В здрача на вторник

23

В бележника на Робърт Пуул бяха записани осем имена или двойки от имена. Ивет започна да ги чете на глас.

— Едно: Госпожа Мери Ортън.

— Вече говорихме с нея. Тя определено е познавала Робърт Пуул — може би по-добре от всички, с които се свързахме досега.

— Две: Франк и Ашлинг Уайът.

— Които също са го познавали, макар и не толкова добре.

— Три: Каролайн Малъри и Дейвид Луис — младата двойка в Брикстън, откъдето тръгна следата и които казват, че са го виждали само веднъж. Четири е име, което със сигурност ви е познато: Джасмин Шрийв. — Ивет млъкна, като че ли очакваше реакция.

— Трябва ли да я познавам? — попита Карлсън.

— Известна е като водеща на дневно шоу отпреди няколко години, свързано с промяна в обзавеждането на дома.

— Кога си намерила време да гледаш дневни програми по телевизията?

— Никога не съм гледала това шоу. Тя ми разказа за него. Каза, че е познавала Пуул. Нямаше представа защо някой би искал да го убие.

— Ще трябва по-подробно да разпитаме тези хора — каза Карлсън. — Кои са останалите?

— Единствено изброените дотук са го познавали. — Ивет прегледа бележките си. — По-нататък следва семейство Коул, двойка пенсионери от Хейуърдс Хийт³², които нямат представа кой е той, нито си спомнят да са го срещали някога; Греъм Ръдж, неженен, директор на начално училище, който живее близо до Нотинг Хил³³, и който също твърди, че никога не е познавал човек на име Робърт Пуул, макар че смътно си спомня, че някой с това име му се е обаждал веднъж, но не знае нито къде, нито кога. Едно младо семейство от Челси³⁴ Андреа и Лорънс Бингам — които току-що са се завърнали от медения си месец; и двамата работят в Лондонското Сити. И някоя си Сали Лий. Нямаме представа коя е тя.

— Това ли са всички? — попита Карлсън.

— Да.

— Тези хора имат ли нещо общо помежду си?

— С Крис обсъждахме това. Всички те живеят в различни части на Лондон, а двама от тях живеят на друго място. Мери Ортън и Джасмин Шрийв живеят доста близо до неговия квартал. Семейство Уайът живее близо до мястото, където беше намерен трупът. Всички имат различни професии, на различна възраст са и са хора от различен социален тип. Едни казват, че са го познавали, други не. Не се познават помежду си. Не виждаме да са свързани по някакъв начин.

— И така, налице са осем имена и няма нищо, което да ги свързва — дори не всички са познавали жертвата.

— Всички са заможни — обади се Крис Мънстър колебливо.

— Някои са заможни, а някои са направо богати — съгласи се Ивет. — Само ако видите къщата на семейство Уайът — все едно е извадена от списание.

— Ще им отидем на посещение.

— И така. — Час по-късно Карлсън се наведе през бюрото си. — Какво решаваш? Приемаш или отказваш?

— Все още не съм сигурна дали трябва официално да ви сътруднича.

— Знаеш ли, Фрида, ние с теб танцуваме странен танц. Харесва ти, когато те помоля да не правиш нещо, а ти все пак го правиш; или когато отиваш и правиш нещо, което не си длъжна и едва след това ми казваш. Знаеш ли какво? Ако беше терапевт на самата себе си, може би щеше да заключиш, че имаш проблем с поемането на ангажименти.

— Искаш от мен да подпиша клетвена декларация и да попълня всички необходими формуляри?

— Не е точно така.

— Не съм екипен играч, особено в екип, който не е сигурен, че ме иска.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Какво ще кажеш за Ивет Лонг?

— Ивет? Какво за нея?

— Тя не ме харесва и не ме одобрява.

— Глупости!

— Сляп ли си?

— Тя просто ме пази.

— Тя смята, че ще ти навлека неприятности. Може би е права.

— Това е мой проблем. Но ако не искаш да работиш с мен, добре. Просто ми кажи веднъж завинаги и аз повече няма да настоявам. Но не може да продължаваме така половинчато: да се появяваш и да изчезваш и никой да не знае какво точно си намислила. Време е да кажеш твърдо: да или не?

Двамата се гледаха изпитателно. Накрая Фрида кимна:

— Ще опитам.

— Добре — каза Карлсън, сякаш изненадан от решението й. — Много добре. Ще трябва да оформим някои документи. И ще трябва да подпишеш договор.

— Това заради личната ми безопасност ли е?

— Не, голяма част от полицейската работа се състои в попълване на документация. А сега можеш да дойдеш с мен, за да посетим онези лица от списъка на Робърт Пуул, които действително са го познавали. Този симпатичен млад мъж очевидно не е бил чак толкова симпатичен — и очевидно не е бил истинският Робърт Пуул.

— Може ли да те помоля за една услуга, преди да тръгнем?

— Да?

— Алън Декър.

Лицето на Карлсън стана напрегнато. Той подпря брадичката си на сплетените си пръсти и погледна Фрида.

— Вече говорихме за това…

— Да, знам.

— Няма на какво да се опреш, Фрида. Имаш само предчувствие.

— Знам, че Дийн е жив.

— Не знаеш. Вярваш.

— Твърдо вярвам. Ако Алън се разхожда сред нас необезпокояван, сигурно има начин да бъде проследен. Нали това ви е работата.

Карлсън въздъхна тежко.

— Кажи ми, Фрида. Ако открием нещо, какво следва по-нататък?

— Много е просто. Ако намерите Алън, ще знаем, че Дийн е мъртъв и аз ще си призная, че съм сгрешила.

— Това ще ти е за пръв път.

— И така, ще го направиш ли?

— Ще видим. Понякога е трудно да намериш хора, които не искат да бъдат открити.

В колата Карлсън разказа на Фрида това, което бяха научили за мъжа, познат като Робърт Пуул: че е приел самоличността на човек, починал преди шест години. До момента не бяха открили истинската му самоличност. Нямаха сведения да е имал постоянна работа или постоянни доходи, но въпреки това малко преди смъртта си е разполагал с внушителна сума в банката. Банковата му сметка е била изпразнена около момента на убийството му. Хората говореха с добри чувства за него, но не знаеха почти нищо за живота му. В апартамента му беше намерен бележник с кратък списък от имена, включително и тези на младата двойка, която Фрида бе открила в Брикстън, а също и на Мери Ортън.

— С кого ще се срещнем първо? — попита Фрида.

— С Франк и Ашлинг Уайът. Те живеят в Гринуич³⁵. Обадихме им се предварително и този път и двамата ще си бъдат вкъщи. Миналия път е била само жената.

— Какво знаете за тях?

— Той е счетоводител в Лондонското Сити. Тя е интериорен дизайнер. Работи почасово, по-скоро й е хоби. Имат две деца в началното училище.

Колата се движеше покрай редица от лъскави жилищни сгради с изглед към реката. Сега, по време на отлива, Темза приличаше на тесен поток от кафява вода между два бряга, покрити с тиня и пясък.

— Доста луксозно си живеят — отбеляза Карлсън.

Двамата тръгнаха по павираната речна алея, която водеше до къщата на семейство Уайът. Тя се издигаше на два етажа; на първия етаж имаше балкон с парапет от ковано желязо, а партерният етаж гледаше към малка градина, в която имаше изобилие от гърнета и саксии — някои от теракота, а други от калай и месинг. Дори в такъв сив и ветровит февруарски ден Фрида можеше да си представи какво богатство от цветове и аромати щеше да украси това място през пролетта и лятото. Днес единствените цветя, които можеха да се видят, бяха клюмнали бели кокичета и синя хионодокса.

Карлсън потропа на вратата, която веднага се отвори и на прага застана едър тъмнокос мъж на около трийсет и пет години, със сиви очи, гъсти вежди и брадичка, чиято кожа имаше синкав оттенък. Беше облечен в тъмен костюм с красива кройка, безупречно изгладена бяла риза и червена вратовръзка. Изгледа подозрително Карлсън, когато той му се представи и почти се развесели, когато му представи Фрида.

— Ашлинг е вътре. Бихте ли ми казали колко ще продължи? Все пак е работен ден. — И той погледна часовника си с ефектен циферблат и блестяща метална рамка.

— Ще се постараем да бъдем експедитивни.

Франк Уайът ги въведе в дневната, която заемаше целия партерен етаж — просторна стая с гладки дъски и килимчета на пода, дивани с декоративни възглавнички, меки завеси в пастелен цвят, красиви растения, ниска масичка; в далечния край блестеше кухня с лъскави метални повърхности, в които се отразяваше слънчевата светлина, струяща от прозореца с изглед към реката. За момент Фрида си представи Мишел Дойс, ровеща в контейнерите за непотребни вещи и в кофите за смет малко по-нагоре по реката. После насочи вниманието си към жената, която стана от дивана, за да ги поздрави. Ашлинг Уайът беше висока, слаба, с орлов нос, с буйна кестенява коса, прибрана назад и откриваща лице без всякакъв грим. Носеше долнище за джогинг и кремав кашмирен пуловер. Ходилата й, дълги и слаби като всичко останало в нея, бяха боси. Тя излъчваше самоувереност, която перфектно се съчетаваше с мебелировката.

— Какво да ви предложа? Чай или кафе?

И двамата отказаха. Карлсън стоеше с гръб към прозореца, с познатия вид на човек, който трудно се вписва в обстановката, където и да е.

— Ашлинг вече разговаря с ваш колега. Не виждам какво повече бихме могли да добавим.

— Искаме да уточним някои неща. Както знаете, Робърт Пуул е бил убит.

— Това е ужасно — каза тихо Ашлинг. Фрида забеляза, че под очите й имаше малки петънца, а устните й бяха бледи.

— Опитваме се да добием представа за него — продължи Карлсън. — Бихте ли ни казали как се запознахте с Пуул?

— Ашлинг първа се запозна с него. — Франк кимна към жена си.

— Госпожо Уайът?

— Беше по повод на градината — отвърна тя.

— Видяхме я, когато влизахме — каза Фрида. — Много е красива.

— Обожавам я. — Ашлинг се обърна към нея и за пръв път се усмихна. Изразът на високомерие, примесено с досада и пренебрежение, се стопи. — Тя е моята страст. Франк работи много и аз се занимавам с нея, докато децата са на училище. Имам професия и работя по малко, но, честно казано, в момента хората не желаят да харчат пари за вътрешно обзавеждане.

— Трудни времена за всички, дори за хората с възможности — обади се Франк, докато отиваше към един стол. Той се спря до него, сякаш не можеше да реши дали да си направи труда да седне.

— И така — Фрида се обърна към Ашлинг, — вие сте се запознали с Робърт Пуул благодарение на интереса ви към градинарството?

— Някак странно звучи, когато го наричате „Робърт“. Ние го познавахме като „Бърти“ — каза Ашлинг. — Един ден минаваше покрай къщата и ме видя да засаждам една роза, която много харесвам. Тя расте край оградата и дори се превива над нея. Той се спря и поведохме разговор. Каза ми, че се занимава с градинарство и с аранжиране на градини. Беше му интересно да види как съм оползотворила такова малко пространство. Забеляза дори най-дребните хрумвания. — Тя извърна поглед към Франк, който седеше на отсрещния стол, но на самия ръб, сякаш искаше да покаже на всички, че няма търпение да излезе от стаята и да отиде на работа.

— След един-два дни той отново се появи — продължи Ашлинг. — Каза, че често минавал оттук на път към свои клиенти. Но имал време да поговорим. След това често си говорехме. Два-три пъти пихме кафе и той ми показа каталози с растения. Самият той правеше първите си стъпки в този бизнес. Дори предложи да работим съвместно и аз да бъда интериорен, а той — екстериорен дизайнер. Това, естествено, беше шега. Но ми беше приятно, че някой се отнася сериозно към заниманията ми.

— И вие ли се срещахте с него? — обърна се Карлсън към Франк.

— Да, няколко пъти — отвърна Франк. — Приятен мъж.

— За какво си говорехте?

— За нищо особено.

— Кажете ни, все пак.

Франк като че ли се смути.

— Единствения път, когато бяхме само двамата, си говорихме какво е да те изпратят в училищен пансион, когато си съвсем малък. За мен този период е останал в миналото и рядко го споменавам. Но той беше наясно с всичко това, защото също е бил в пансион. Не знам кой.

— Значи с него лесно се общуваше — каза Фрида.

— Да, така мисля.

— Говореше ли за работата си?

— Не — отвърна Франк.

Ашлинг поклати отрицателно глава.

— Не, никога.

— И така, двамата бяхте приятели с него.

— Не бих казал приятели — възрази Франк.

— Госпожо Уайът?

— Нее — тя провлачи думата, все едно изпусна уморена въздишка. — Не бих го нарекла приятел. По-скоро добър познат.

— Колко пъти сте се срещали с него?

— Защо ви е да знаете всичко това? — гласът на Франк внезапно стана рязък, а ноздрите му потрепнаха. — Човекът е мъртъв. Ние, разбира се, сме шокирани и съжаляваме, но всъщност почти не го познавахме. Сигурно има десетки, стотици хора, които са го познавали по-добре от нас.

— Не много — каза Ашлинг, без да обръща внимание на гневната реакция на съпруга си. — Шест-седем пъти. Просто се отбиваше пътьом.

— От пътя си закъде?

Тя сви рамене.

— Откъде?

— Казах ви — откъдето живееше.

— Тутинг — каза Карлсън. — Което не е ей тук, зад ъгъла.

— Никога не е казвал, че живее наблизо.

— Явно има доста неща, за които не ви е казал — заключи Карлсън. — Ние не знаем почти нищо за него. Но имената ви са записани в бележника му. Затова разговаряме с вас.

— Защо му е да си записва имената ни?

— Помагал ли ви е с работа? — попита Фрида.

— Поработи малко в градината — отговори Ашлинг.

— Платихте ли му?

Двамата в един глас казаха „не“.

— И нищо друго не можете да ни кажете за него?

— Ние почти не го познавахме — отвърна Франк, като се изправи. — Казахме ви всичко, което знаем.

— Кога го видяхте за последен път?

— Нямам представа — каза Франк. — Той просто се отбиваше.

— Значи не си спомняте?

— Изобщо не си спомням.

— На 21 януари — обади се Ашлинг Уайът.

— Отговаряте конкретно.

— Същия ден трябваше да заведа сина си в болницата. Споделих с него за това.

— На 21 януари?

— Да. Петък.

— Добре — каза Карлсън. — С това много ни помагате. Ако се сетите за още нещо…

— Да, да. — Франк Уайът ги чакаше с нетърпение да си тръгнат. — Ще се свържем с вас. Непременно.

— Какво мислиш за тях? — попита Карлсън, когато се качиха в колата.

— Богати са.

— Това е повече от ясно.

— Тя е самотна.

— Така ли мислиш?

— Да. И нито веднъж не погледнаха един към друг. Нито веднъж.

Същата вечер, прибирайки се от вечеря с приятели, Фрида отвори входната си врата сред оглушителния звън на телефона. Не беше включила телефонния секретар и не успя да стигне навреме, но още преди да набере последния номер, телефонът отново иззвъня.

— Да?

— Господи, Фрида, най-после! Къде беше? Колко пъти се опитвах да се свържа с теб! Вкъщи, на мобилния ти, по имейла.

— Здравей, Оливия.

— Дори звънях на телефона в кабинета ти.

— Той е само за спешни случаи.

— Е, това си е спешен случай. Ще ме изхвърлят на улицата. А също и Клои.

Фрида седна и премести слушалката на другото си ухо. Свали ботушите си и разтри краката си: на път за вкъщи беше извървяла няколко мили.

— Какво се е случило?

— Какво се е случило ли? Брат ти ми създава проблеми.

— Дейвид.

— Да не би да имаш други братя, за които да съм била омъжена и които искат да ми съсипят живота? Не ми ли стига, че ме изостави заради някаква хлапачка, унижи ме, обрече ме на самота, захвърли единственото си дете, ами сега и това…

— Кажи ми какво е станало.

— Той казва, че е говорил с някакъв адвокат и че ще намали месечната сума, която ми плаща. — Оливия говореше задъхано, през сълзи. Фрида си я представи как отпива от бутилката с вино. — Може ли да го направи, Фрида?

— Нямате ли съдебно споразумение?

— Така си мислех. Всъщност не знам. В онзи момент бях толкова объркана. Не разсъждавах трезво. Той казва, че ще продължава да плаща издръжката на Клои, но че не е честно да очаквам и на мен да плаща издръжка. Казва, че трябва да си намеря постоянна работа. Да не би да мисли, че не опитвам? Не знае ли, че в момента сме в икономическа рецесия? Каква работа очаква да си намеря? На четиресет и една съм, нямам професия, самотна майка съм. Светът е жесток, Фрида. Кой ще избере мен, когато могат да си наемат току-що завършил университета млад специалист срещу скромно заплащане — или срещу повече от скромно заплащане, но с добри препоръки?

— Знам, че е трудно — съгласи се Фрида. — Каза ли всичко това на Дейвид?

— Смяташ ли, че копелето го е грижа? Той сега си има нов живот.

— Имаш ли документи от адвокати по имуществени дела, извлечения от банкови сметки и прочее?

От другия край на линията настъпи мълчание.

— Оливия?

— Тогава исках да се отърва от всичко. Може би съм запазила някои неща, но не знам къде са. Нямам специален шкаф за документи. Положението е лошо. Не можеш ли да му се обадиш?

— Не съм говорила с Дейвид от години.

— Той ще те послуша. Всички те се боят от теб.

— Ще видим — каза кисело Фрида.

Тя се замисли за казаното от Оливия. Закрачи из хола с босите си крака, сбърчила чело. Вдигна слушалката, набра номера му, дори чу звъненето, а после с трясък я постави обратно. Ръцете й се изпотиха, почувства се зле. Трябваше да има друг начин.