател. Вие останахте в предишната глава.