В здрача на вторник

15

Фрида не беше виждала Джоузеф от близо два месеца. За последно се бяха видели малко преди Коледа, когато като приятен спомен от предишната Коледа, която бяха отпразнували заедно, той беше приготвил традиционно украинско ястие от варено жито, мед, маково семе и орехи и й го беше донесъл вкъщи в красива кутия, покрита с бяла ленена кърпа и привързана с панделка. Това беше неговият прощален подарък. Тя си спомняше как изглеждаше той тогава: сияещ от гордост, преливащ от щедрост и изпълнен с тържествено вълнение. След многомесечно отсъствие той се завръщаше в родината си, за да се види с жена си Вера и двамата си синове. Обикновено рошавата му коса беше подстригана късо, беше облечен с ново яке с дебела подплата за студената украинска зима. На синовете си беше купил тениски с надпис „Аз обичам Лондон“, малки британски знамена и стъклени снежни сфери с миниатюрни забележителности на Лондон.

Човекът, който сега стоеше на прага й, нямаше нищо общо с предишния Джоузеф. Косата му беше дълга, мазна и прашна. Брадата му беше набола и той очевидно нямаше намерение да я бръсне. Носеше стари платнени панталони, пристегнати с пластмасов колан, и дебел вълнен пуловер. Върху него беше облякъл същото зимно яке с дебела подплата, само че цялото беше мръсно и изпокъсано. Обувките му се бяха прокъсали. Дланите му бяха напукани и покрити с пришки. На врата му имаше завяхваща рана, а на кирливото му чело беше сложена лепенка. Лицето му беше отслабнало, очите — помръкнали, и отбягваше погледа й: стоеше пред входната врата, мачкайки с ръце вълнената си шапка и пристъпвайки от крак на крак.

Фрида го хвана за ръка и го дръпна в антрето, затваряйки вратата зад тях. Блъсна я миризма на немито тяло, тютюн и алкохол. Тя свали якето му и го окачи до палтото си. На лактите на пуловера му имаше дупки.

— Искаш ли да си събуеш обувките? После ще влезем вътре и ще седнем — предложи Фрида.

— Аз не остана.

Очевидно през краткото си отсъствие от страната беше позабравил езика.

— Ще ти направя чай.

— Без чай.

— Откога си тук, Джоузеф?

Той вдигна пръстите на ръката си в познат жест.

— Няколко седмици.

— Защо не се обади?

Джоузеф погледна Фрида, а после сведе очи.

— Всичките ти вещи са в дома на Рубен. Бусът ти е там. Къде живееш в момента?

— В момента ли? На строеж. В недовършена къща. Студена. Но с покрив.

Фрида го огледа. Външният му вид издаваше голямата мизерия, в която бе изпаднал.

— Искам да ми разкажеш какво ти се е случило — каза тя меко. — Но не се притеснявай — не е нужно да го направиш веднага. Когато си готов, съм на твое разположение. Радвам се, че отново си тук. И Рубен ще се зарадва. Къщата му има нужда от твоята помощ. Аз също.

— Ти само така говори.

— Не, истина е.

— Не ви трябвам.

— Ето какъв е планът ми. Ще се обадя на Рубен и довечера ще се настаниш при него. В къщата му има неща за поправяне и ти можеш да се заемеш с тях. А когато почувстваш, че си готов, можеш да разкажеш на мен — или на него — какво точно ти се е случило. Сега обаче ще седнем в кухнята, ще си направим чай и ще те попитам нещо.

Кафявите очи на Джоузеф за миг се втренчиха в нея.

— Защо?

— Какво „защо“?

— Защо ти помагаш ми? Аз съм пропаднал човек, Фрида. Един пропаднал, тъжен човек.

Фрида го хвана под лакътя и го поведе към кухнята. Издърпа един стол и той се отпусна на него. Стопли вода в чайника и докато чаят се запарваше, му препече две филии хляб и ги намаза с масло и мед.

— Ето. Изяж ги.

Той отпи голяма глътка от горещия чай и очите му се насълзиха. Взе си от препечения хляб и Фрида видя, че ръката му трепери.

— А сега искам да ми помогнеш. — Тя сложи листовката с обратната й страна пред него и посочи списъка от думи. — Можеш ли да познаеш какво се крие зад тези думи?

Джоузеф остави филията обратно в чинията, избърса с ръкав устата си и прочете на глас написаното.

— Канап, слама, въже, камък.

— Това са неща, които се използват в строителството. Но защо и канап, и въже? Карлсън предположи, че може да става дума за засаждане на ягоди, но аз не смятам така. Той самият не проявява особен интерес към всичко това.

— Лесно.

— Какво?

— Лесно — повтори Джоузеф. За пръв път в очите му проблесна пламъче.

— Е?

— Боя.

— Боя?

— Цветове на бои. По-неутрални цветове — като цвета на стените в твоя кабинет. Бледи, ненаситени цветове. Канап, слама, въже и камък. Това е.

— О, Джоузеф, гениален си! — възкликна Фрида.

— Аз?

— А какво смяташ за тези букви: С, SB, WL?

— Лесно — каза отново Джоузеф. За един кратък миг в гласа му прозвуча радост. Той посочи с пръст нагоре: С е таван. — Пръстът му се придвижи като часовникова стрелка. — WL е лява стена. И… — Пръстът му посочи надолу.

— Перваз на дюшеме²⁶ — каза Фрида. — Как не се сетих по-рано!

— Ти си лекар, а не строителен работник.

— Изводът е, че някой си боядисва жилището. — Тя погледна часовника си. Беше почти четири и половина. — Ако тръгнем сега, ще сме там преди пет. Ще дойдеш ли с мен на една мисия? — Той не отговори веднага и тя добави: — Имам нужда от помощта ти, Джоузеф. Точно както преди.

Смрачаваше се. Валеше дъжд, който постепенно се превърна в градушка. Фрида си помисли, че Джоузеф прилича на голямо безпомощно дете, ходещо с едри крачки по улиците, с нахлупена ниско на челото шапка и с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на опърпаните му панталони. Тя се беше обадила на Рубен и му беше казала, че двамата с Джоузеф ще дойдат у тях вечерта, така че той трябваше да му приготви леглото и да се погрижи да направи нещо за вечеря — може би картофи на фурна.

— Защо ние сега обикаля? — попита Джоузеф накрая.

— Опитвам се да открия един човек. Това е дълга история. По-късно ще ти обясня.

— И как ние видим вътрешни стени, боядисани с цвят „камък“ и „слама“?

— Няма как да звъним от врата на врата. Но си мисля, че ако забележим някакви външни признаци на строително-ремонтна дейност, ще потропаме на съответната врата.

— Добре, тогава. Ти поемаш по тази улица, а аз по онази. — Джоузеф вдигна ръката си и й показа мобилния телефон. — Аз звъня на теб, ти звъниш на мен.

На Фрида й хареса оживлението му. Тя кимна и те тръгнаха в различни посоки, срещнаха се в края на двете улици без никакъв успех и отново се разделиха, поемайки по други две успоредни улици, които се спускаха надолу по главната и където рекламните листовки за „Пицарията на Анди“ очевидно бяха доставени.

Фрида беше изминала две трети от „Тъли Роуд“, когато телефонът й иззвъня.

— Джоузеф?

— На табела пише: „Ремонт и боядисване — всяка работа е важна“. До мен има бус, едната гума изглежда спукана. Пред „Оуенс Клоуз“ №33.

— Не мърдай оттам. Идвам веднага.

Но къщата на №33 не беше осветена и никой не отвори, когато Фрида позвъни на входа. След това позвъни и на №31, отстъпи назад и зачака. Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори. Отвътре надникна млад мъж с бръсната глава. Беше облечен с костюм, а в ръката си държеше телефон.

— Да?

— Извинете за безпокойството — каза тя, осъзнавайки, че Джоузеф крачеше напред-назад зад гърба й, — но се надявам да ми помогнете. Случайно в дома ви да има бояджии?

— Да. Бихте ли изчакали да си довърша разговора? Съжалявам, Кас, ще ти звънна по-късно. — Той се обърна към Фрида. — Готово. Извинете, питахте ме за бояджии? Да. В момента боядисват цялото ни жилище. Сега са във всекидневната. Мисля, че вече приключват за днес. А вие защо се интересувате? Наблизо ли живеете? Ако търсите бояджии, аз, честно казано, не бих ви препоръчал…

— Не. Сложно е за обяснение. Търся един човек и си мисля, че бихте могли да ми помогнете.

— Аз ли? Не ви разбирам. Искате ли да влезете в антрето? Навън е доста студено. И вашият, хм, приятел.

— Той ще ме почака. Няма да отнеме много време. — Фрида влезе в антрето, което миришеше на прясна боя и извади рекламната листовка от чантата си. — Виждали ли сте това?

— Ами… — Младият мъж я изгледа подозрително, все едно си имаше работа с луда. — Това е рекламна листовка. Повече от ясно е. „Пицарията на Анди“.

— Тук разнасят ли ги? Имам предвид листовките, не пиците.

— Да, разбира се. През отвора на кутията ни за писма се изсипват всякакви печатни реклами.

Фрида обърна листовката от обратната страна.

— А това?

Той примигна и сбърчи чело.

— Това не е моят почерк, нито пък на жена ми, Кас. Какво е това?

— При боядисването на стените използвате ли Канап, Слама, Въже и Камък?

— Да, така мисля. Всъщност съм сигурен. Съжалявам, че трябва да го кажа, но вие започвате да ме плашите.

— Извинете. У себе си имам една рисунка. Бихте ли ми казали дали ви напомня на някого?

Тя извади от плик А4 рисунката, която беше направила, и му я показа. Той се взря в нея.

— Може би.

— Може би?

— Има известна прилика. Бяхме намерили един майстор, който да боядиса жилището ни. Доста компетентен, бих казал. Симпатяга, много услужлив. Този на рисунката прилича малко на него. Сега се сещам, че той написа цветовете на боите. Но така и не се възползвахме от услугите му, ако това е, което ви интересува. Човекът просто изчезна. Не си вдигаше телефона. Остави ни в неведение. Затова наехме групата оттатък…

Фрида се опита да прикрие вълнението си.

— Той кога изчезна?

— Може би преди около две седмици. Не знам със сигурност. Кас вероятно си спомня по-добре. Някакъв проблем ли има? Направил ли е нещо?

— Как се казваше този човек? — Тя осъзна, че говори в минало време, но младият мъж изобщо не забеляза.

— Роб. Роб Пуул.

— Имате ли адреса му?

— Не. Само номера на мобилния му телефон. — Той порови в телефона си, намери номера и го надраска на гърба на изпомачканата листовка. — Но както ви казах, човекът не отговаря — трябва да съм му оставил поне пет-шест съобщения.

— Благодаря.

— Вие познавате ли го?

— Не съвсем. Мога ли да запиша името и телефонния ви номер?

— Защо, по дяволите?

— Мисля, че полицията може би ще поиска да поговори с вас за него.

Рубен не беше изпекъл картофи на фурна: беше приготвил богата, мазна лазаня, чеснов хляб и зелена салата. Вкусната миризма ги лъхна още щом той отвори вратата, с фини очила, едва крепящи се на носа му, надянал готварска престилка. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да види в какво окаяно състояние се намираше Джоузеф, после пристъпи напред и го потупа по рамото.

— Слава Богу, че се върна — каза той. — Вече си мислех, че ще трябва да наема майстор, който да ми ремонтира покрива и да ми сглоби проклетата ракла, която уж много лесно се сглобявала.

— Аз не остана — смотолеви Джоузеф. — Само кажа „здравей“ и събера нещата.

— Може ли да влезем? Защо да стоим на студа? — обади се Фрида.

Те го вкараха вътре, смъкнаха якето и обувките му, Рубен пъхна в ръцете му бутилка бира и го заведе да види откъде идваше течът; десет минути по-късно Джоузеф вече киснеше във вана с гореща вода. Седнали в уютната, изпълнена с топло ухание кухня, Фрида и Рубен чуваха плискането на вода и стоновете на доволство, които се носеха от банята.

— Какво, за Бога, се е случило с него? — попита Рубен.

Двамата инстинктивно погледнаха снимката със закъсани краища, залепена на хладилника на Рубен. Джоузеф я беше сложил там преди повече от година, когато се беше нанесъл тук: тъмнокосата му съпруга и двамата му тъмнокоси синове.

— Бил е в Съмъртаун, живеел на някакъв строеж.

— Защо не ни се е обадил?

— Срам го е.

— От какво?

— Все още не знам.

— Добре, че наистина ви протече покривът.

— Да.

— Колко хубаво, че си се сетила да го потърсиш и си го спасила.

— Не съвсем. Обадих му се, защото ми трябваше за съвет.

— Както и да е, нали е вече тук.

Фрида кимна, а после каза:

— Между другото, в края на седмицата ще ходя на погребението на Кати Рипън. Постоянно си мисля за смъртта й и за Дийн Рийв. Той се появява в сънищата ми и те ме тревожат даже когато съм будна.

— Значи е обсебил съзнанието ти дори от отвъдното?

— От отвъдното? Ще ми се да е така.

Вечерта се почувства зле. По челото й избиха едри капки пот, не й достигаше въздух, в устата й се появи горчив вкус и дори когато лежеше, й се виеше свят, а коремът й се бунтуваше.

Тя успя да стигне до тоалетната навреме и коленичи до тоалетната чиния; очите й пареха, побиваха я студени тръпки, цялата се потеше, а когато започна да повръща, едновременно хълцаше и се давеше. Чувстваше се така, сякаш бе погълнала отрова, но всъщност от доста време насам не бе яла почти нищо и не след дълго вече нямаше какво да повръща. Усещаше силни стомашни конвулсии, поемаше си дъх на пресекулки и от време на време облягаше челото си на ръба на тоалетната чиния. От подпирането на твърдия под колената й се ожулиха, косата й лепнеше, устата й беше мръсна. Изпита желание за гореща вана, чисти чаршафи, тонизираща напитка от ечемик и лимон и хладна длан върху пламналата си буза. Отново се появиха напъни за повръщане. Искаше да умре. Не трябва да умира. Той ще си дойде. Тя вярваше в това или поне й се искаше да вярва.