В здрача на вторник

9

— Този случай — каза комисар Крофорд с едва прикрито раздразнение. — Приключвате ли го вече?

— Всъщност — започна Карлсън, — има няколко…

— Прочетох предварителния доклад. Струва ми се, че нещата са ясни. Жената не е с всичкия си. — Комисарят потупа с пръст по слепоочието си. — Какъв е смисълът да ровим повече? Убила го е в пристъп на умопомрачение. Но вече е настанена в психиатрична клиника и не е опасна за околните.

— Ние обаче все още не знаем коя е жертвата.

— Наркотрафикант?

— Не открихме доказателства за това.

— Прегледахте ли архивите за безследно изчезнали хора?

— И там нищо. Ще разпитам всеки от обитателите на хостела и кой знае — може пък да ни насочат към вярната следа.

— Само ще си загубиш времето.

— Все пак става дума за убит човек.

— Това не са ти изчезналите деца, Мал.

— Искате да кажете, че на хората им е все едно?

— Тук говорим за приоритети — каза намръщено Крофорд. — Поне вземи със себе си Джейк Нютън. Нека да види в какви лайна сме принудени да газим.

Карлсън понечи да каже нещо, но Крофорд го прекъсна:

— За Бога, Мал, приключвай вече с този случай.

Днес Джейк се беше издокарал с панталони от ситно кадифе и с обувки от светлокафява кожа, лъснати до блясък, с жълти връзки. Когато слезе от колата, разтвори чадъра си — валеше силен дъжд, който постепенно преминаваше в сняг — и пристъпи предпазливо във входа на къщата, придърпвайки пред гърдите си двата края на сакото си без копчета. Лентите бяха прибрани, тълпата от зяпачи отдавна я нямаше и по нищо не личеше, че тук е било извършено престъпление, с изключение на лепенката, с която полицията беше запечатала вратата на Мишел Дойс. На площадката зад входната врата боклукът си стоеше и навсякъде се носеше познатата смрад на кучешки изпражнения и на гнило, която полепна по гърлото на Карлсън и накара Джейк Нютън да примигне. Той извади от джоба си голяма бяла носна кърпа и без причина издуха носа си няколко пъти.

— Тук като че ли въздухът е малко застоял — успя да каже той.

— Едва ли имат чистачка — отвърна Карлсън и го поведе нагоре по стълбите, като внимаваше къде стъпва.

По-късно, разговаряйки с Ивет, той не можеше да определи след кой от трите разговора се е почувствал по-депресиран. Лайза Болианис беше най-самотна. С набръчканото си зачервено лице, тънки ръце и крака и бирено коремче, тя изглеждаше като прехвърлила четиридесетте, но се оказа, че е само на трийсет и две. Лайза беше алкохоличка, загубила дома си и двете си деца. Вонеше на евтин алкохол и говореше с равен глас и неясна дикция. Карлсън видя, че под леглото й имаше бутилки, а отгоре му бяха струпани няколко мръсни одеяла и скъсана розова пухена завивка. Дрехите й бяха натъпкани в две черни торби за боклук в единия ъгъл. За Мишел Дойс каза, че е „симпатична“, но не знаеше нищо за нея, нито за мъжа, намерен мъртъв в апартамента й. Добави още че много непознати мъже идват в къщата, но тя не общува с тях и не би разпознала никого, ако й покажат снимка. Обясни, че в живота си е имала много мъже, но от никого не е видяла добро, като се почне от пастрока й. В ъгълчетата на устата си имаше ранички от студа и когато се опита да се усмихне на Карлсън, той забеляза как се цепнаха. Бележникът беше в ръцете му, но той не написа нищо в него. Какво правеше тук — нали Ивет и Крис Мънстър вече я бяха разпитали? Какво друго очакваше? През цялото време Джейк беше стоял до вратата, пристъпвайки неспокойно и чистейки въображаеми влакънца от ръкава на сакото си.

Ако Лайза Болианис беше най-самотната от обитателите, то Тони Метески беше най-далече от всякакви социални контакти — огромна, изплашена човешка развалина. Той отбягваше погледа на Карлсън, клатеше се напред-назад и изричаше безсмислени неща, несвързани думи и части от изречения. Иглите от спринцовки ги нямаше. Група от общински работници бяха дошли, облечени в специални екипи, подобни на водолазни костюми, и им беше отнело цял ден да почистят жилището. Карлсън се опита да изкопчи от Метески нещо за наркодилърите, които бяха превзели дома му, но той започна да трие неспокойно една в друга дебелите си длани, а подпухналото му лице се изкриви от ужас.

— Успокой се, Тони, в безопасност си — каза Карлсън. — Нужна ни е помощта ти.

— Не искайте това от мен.

— Виждал ли си някой да влиза в жилището на Мишел Дойс — някой от тези, които са идвали в твоя апартамент?

— Аз съм едно голямо бебе. Няма да кажа на никого. Дебело миризливо бебе. — Той се изсмя нервно, очаквайки Карлсън да отвърне с усмивка.

— Мъжете, които идваха в жилището ти, са те заплашвали, нали?

— Всичко е наред.

Карлсън се отказа да го разпитва повече.

Джейк не го придружи до апартамента на Майкъл Райли. Предпочете да го изчака в колата. Карлсън беше предупреден за кучето на Райли. Макар и вързано с верижка за радиатора, то така ожесточено се хвърляше напред и ръмжеше срещу него, че Карлсън очакваше всеки миг радиаторът да се откъсне от стената. Въздухът беше натежал от миризмата на кучешка козина и кучешки изпражнения, а също и на кучешката храна, изсипана в пластмасова купичка. От тримата, обитаващи хостела в момента, Майкъл Райли бе най-словоохотливият. Той крачеше из стаята, размахвайки показалеца си във въздуха. По думите му Метески беше откачалка, а Лайза Болианис не виждаше по-далеч от носа си, но той, Майкъл, би могъл да му каже някои неща. Искаше да сътрудничи пълноценно при всякакъв вид разследване. Знаела ли, например, полицията, че тук идват деца, за да се тровят с наркотици — те наистина бяха деца, на не повече от четиринайсет години! Това не беше редно. Той знаеше, че едва ли е най-подходящият човек да говори за тези неща, но онези дни бяха останали в миналото; беше излежал присъдата си, беше станал нов човек и живееше по правилата. Сега имаше желание да помогне.

— Разбирам — каза Карлсън със сериозен тон. Беше работил достатъчно дълго в полицията, за да разпознае веднага пристрастения към кокаин. — Можете ли да ни кажете нещо за Мишел Дойс?

— За нея ли? Тя ме избягваше. Опитвах се да се държа приятелски, но с тези откачалки е невъзможно. Първия път, когато я видях, тя искаше да ме почерпи с чай, но после размисли. Смятам, че причината беше Бъз. Тя не те хареса, нали, Бъз? — Бъз изръмжа и от отворената му уста се проточиха лиги. Радиаторът леко се разтресе. — Тя не се задържаше много вкъщи — все обикаляше навън и събираше разни неща. Веднъж я видях долу край реката — беше настъпил отливът и тя вадеше някакви предмети от калта.

— Някога виждали ли сте я с друг човек?

Той поклати отрицателно глава:

— Нито пък съм я чувал да говори много.

— Дилърите, които са използвали жилището на господин Метески — те ходеха ли и по другите апартаменти?

— Разбирам накъде биете.

— Тогава отговорете на въпроса.

— Не. Не ходеха.

— Нито в апартамента на Мишел Дойс?

— Тя живееше съвсем изолирано. Една много тъжна жена, това е моето впечатление. Защо иначе би се озовала в тази дупка? Човек не би живял тук, ако има къде другаде да отиде, нали така? Аз поне имам кучето си, а, Бъз? Двамата с него си правим компания.

От широкия гръден кош на Бъз излезе призрачен звук и той завъртя очи към стопанина си.

Фрида тръгна по Блекфрайърския мост, спря се по средата и погледна на запад към Окото на Лондон и Биг Бен, а после на изток към гладкия купол на катедралата „Свети Павел“. Всичко проблясваше и се разтваряше в падащия сняг, който се превръщаше в киша по пътната настилка. После тя продължи с бърза крачка, сякаш да се отърси от чувството на страх и униние. Не се спря при Смитфийлд Маркет¹³, нито по „Сейнт Джон стрийт“. Накрая стигна до Излингтън и се озова пред къщата на Клои и Оливия, подранила с пет минути за урока по химия на племенницата си. Потропа с чукчето по входната врата и отвътре се чуха забързани стъпки. През последните няколко месеца Клои бе израснала на височина и бе отслабнала, а косата й бе подстригана много късо, стоеше на неравни кичури и Фрида се зачуди дали сама не я бе орязала. Черният й грим се бе размазал, а на носа си имаше нов пиърсинг. На шията й се виждаше смучка.

— Слава Богу, вече си тук — каза Клои патетично.

— Защо?

— Мама е в кухнята с мъж.

— Не е голяма драма.

— Запознала се е с него в интернет.

— Това проблем ли е?

— Мислех, че поне ти ще си на моя страна.

— Не знаех, че трябва да взема нечия страна.

— Аз не съм ти пациент, Фрида.

Фрида изчисти ботушите си на изтривалката в антрето и окачи палтото си на закачалката. Тя пристъпи в пълния безпорядък на дневната и се огледа къде да седне.

— Учебникът по химия — напомни й Фрида.

Клои направи гримаса.

— Петък е. Но какво ли друго да очаквам от скапания си живот?

Снегът отново се обърна на дъжд. Валя през останалата част от деня и през цялата нощ — така напоително, че по пътищата започнаха да се стичат реки, а в парковете се образуваха локви, които се сливаха една с друга. Отводнителните канали преливаха. Около движещите се коли се образуваха арки от кални струи. Речните канали бълбукаха. По улиците хората притичваха между магазините, скрити под чадърите си, които обаче трудно ги опазваха. Подгизналият свят сякаш се смали. През студената дъждовна пелена беше почти невъзможно да се види краят на улицата или върхът на близкото дърво. Кафявите води на Темза постепенно изпълваха коритото й. Не спираше да вали. В къщите и жилищните блокове, сами или по двойки, хората лежаха в леглата си и слушаха как дъждовните капки барабанят по прозорците им. Вятърът свиреше в клоните на дърветата, а капаците на кофите за смет тракаха по улиците в непрогледния мрак.

На малка уличка в Поплар, Източен Лондон, която минаваше през обезлюдените жилищни комплекси около река Лий, една улична шахта се препълни. Малко след три през нощта капакът й се отмести и десетина минути по-късно кичур коса изплува на повърхността. Отдолу нещо слабо проблясваше.

Но едва към осем и половина сутринта, когато поройният дъжд се усмири и премина в ситен дъждец, едно момче, разхождащо териера си, се натъкна на останки, които очевидно бяха човешки. И очевидно бяха на жена.

Фрида се събуди в пет сутринта. Обичаше да си стои в малката подредена къща, когато природните стихии навън бушуваха. Беше се погрижила да укрепи дома си срещу дъжда, чиито капки летяха като куршуми срещу прозорците й, и срещу поривите на вятъра, съизмерими по мощ с бурно море, чийто прилив приближаваше с грохот. Тя полежа известно време, без да мисли за нищо, просто слушаше, но постепенно умът й се проясни и мислите нахлуха в главата й. Те бяха свързани с хора, чиито лица виждаше ясно: Санди, който беше толкова далеч, но чиито пръсти я докосваха, когато спеше, а ръцете му я обгръщаха в страстна прегръдка; Алън с неговите кафяви очи на кокер шпаньол, който беше изоставил жена си и беше изчезнал; неговият еднояйчен брат близнак Дийн, мъртъв вече повече от година, но който отново бе започнал да се появява в сънищата й с мазната си усмивка; съпругата на Дийн, Тери; Роуз — тъжната и предпазлива сестра на Тери; Мишел Дойс с повехналото си лице и едри мазолести длани, която говореше на мъртви мъже и плюшени играчки, сякаш разбираха какво им казва. Фрида обърна глава към прозореца в очакване светлината на деня да проникне през завесите. Думи и фрази проблясваха в ума й като светли лъчи в мрака. Опита се да сложи настрана тревожните си мисли и да ги назове подходящо.

Малко преди шест тя стана от леглото, облече халата си и слезе на долния етаж, за да запали камината в хола и да си направи кана с кафе. Беше неделя. Днес нямаше пациенти, на които да обръща внимание, нито конференции, на които да присъства, нито задължения, с които да се съобразява. Беше планирала да излезе на разходка из мокрите улици, да отиде до пазара за цветя, да се зареди с провизии, да отскочи до бистрото на приятелите си на №9, където да изяде купа прясна овесена каша или канелено кравайче. Може би щеше да отдели един-два часа, за да нарисува нещо в ателието си, което се намираше на тавана на тясната й къща, все едно че беше орлово гнездо. Вместо това тя седна край камината, като от време на време се навеждаше да раздуха огъня. Изпи няколко чаши кафе, премисляйки събитията от изминалата седмица и позабравените емоции, пробудили се отново по време на изслушването и след неочакваната повторна поява на Карлсън в живота й.

На вратата се позвъни.